Каси Едуардс - Диви мъгли

— Дамита, никак не си се променила. Точно толкова висока и слаба си, както когато те видях за последен път — възкликна Джонатан, а погледът му издаваше задоволство, докато се плъзгаше по извивките на тялото й. — Станала си истинска лейди — очите им се срещнаха. — Много красива лейди.

Една неконтролируема тръпка премина по тялото на Дамита, но тя я отдаде на дългото пътуване от гарата под проникващия до костите дъжд и загрижено погледна към Тимоти, застанал до нея, зъзнещ, с подгизнали също като нейните дрехи. След това погледна към братовчед си.

— Джонатан, защо не ни посрещна на гарата? — попита тя, а сините й очи горяха. — Защо не изпрати закрита кола? Сигурно си знаел, че ще вали.

Джонатан се намести удобно в креслото си и постави обутите си в ботуши крака върху бюрото.

— Трябваше за мисля за много по-важни неща от дъжда и не можех да оставя задълженията си на когото и да било — каза той с досада. — Когато президентът Грант ме назначи за индиански наместник във форт Калхуун, той ме обвърза с много задължения — погледна към вратата. — Някои от по-непокорните индианци се опитват да се изплъзнат от ръката ми. Мое задължение е да ги сложа на мястото им.

— Предполагам, че индианецът, който напускаше офиса ти, когато Дамита и аз пристигнахме, е именно един от онези, за които говориш? — каза Тимоти с любопитство в тъмните си очи. — Джонатан, той беше ужасно висок и ми се стори точно толкова сърдит. Успя ли да го сложиш на място?

— Можеш да си сигурен, че съм го сторил — отвърна Джонатан. — Той е един от многото, които идват при мен с оплаквания. Научих се да ги изслушвам с половин ухо и с още по-малка част от сърцето си. Не е необходимо да се потапяш кой знае колко дълбоко в проблемите на индианците. Това не би довело до добър край. Правителството изпраща полагаемите им се годишни помощи, а аз им ги предавам. Индианците не биха могли да имат повече претенции към мен, нали?

Дамита сви устни и предпазливо изгледа братовчед си, подозирайки, че Джонатан едва ли върши това, за което правителството му плащаше.

Младата жена се досещаше, че братовчед й има и друга страна, но се надяваше предчувствията й да не се оправдаят. Беше принудена да живее с него и не искаше да си затваря очите, ако той наистина бе заплетен в разни далавери. Тя бе безкрайно честна и по всяка вероятност щеше да бъде принудена да го предаде на властите, ако се окажеше, че той причинява зло на индианците.

— Индианецът, който беше тук преди нас — каза тя предпазливо, — като че бе твърде ядосан. Усетих го по стиснатите челюсти и огъня в очите му. Защо беше сърдит, Джонатан? Кой е той? От кое индианско племе е?

Тя усети, че задава въпросите си за този индианец и по друга, своя лична причина. Когато очите им се срещнаха, нещо неизказано премина между тях. В първия миг това я изплаши, а по-късно я заинтригува. Искаше да научи името му, тъй като се надяваше отново да го срещне.

— Беше ядосан като повечето индианци, които напускат моя офис — сви рамене Джонатан. — Не е във възможностите ми да изпълня всичките им желания. Седя тук и изслушвам оплакванията им, след което ги отпращам да си вървят. Обяснявам им, че ако желаят да получат отговор, трябва да отидат във Вашингтон и да се срещнат с президента Грант.

— Но ти знаеш, че индианците нямат необходимите средства, за да отидат до Вашингтон — каза Дамита, предугаждайки намерението на братовчед си да измести разговора. Тя го погледна право в очите. — Джонатан, та ти си тук именно за да помагаш на индианците. За това ти плащат.

— Като представител на правителството пред индианците никога няма да забогатея — каза Джонатан и се поклати се на стола. Взе една счетоводна книга и я подаде на Дамита. — Някога, когато имаш свободно време, можеш да погледнеш тук. Веднага ще разбереш къде отиват парите. Мога да те уверя, че не влизат в моя джоб.

Той седна на мястото си и хвърли поглед към едно от долните чекмеджета на бюрото. Винаги носеше ключа му със себе си. В счетоводната книга, пазена в това чекмедже, имаше достатъчно доказателства да бъде обвинен и дори изправен пред наказателния взвод.

Никога не би позволил някому да се добере до чекмеджето!

— Добре, но съм сигурна, че заплатата ти е достатъчна, за да живееш в охолство, иначе не би бил пратеник при индианците — каза Дамита, като сви леко горната си устна.

Джонатан лукаво я изгледа, защото знаеше колко изненадана ще остане тя от това, как живее той тук. Знаеше, че ще бъде направо ужасена от мястото, където ненадейната смърт на родителите й я беше запратила и където щеше да бъде принудена да живее до момента, когато ще сложи брачната халка. Бе свикнала да живее в охолство, тъй като баща й беше един от известните и богати лекари в Бостън.

Тук, в Небраска, нещата стояха другояче.

Джонатан живееше бедно, уверен, че скоро всичко ще се промени. Той тайно присвояваше пари, а когато събереше необходимото, смяташе да напусне страната и да се засели може би във Франция като богат човек.

— Джонатан, но ти така и не ми каза кой беше индианецът и към кое племе принадлежи? — не можеше да не попита. Мислите й непрекъснато я отнасяха към красивия индианец и тревогата в очите му. Не искаше да изпитва съжаление към него, тъй като нещо й подсказваше, че съжалението бе последното, което той би желал.

Беше й се сторил невероятно горд, независим. Изглеждаше силен вожд!

— Нека не говорим повече за индианците — Джонатан искаше да избегне по-нататъшните разговори, засягащи Железния облак. Бе забелязал, че Дамита и Железния облак размениха много по-продължителни погледи, отколкото би желал. Не се нуждаеше от индианец, който да се увърта около полата на братовчедка му!

Той се изправи и застана между Тимоти и Дамита, като ги прегърна през кръста.

— Нека поговорим за вас двамата. Искрено съжалявам, че ви се наложи да напуснете дома си в Бостън, за да дойдете при мен, в тази пустош. Но тъй като съм единственият жив ваш родственик, нямате друг избор.

Дамита се измъкна от прегръдката на Джонатан и отиде до прозореца. Слънчевата светлина струеше от небето и измъкваше влагата от земята, сътворявайки шеметна, танцуваща прозрачна мъглявина над нея.

— Джонатан, причината, поради която съм тук, е една-единствена — каза младата жена и се извърна бавно. Очите им се срещнаха. — На двадесет години аз съм достатъчно голяма да се грижа сама за себе си. Но на Тимоти му е нужно да бъде възпитан като мъж. Това аз не бих могла да направя, но ти би могъл — тя спря за миг и дълбоко си пое въздух. — Но сега, след като съм вече тук и виждам, че не си се променил и на йота, чувствам, че решението ми да дойдем може би е било неправилно. Независимо от всичко, обещах на баща си, че ако нещо се случи с него и мама, ще доведа Тимоти тук, след като ти си единственият, останал от нашия род. Аз сдържах обещанието си. Останалото е в твои ръце. Ако не оправдаеш доверието на нашия баща, ще намеря начин да отгледам брат си и сама.

— Аха, сега по въпроса за парите — Джонатан се приближи към бюрото и приседна в единия му край. — Предполагам, че ми е оставил значителна сума в завещанието си? Надявам се, че я носиш.

— Да. Парите са у мен — Дамита сърдито погледна братовчед си. — Скрити са на дъното на един от моите куфари. А сега, Джонатан, ако не възразяваш, бихме искали да ни заведеш в дома си и да ни покажеш стаите, приготвени за нас. И двамата имаме нужда да се преоблечем в сухи дрехи. Бих искала да остана сама и да си почина. Пътуването беше страшно уморително.

— Предварително ще ви се извиня, че домът ми е малък — Джонатан прехвърли поглед от Дамита върху Тимоти и стана отново на крака. — Това не е къща, с каквато вие сте свикнали.

— Точно сега не бих имал нищо против, дори да ме отведеш в палатка, ако това е домът, в който живееш — обади се Тимоти. — Ужасно ми е студено в тези мокри дрехи, Джонатан.

— Тогава нека да отидем у дома и да направим нещата по-приемливи за вас — Джонатан потупа с ръка Тимоти по рамото и тръгна с момчето към вратата. — Хайде, Дамита. Ти също трябва да се преоблечеш.

Дамита усещаше, че тялото я сърби от мокрите дрехи. Косите й, разбъркани, падаха по раменете. Момичето последва Джонатан и Тимоти. Вечерното слънце се скриваше зад планинския хребет в далечината и озаряваше небето в оранжево, розово и златно. Мекото гукане на тъжен гълъб я накара да обгърне с поглед околността, докато открие птицата, кацнала на покрива на канцеларията. Имаше нещо топло и успокояващо в гласа й.

След това мислите й отново отлетяха към красивия индианец, чието настроение съвсем не бе добро и спокойно.

Тя се извърна към Джонатан, за да го попита още веднъж за индианеца, но той се бе приближил до войника, който чинопоклонно пазеше колата с багажа им, и със заповеднически, груб глас му нареждаше да разтовари куфарите. Момичето се почувства неудобно от това отношение.

Тя се огледа: търсеше с очи лейтенанта, който ги бе довел с Тимоти от гарата — Брайън, като че ли бе името му. Струваше й се, че той не би разрешил на Джонатан да се държи с войника така грубо и неуважително. По всяка вероятност би се застъпил за него и би поставил Джонатан на мястото му.

Но лейтенантът не се виждаше и от строгия, студен глас на братовчед й по гърба на Дамита преминаха тръпки.

Страхуваше се, че може да бъде третирана по същия начин. Хвърли бърз поглед към Тимоти и видя уплаха в очите му. Явно и той се питаше как Джонатан ще се отнася с тях занапред. Баща им беше стриктен и човек на реда, но правеше всичко с много обич и внимание и двамата изпитваха уважение към него.

Братовчедът беше съвсем различен от бащата.

Уважението към него можеше бързо да бъде загубено.

Дамита се приближи до Тимоти и го хвана здраво за ръка:

— Нещата ще се уредят добре — прошепна тя, като се наведе близо до ухото му, тъй че само той да я чуе. — Винаги ще съм тук, за да се грижа за теб, Тимоти. Не го забравяй никога.

Тимоти я изгледа внимателно, след това обърна поглед към Джонатан, който отново бе застанал между него и сестра му.

— Сега, след като сме се погрижили за всичко, нека отидем в моята къща — каза братовчед им, като държеше под око войника, който пъшкаше пред тях под тежестта на огромните куфари, натрупани един върху друг.

— Бих могъл да нося един от куфарите — каза Тимоти, когато видя как този, който бе най-отгоре, шумно се приземи.

— Не обръщай внимание — спря го Джонатан, докато гледаше сърцато как войникът се суети около купчината багаж, за да го подреди отново. — Ще дойде време, когато ще ти се прииска да имаш колкото се може по-малко работа. Тъй че не прави нищо, за което би могъл да съжаляваш по-късно.

Дамита премига и бавно поклати глава. Вече съжаляваше, че трябва да понася компанията на братовчед си. Ненавиждаше го още от времето, когато бе достатъчно голяма, за да разбере, че съществуват понятията „харесвам“ и „не харесвам“ някого.

Когато бе на пет години, а Джонатан на петнадесет, той се забавляваше, като я измъчваше по време на фамилните разходки в парка: непрестанно я преследваше, бодеше я с пръчки и я дразнеше, като й говореше, че е дълга и тънка. Когато поотрасна, тя го мразеше заради подмятанията, че прилича повече на момче, отколкото на момиче.

Дамита се притесняваше от ръста си, но по-късно разбра, че той не е от значение, когато момичето понапълнее където трябва. Както бе станало и с нея самата.

Тя вече знаеше кога едно момиче е хубаво. А когато погледнеше в огледалото, убеждаваше се, че наистина е хубава.

Разбира се, „хубава“ не бе още „красива“. Но кому бе нужно да е „красив“? Светът бе пълен повече с хубавици, отколкото с красавици, тъй че тя усещаше как прекрасно се вписва в заобикалящия я свят и всичко, което той й предлага.