— Разбира се, че ще си дадеш уискито, момко. — Когато старият Тавис си проби път през множеството, всички замлъкнаха. Гърбавото джудже, за което никой не знаеше на колко е години, беше талисманът на селото. Костеливият му пръст посочи обвинително Албърт. — Ако поиска да отведе жена ти в леглото си, ти ще му я дадеш и даже ще му благодариш, че я е пожелал. — Тавис се изкиска и оголи беззъбата си челюст. — Ще му дадете всичко, което имате, защото много добре знаете, че сами сте си виновни и не заслужавате нищо по-добро.

Двама-трима от мъжете го погледнаха стъписано, други вирнаха упорито глави, но всички знаеха отлично за какво говореше той. Като по заповед всички погледи се отправиха към Уейркрейг Касъл, средновековната крепост, която от много години насам хвърляше сянка върху живота им.

Кити се притисна страхливо към сестра си. Гуендолин също устреми поглед към замъка.

Изгорената руина високо в скалите царуваше над Балиблис като олицетворение на безумството на своя строител. Рушащите се кули стърчаха към небето, витите стълби слизаха право в ада, огромни дупки разкриваха вътрешността на замъка.

През последните години Гуендолин се беше научила да гледа разумно на ставащото, но в този момент и тя се замисли за всички погребани мечти на романтичната девойка, каквато беше някога, и за любовния роман, свършил, преди да започне.

Колкото и да се стараеха да не забелязват свидетелството за своя позор, селяните не можеха да забравят онази страшна нощ преди петнадесет години, когато замъкът падна в ръцете на англичаните.

Барикадирани в къщите си, те се вслушваха страхливо в огъня на оръдията и виковете на умиращите. Но най-ужасна беше тишината след това, когато не остана никой, който да крещи.

Много хора твърдяха, че в разрушения замък броди призрак, но едва от няколко месеца насам духовете от Уейркрейг Касъл тиранизираха истински жителите на селото.

Лаклан беше първият, който чу призрачните звуци на гайда, които вятърът носеше от замъка към Балиблис. След въстанието от 1745 година никой в селото не смееше да свири на гайда. Скоро след това Глинис видя в зеещите дупки на прозорците, които се взираха към селото като мъртви очи, да святкат призрачни светлини.

Гуендолин много искаше да каже, че тя не е виждала нищо подобно. Ала една студена февруарска вечер, когато се връщаше с мехлем за баща си от къщата на местния знахар, чу със собствените си уши неземния вой на дракона. В първия миг замръзна на мястото си, после бавно се обърна в посоката, откъдето идваше мелодията, надигнала се сякаш от дълбините на миналото. От времето, когато Балиблис и кланът Маккълог процъфтяваха под мъдрото ръководство на водача си. От времето, когато баща й свиреше на гайда пред прага на къщата си, а смехът на майка и огласяше просторния дом. От времето, когато надеждите и мечтите й бяха съсредоточени върху неустоимо красивото момче със смарагдовозелени очи.

Горчиво-сладката мелодия прониза сърцето й и извика сълзи в очите й.

Тя не видя трепкащи светлини като Глинис, но беше готова да се закълне, че там горе се раздвижи сянката на мъжа, в какъвто щеше да се превърне момчето, ако беше оцеляло. Само след миг той изчезна. Ала споменът за мелодията се запечата завинаги в сърцето й.

Скоро след това Албърт намери на стария дъб първото известие на дракона.

— Пак това старо проклятие — промърмори Рос, сплашен от думите на стария Тавис.

— Точно така, проклятието — кимна баща му и мършавото му лице се удължи още повече.

Лаклан прегърна закрилнически Неса.

— Несправедливо е Неса и аз също да страдаме от проклятието. Тогава сме били още деца.

Старият Тавис ги заплаши с пръст.

— Така е, но синовете често изкупват греховете на бащите.

Хората наоколо закимаха одобрително, някои се прекръстиха крадешком. Английският крал им беше забранил да изповядват старата религия и да носят тартани, но петнадесет години желязно английско управление не бяха достатъчни да ги накарат да се отрекат от старата си вяра.

Гуендолин не вярваше някой да е забелязал, че Тавис бе цитирал Еврипид, а не Светото писание.

Тя бутна Кити настрана и излезе напред в светлината на огъня.

— Аз твърдя, че проклятия не съществуват! Както не съществуват и дракони. — Селяните се възпротивиха шумно, но Гуендолин настоя на своето. — Някой виждал ли е някога този дракон?

Иън Слоан размени страхлив поглед с близнака си.

— Аз чух грозното му фучене — произнесе нерешително той в настъпилата тишина.

— Аз пък усетих крилете му, когато прелетя над мен — изблея Хам.

— А аз помирисах дъха му, истината ви казвам — добави Норвал. — Беше като сяра от ада. На следващата сутрин нивата ми беше опожарена.

— От дъха на дракона или от някоя факла? — Гуендолин взе пергамента от ръката на Айлберт. — Ако мъчителят ни е дракон, как е написал тези писма? Да не би да слага перото между ноктите си? Или си има частен секретар?

— Всеки знае, че когато иска, драконът може да се превръща в човек — отговори една възрастна вдовица. — Нищо чудно и тази нощ да е тук, сред нас.

Селяните се отдалечиха един от друг и се огледаха страхливо. Гуендолин затвори очи и се опита да си представи, че някъде по света математиците изучаваха аналитична геометрия, философите дебатираха върху теорията на етичните чувства от Адам Смит, а красиви жени с напудрени коси и копринени обувки се носеха в прегръдките на ухажорите си през блестящи бални зали.

Тя се обърна към Албърт и апелира към здравия му разум.

— Според мен вашият дракон е плод на собственото ви въображение. Или е зъл, безсърдечен човек, който ви наказва за нещо, което вече не може да бъде поправено. Всъщност вие копнеете за това наказание…

Обаче Албърт мислеше като другите.

— Не искам да те засегна, момиче, но ти си тук, за да ни прочетеш писмото, а не да разсъждаваш.

Гуендолин затвори уста и разгъна кремавия пергамент. Пак добре познатият, дързък мъжки почерк.

— Негово благородие драконът е отново гладен — зачете високо тя. — Ако не ви притеснява, той желае да получи пресен дивеч, бутилчица старо уиски… — Няколко мъже кимнаха одобрително. Колкото и страшен да беше дяволът, явно имаше вкус към доброто уиски. — … и… — Гуендолин завърши едва чуто: — И хиляда фунта в злато.

Селяните загубиха ума и дума. От години в селото се носеше слухът, че англичаните подарили хиляда златни фунта на шотландеца, който им предал господаря на клана Маккълог.

Албърт се отпусна тежко на един пън и разтърка мършавите си бузи.

— Откъде да вземем тези проклети пари? Той не знае ли, че английските кръвопийци изсмукват и последния грош от джобовете ни с техните данъци и такси?

— Разбира се, че знае — отговори меко Гуендолин. — Той си играе с нас като котката с дебела, сочна мишка.

— И накрая я изяжда — добави мрачно Рос.

— И какво, ако не му дадем парите? — Албърт погледна умолително към Гуендолин, сякаш тя беше в състояние да укроти дракона.

Гуендолин прочете писмото до края. За миг се изкуши да излъже, но знаеше, че лицето й ще я издаде, и се отказа.

— Пише, че така сами ще се обречем на гибел.

Кити, която не пропускаше удобен случай да разиграе мелодрама, избухна в сълзи. Сестрите й моментално оставиха любовниците си и се втурнаха да я утешават.

Албърт стана от пъна и се изправи пред Гуендолин.

— Тъй като не можем да съберем парите, трябва да предложим на дракона нещо друго. Нещо, което да отвлече вниманието му за известно време.

— Но какво? — попита сърдито Рос. — Никой от нас няма и десет фунта.

Изведнъж старият Тавис подхвана старинен напев:

Гибелта ви ще дойде на драконови криле,

огненият му дъх ще ви прати в гроба.

Отмъщението му ще трае вечно,

ако не му дадете неопетнена кръв.

И най-малките деца знаеха песничката от родителите си. Това беше проклятието на собствения им предводител към клана, произнесено малко преди смъртта му. Гуендолин нямаше причини да се страхува, но въпреки това се разтрепери.

— За какво ни припомняш тази песен, старче? — извика гневно Рос и хвана стареца за ръката. — Всеки знае, че драконът не е никой друг, освен самият Маккълог, излязъл от гроба, за да накаже онези, дето са го предали. Ако искаме да се отървем от него, трябва да строшим това проклятие!

Рос пусна Тавис. Баща му огледа множеството със студени, пресметливи очи.

— Неопетнена кръв — промърмори като на себе си той. — Сигурно нещо като жертва. — Погледът му се плъзна по бледите лица на околните и племенницата му Марсали страхливо притисна до гърдите си новороденото си бебе.

— За бога! — извика Гуендолин и отчаяно си пожела да притежаваше таланта на Айзи да ругае. — Нима този звяр ви е докарал дотам, че да мислите за човешка жертва?

Рос, който беше сгоден за едно четиринадесетгодишно момиче и наскоро бе станал баща, щракна с пръсти и лицето му засия.

— Неопетнена кръв. Това значи девица!

Повечето момичета от Балиблис се омъжваха, щом навършеха дванайсет години. Рос огледа съсредоточено младите жени. Подмина Глинис и Неса и спря очи върху Кити.

— О, не, дори да не си помислил за нея. — Гуендолин издърпа сестра си зад гърба си. — Няма да ти позволя да жертваш малката ми сестра за един жалък лъжец.

Кити се освободи от ръцете на сестра си.

— Няма нищо, Гуени. Не могат да ме хвърлят за храна на дракона, защото вече не съм… Искам да кажа… ние с Нийл… — Тя сведе глава. — Ами, Нийл каза, че в това нямало нищо лошо…

Гуендолин кимна примирено. Луничавото момче, което стоеше до Кити, се изчерви като рак и се скри в сянката.

— О, миличката ми… — Девойката приглади немирните къдрици на сестра си. — Не съм ли те учила, че заслужаваш нещо по-добро?

— Моля те, не ми се сърди — проплака Кити и притисна ръката й към бузата си. — Не исках да свърша като…

Теб.

Кити онемя, но Гуендолин чу думата съвсем ясно. Очите й се напълниха със сълзи и тя меко, но решително издърпа ръката си.

Смачка посланието на дракона в юмрука си и си пожела да не беше напускала топлото си легло. Дори безумието на баща й беше по-добро състояние от лудостта, обхванала селяните.

Тя се обърна към Рос и хвърли в краката му смачкания пергамент. Тъпата му усмивка днес й беше по-омразна, отколкото в детските дни.

— Каква трудна задача — да намериш девица в Балиблис! Пожелавам ти късмет! По-скоро ще откриеш еднорог. Или дракон.

Тя му обърна гръб и изведнъж забеляза, че наоколо цареше гробна тишина. Чуваха се само хълцанията на Кити. Даже вятърът беше затаил дъх.

Пред Гуендолин се образува редица от мъже с ледени, пресметливи лица. Лицата, които познаваше от детството си, изведнъж станаха чужди и непроницаеми.

— О, не! — Тя се отдръпна инстинктивно назад. — Да не мислите, че ще ме…

Рос я измери от глава до пети. В сравнение с крехката грация на сестрите й извивките на Гуендолин бяха направо пищни.

— Според мен драконът ще има с какво да се забавлява известно време — промърмори той.

— Прав си — подкрепи го един от мъжете в първата редица. — Ако му предложим тази вкусна хапка, със сигурност ще ни забрави за дълго.

Хълцанията на Кити станаха сърцераздирателни. Глинис и Неса разблъскаха множеството, за да подкрепят сестра си, докато селяните наобиколиха Гуендолин като изгладнели вълци.

— В никакъв случай! — изкрещя тя и направи опит да се измъкне. — Аз не съм подходяща за жертва на дракона, защото… защото… — Тя затърси отчаяно причина, която я правеше негодна за храна на несъществуващото чудовище. Погледът й падна върху Кити и тя изтърси първото, което й дойде на ум: — Защото не съм девица!

Смайващото изявление й осигури малко свободно пространство. Даже Глинис и Неса бяха сразени.

— Спала съм с всички момци от селото. Попитайте ги. — Гуендолин посочи новия любовник на Неса. — Била съм в леглото даже с Лаклан. И с баща му. — Вечно сърдитата жена на Албърт извика задавено. Ала тълпата не повярва в приказките и и кръгът отново се сключи около нея.

— И с двамата съпрузи на Глинис! Даже с отец Трокмортън! — Гуендолин изпрати разкаяна молба за прошка към небето. Слава богу, че добрият отец не беше тук да чуе тази „изповед“. Тя хукна като подгонена към дома си. Само ако успееше да стигне до вратата! С погледа си на медуза и с дебелата точилка Айзи без съмнение щеше да обърне в бягство даже грамадния Рос.

Гуендолин не можа да стигне далеч. Блъсна се в грамадния бюст на Марсали и политна назад. Като видя усмивката на Марсали, тя разбра, че трябва да се страхува не от мъжете на селото, а от жените.

2

Жените отведоха Гуендолин в къщата на Марсали и се заеха да я приготвят за дракона. Шумният плач на сестрите й почти заглушаваше воя на бурята, която свиреше в прозорците. Кити плачеше най-силно, Глинис хълцаше изискано в носната си кърпичка, а Неса бързо изтриваше с края на полата си всяка сълзичка, която капнеше на бузите й. Лаклан в никакъв случай не биваше да я вижда със зачервени очи и подут нос. В началото трите се опитаха да се противопоставят на жените от селото, но бързо се примириха, след като стана ясно, че Марсали и приятелките й ги превъзхождат не само по тегло, но и по брой.