Гуендолин слушаше нарежданията на Кити и стискаше здраво зъби.

— О, Гуени, ти си смела и благородна! Да се пожертваш за нас!

— Може би Лаклан ще съчини песен в твоя чест — предположи Неса. — Пръстите му се движат толкова сръчно по струните на лютнята… — По замечтания й поглед можеше да се заключи, че пръстите на Лаклан бяха много сръчни и другаде.

— Във всеки случай ние никога няма да те забравим — обеща тържествено Глинис.

— Няма да ви дам тази възможност — отговори с твърд глас Гуендолин. — Защото съм решена да се върна в леглото си още преди разсъмване.

Ала Марсали и жените бяха намислили друго. Щом се опиташе да стане, те я натискаха отново върху ниското столче пред камината. Вече бяха свалили вълнената й рокля и я премениха в бяла ленена риза, която според тях подхождаше на девица, принесена в жертва.

Когато младите жени свалиха от главата й кафявата кърпа и разпуснаха плитките й, баба Хай огледа изпитателно лицето й.

— Майка й беше толкова красива! Колко жалко, че малката не се е метнала на нея.

Думите на старицата почти не причиниха болка на Гуендолин, която отдавна беше свикнала, че не е нищо повече от умното момиче в семейство на легендарни красавици.

Бабата отвори устата й и огледа зъбите.

— Вижте какви бели и здрави зъби! — зарадва се тя. — А и трапчинките й не са за пренебрегване. — Баба Хай умееше да говори почти със затворена уста, за да скрива беззъбите си челюсти.

— А косата и е направо златна — добави Марсали и зарови пръсти в гъстите къдрици. Собствените й мишосиви коси висяха на мазни кичури покрай лицето.

— Само да не беше толкова дебела — изграчи жената на Албърт, която нямаше да забрави опита на Гуендолин да се представи за любовница на мъжа й. Самата тя беше повече от приятно закръглена и със сигурност тежеше два пъти повече от Гуендолин, но младата жена потисна хапливата си забележка.

— Всъщност е добре, че изборът падна върху теб, момиче — отбеляза Марсали и хвърли нежен поглед към люлката, където спеше момиченцето й, без да се бои от лапите на дракона. — Вече си почти на двайсет и пет и отдавна си загубила надежда да си намериш съпруг.

— Но аз съм по-малка от Глинис и Неса — извика възмутено Гуендолин.

— Да, ама Глинис вече погреба двама съпрузи, а Неса може да има всеки, когото си поиска.

— Може би старият Тавис ще се ожени за Гуени — предложи оптимистично Кити. Сестра й потрепери от отвращение.

— Не, благодаря. По-добре да ме разкъса драконът, отколкото да вляза в леглото на онзи гаден старик.

Марсали разреса косата на Гуендолин и я разпусна по гърба като блестящо наметало. Когато къщата се разтърси от силна гръмотевица, жените изпискаха задавено, а Гуендолин мушна ръце под ризата, за да скрие треперенето им.

— Няма защо да се тревожиш за татко — увери я Неса. — Ние ще се грижим за него.

— Последния път, когато трябваше да го гледате, нощницата му се подпали, защото го беше сложила твърде близо до огнището, а после се беше запиляла кой знае къде с племенника на ковача.

Глинис изхълца в кърпичката си.

— Аз обещавам да помагам на Неса.

— Ти пък го пусна да излезе в снежната буря само с късо наметало, препасал грамадния си меч, за да гони въображаемите англичани. Когато най-сетне го намерих, беше почти измръзнал — напомни й с горчивина Гуендолин. Тя стисна здраво ръце под ризата и се опита да се пребори с надигащата се паника. Кити очевидно не се нуждаеше повече от нея, но какво щеше да стане с баща й? Айзи, която вечно намираше за какво да крещи, често докарваше до плач объркания старец.

— Няма дракони, как не можете да го разберете — пошепна беззвучно тя. — Сигурна съм, че ще си бъда вкъщи още рано сутринта, за да приготвя овесената каша на татко.

Нов гръм разтърси опушените греди и я уплаши до смърт. Ала едва когато видя виновните, пепелявосиви лица на жените, тя разбра, че това не беше гръм, а юмруци, които тропаха по входната врата.

Мъжете бяха дошли да я отведат.

Макар че бяха вързали ръцете й пред тялото, тя вървеше уверено напред. Всъщност тя беше водачката на мрачната тълпа. Не им позволи да я водят с въже като животно. Вятърът развяваше косите й, светкавици прорязваха небето, гръмотевици трополяха и ревяха като празния стомах на огромно чудовище. Гуендолин знаеше, че скоро ще завали, но въпреки това се уплаши, когато първите студени капки паднаха на лицето й.

Факлите засъскаха сърдито, няколко угаснаха. Тя усети миризмата на мокър катран и потръпна.

Рос и Албърт застанаха от двете й страни и я поведоха по стръмната тясна пътека, която се виеше между скалите. След минути се изправиха пред заплашителната сянка на Уейркрейг Касъл.

Полуразрушената крепост, кацнала на най-високата скала, застана пред тях с призрачна красота.

Тази нощ в пустите помещения не трепкаха светлини. Призрачната гайда не ги посрещна с добре дошли. Приказният замък от детските години на Гуендолин се беше превърнал в кошмар и тя потръпна от страх. Албърт изруга задъхано и дори грамадният Рос не можа да скрие треперенето си. Мъжете я бутнаха напред и тя се спъна в един камък.

Бяха оставили зад себе си закрилническите скали на клисурата и сега бяха изложени на голата ярост на бурята. Дъждът плющеше върху Гуендолин, намокри я цялата, залепи тънкия лен върху тялото й и угаси последните факли. Вятърът посрещна тъмнината с тържествуващ рев. В почти пълния мрак селяните ускориха крачките си, взирайки се напрегнато в небето, сякаш очакваха злото да се спусне върху им с криле от огън.

Рос я блъсна грубо в гърба и тя падна на колене. Но успя да се изправи и продължи напред, без да обръща внимание на пронизващата болка, защото се боеше, че тълпата ще я стъпче. Ужасът на селяните се долавяше физически, вкусът му беше металически и горчив. Гуендолин не знаеше да благодари ли или да пищи от страх, когато от сянката най-сетне изникнаха остатъците от железните порти, разбити от англичаните преди петнадесет години.

Смелостта на селяните и този път спря пред вратите.

До тази нощ бяха изпълнявали исканията на дракона, като оставяха даровете си пред портата. С изключение на няколко смели или по-скоро глупави момчета, насъсквани от не толкова решителните си другари, никой не се беше осмелявал да прекрачи прага на замъка. За последен път селяните бяха влезли тук в една мрачна сутрин преди петнайсет години, за да вземат телата на господаря и семейството му и да ги погребат в долината.

За момент Гуендолин повярва, че ще се спаси — никой нямаше да посмее да влезе в злокобния двор на замъка. Тази нощ обаче Рос извади едното крило на портата от ръждясалите панти и го захвърли надалеч.

— Хайде, да свършваме!

Гуендолин направи последен опит за съпротива, но мъжете немилостиво я бутнаха вътре. Нямаше време да види каквото и да било — влажни, обрасли с мъх зидове; обезглавената мраморна статуя на жена с развяваща се одежда; широка каменна стълба, която водеше към счупена дървена врата. Завлякоха я до средата на двора, Рос намери дупка в обраслия с трева и бурени калдъръм, Лаклан му подаде чук и той заби дълбоко в земята донесения як кол.

Албърт върза ръцете на Гуендолин на гърба, завърза я за кола, после прекара въжето през гърдите, кръста и хълбоците й. И най-малкото движение й причиняваше силна болка.

— Дано бог се смили над бедната ти душа, момиче — промърмори той.

— Ако ме оставиш тук, не моята, а твоята душа ще има нужда от божията милост — изсъска тя, въпреки че зъбите й тракаха. — Особено ако пукна тук от глад и изтощение и намерите само костите ми, когато се осмелите да се върнете.

— Драконът ще ги оглозга още преди разсъмване — изръмжа Рос.

Преди да е успяла да го заплюе, небето експлодира. Раздвоен огнен език се спусна към земята, от ослепително бялата му опашка падна оглушителен гръм.

— Драконът! — изписка една от жените. — Идва да я вземе!

Страшният гръм сякаш беше дошъл от най-дълбокото място на ада. Безкрайният дяволски тропот обърна селяните в бягство и Гуендолин остана във властта на дракона.

Не знаеше колко време бе минало, когато затвори очи и започна да крещи. Когато най-сетне млъкна, адският шум изведнъж заглъхна. Краката й омекнаха и тя се отпусна във въжетата. Колът, който се врязваше в гръбнака й, беше единственото, което я поддържаше права. Ужасяващата буря беше преминала в равномерно падащ дъжд, но тя нямаше смелост да отвори очи.

Когато най-сетне се осмели да се огледа, обезкуражено установи, че беше сама с безглавата мраморна дама, изправена насред двора като нея, самотна и изгубена в мрака. Гуендолин се опита да преглътне страха си. Сега трябваше да мисли с главата си. Нали имаше ум…

Засега беше невредима.

Ала някъде от далечното минало се събуди малкото дете, което тя беше някога. Момиченцето, което беше убедено, че гърбавите джуджета се превръщат в красиви момци, за да поведат невинните момичета към гибел, че по тресавищата бродят призрачни светлини… и че едно момче със смарагдовозелени очи ще я сметне за ангел.

Тя претърси сенките с поглед и с ужас установи, че все пак не беше сама. Някой… или нещо… я наблюдаваше.

Гуендолин не искаше да превие гръб пред това същество, все едно дали беше реално или съществуваше само във въображението й. Събра последните си сили и вдигна гордо глава.

— Не вярвам в теб — заговори тя, но се смути от пресекващия си глас и млъкна. Преглътна няколко пъти и опита отново. — Сега сме 1761 година, а не 1461. Аз не съм някоя тъпа селянка, която можеш да уплашиш с подобни суеверия!

Само тихият дъжд отговори на гневните й слова и тя уплашено се запита дали пък не беше загубила ума си някъде по мъчителния път към замъка.

Изтърси мокрите си коси и отново заговори.

— Искам да знаеш, че аз вярвам в точните науки и в логичното мислене. От всяко пътуване в Лондон отец Трокмортън ми донася писанията на Кралското общество за природонаучни познания чрез експерименти.

Нов порив на вятъра отнесе думите й и косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Там, вляво. В ъгъла нещо се бе раздвижило — или не? Докато се взираше напрегнато, нещо тъмно се отдели от дълбоката сянка и тръгна към нея. Гуендолин се разтрепери с всяка фибра на тялото си и виновни за това не бяха дъждът и студът.

— Ти не съществуваш — пошепна тя и се помоли думите й да станат истина. Трябваше само да ги повтаря непрекъснато. — Ти не съществуваш. Не си действителен. Не вярвам в теб.

Инстинктът й заповядваше да затвори очи — само така нещото, което бавно се открояваше в мрака, щеше да изчезне. Ала любопитството — същото, което някога я накара да потопи една от панделките за коса на Айзи в масло и да я запали, макар че беше в ръката на Айзи, — проклетото любопитство не й позволи дори да мигне.

Пред ужасения й поглед изникнаха сковани крила от абаносово дърво, които се издигаха от могъщи рамене, от ноздрите струеше сребърна пара — но не това накара Гуендолин да загуби съзнание. Накара я лицето му — лице, по-ужасно и по-красиво от всичко, което някога беше виждала в мечтите си.

Лицето на дракона беше последното, което Гуендолин видя, преди силите да я напуснат и да изпадне в дълбоко безсъзнание.

3

Мъжът, който се наричаше драконът от Уейркрейг Касъл, остана толкова учуден от жертвения дар на селяните, че изпусна пурата си и тя падна в една локва.

— Знаех, че ти се носи славата, че жените припадат, щом те видят, но за пръв път го виждам със собствените си очи — отбеляза придружителят му, излезе от сянката и вдигна високо светлите си вежди. — А и досега нямах представа, че е достатъчно само да усетят присъствието ти.

Драконът обикаляше около кола и вятърът развяваше черната му наметка.

— Какво, по дяволите, ги е накарало да ми доведат жена? Поисках само малко дивеч и уиски, за да се топля през студените нощи.

— Обзалагам се, че тя ще се стопли много по-добре. — Приятелят му огледа възхитено високия бюст и пълните хълбоци на непознатата. — Тя е точно това, което скъпата ми пралеля Тафи, бивша метреса на крал Джордж, съвсем правилно наричаше „кокошка за разплод“.

Жената беше облечена в бяла ленена риза, която висеше на парцали по тялото й и разкриваше прелестните й извивки. Тъмните зърна на гърдите се подаваха плахо между мокрите медноруси кичури, които падаха до хълбоците й.

Когато усети, че е зяпнал жената също така жадно като приятеля си, драконът свали наметката си, загърна раменете на припадналата и тихо изруга.

Лицето й беше паднало на гърдите. Той повдигна брадичката й с един пръст и огледа внимателно малко острите, но красиви черти. Трапчинките на бузите й придаваха странна безпомощност. Устните й бяха пълни и чувствено извити, кожата беше бяла и мека като кадифе.

— Проклети глупаци — промърмори той и дръпна въжетата, които я стягаха. — Овързали са я като жертвено агне. Би трябвало да взема пистолета си и да застрелям няколко от тях.