— Тогава сигурно ще помислят, че не си харесал жертвения им дар.

Драконът хвърли мрачен поглед към приятеля си. Дъждът се усилваше и той трябваше постоянно да примигва с гъстите си ресници, за да не допуска едрите капки да влизат в очите му. Мокрите въжета се развързваха много трудно. Той забеляза дълбоките кървави резки, които бяха оставили по раменете й, и отново изруга. Когато разтърка китките й, за да осигури приток на кръв в изтръпналите й ръце, тя изплака от болка.

Най-после развързаха и последното въже. Драконът вдигна на ръце своя жертвен дар в човешки образ и го понесе към замъка.

Придружителят му се намръщи неодобрително.

— Според мен не бива да правиш това. Ами ако тя познае лицето ти…?

Не беше нужно да обяснява. Драконът беше наясно с опасностите от подобно невнимание.

Той се обърна и златната коса на момичето се спусна като водопад чак до земята.

— И какво, според теб, би трябвало да направя? Да я оставя под дъжда като прогонено котенце?

Следващият гръм разтърси тялото на жената и заглуши отговора на приятеля му. Небето отвори шлюзовете си, заваля проливен дъжд. Драконът притисна треперещата жена до гърдите си и забърза към входната врата. Нямаше друг избор, трябваше да я отведе в бърлогата си.

Гуендолин изобщо не си направи труда да отвори очи. Само се протегна и въздъхна доволно. Никога не беше помисляла, че ще се чувства толкова приятно в корема на звяра. Точно обратното. В секундата, когато онова „нещо“ изскочи от тъмнината и се втурна към нея и която й се стори цяла вечност, тя имаше достатъчно време да си представи как пламъците обгарят плътта й, а врящата киселина я разяжда.

Обърна се настрана и притисна лице в дебелата мека възглавница. В сравнение с неравното легло, което делеше с Кити и чийто дюшек беше напълнен с бодлив пирен, тази постеля беше наистина райска. Тежък аромат на тамян и санталово дърво тежеше във въздуха. Може би не съм в корема на дракона, а съм отишла направо на небето, помисли си лениво тя.

Когато се събуди напълно, мускулите й се стегнаха. Дори мекосърдечният отец Томас говореше за мъченията на ада по-често, отколкото за радостите на небето. До този момент тя не беше вярвала истински нито в едното, нито в другото. Също както в дракона.

Преди да отвори очи и да седне, тя пое дълбоко въздух и издиша шумно, когато забеляза в каква обстановка се намира. Това небе беше много по-луксозно от всичко, което благочестивият свещеник можеше да си представи и да опише.

Тялото й беше потънало в море от нощносин сатен. Боядисаните в бяло, красиво резбовани стълбове на леглото стигаха чак до тавана. Леглото беше заобиколено от запалени свещи — не от пушеща лой, а от ароматен восък, поставени в свещници от ковано желязо. Те създаваха кръг от светлина на тавана и насочиха вниманието на Гуендолин към картините на купола.

Голи жени, антични богини и смъртни, се забавляваха на зелена поляна. Пищните им форми я накараха да се почувства стройна като Кити. Ето я Персефона, напуснала пролетта, за да се отдаде на господаря на мрака. До нея Ариадна, която водеше своя любим през лабиринта на Минотавъра. Малко по-нататък Купидон дебнеше Психея, която се будеше в леглото си от цветя, и криеше лицето си от любопитните й погледи.

Младата жена беше толкова замаяна от безсрамните красавици, че изобщо не усети как завивката се смъкна от раменете й. Нямаше да го забележи още дълго, ако не беше рязкото поемане на въздух, което не бе дошло от нея. Тя се погледна и шокирано установи, че беше съвсем гола — като Психея. Бързо вдигна сатенения чаршаф до брадичката си и се огледа.

Ярката светлина на свещите обграждаше леглото й като олтар, посветен на злощастна жертва, но ъглите на помещението бяха тъмни. Очевидно не беше сама.

Сега й се искаше да се е вслушвала по-внимателно в проповедите на отец Томас. Май това не беше небето. Може би в това луксозно обзаведено помещение я очакваха безкрайни мъчения, скрити в одеждата на тъмната плътска страст.

Гуендолин приглади назад разбърканите си коси.

— Само един страхливец от най-лошия сорт се крие в сянката, за да наблюдава една жена. Покажи се, ако обичаш.

Тя чу приглушени стъпки и веднага съжали за думите си. Ако това беше адът, сега щеше да се срещне с господаря на мрака.

4

— Нямате причина да пребледнявате така. Не бива и да се криете страхливо под завивките. Аз не съм дракон, нито чудовище. Аз съм просто мъж.

Гуендолин примигна към мрака и трескаво притисна завивката до гърдите си. Мекият, дрезгав глас смути добродетелното момиче повече отколкото собствената й голота. Когато мъжът предпочете да остане под закрилата на дълбоката сянка в ъгъла, тя изпита нещо средно между страх и облекчение. При толкова много запалени свещи очите й не можеха да проникнат в мрака зад тях. Видя само очертанията на тъмна фигура, облегната небрежно на стената.

— Скрила съм се под завивките само защото някой безсрамник ми е откраднал дрехите — отбеляза остро тя.

— Ах, така ли? Ако аз бях този безсрамник, нямаше да се наложи да ви ги крада. Щяхте да ги свалите доброволно.

Той говореше коректен английски, без следа от диалект, и това направи подигравката му още по-непоносима. Гуендолин неволно си представи как силните мъжки ръце свалят ленената й риза и стисна здраво зъби, за да преодолее треперенето, което нямаше нищо общо със страха.

— Вие ме наричате страхливка, но не аз, а вие сте този, който се крие в сянката и се бои да покаже лицето си.

— Може би съм предпазлив не заради себе си, а заради вас.

— А, значи лицето ви внушава страх? Толкова ли сте грозен, че се боите да не обезумея или да се вкаменя?

— Не помните ли, че първия път, когато ме видяхте, загубихте съзнание? — попита меко той.

Гуендолин притисна пръсти към слепоочията си и смръщи чело, но не можа да си припомни точно какво беше станало в краткия миг във вътрешния двор на замъка. Помнеше само трополенето на дъжда, удара на криле, видя струйки сребърен дим… и едно лице. Лице, което изглеждаше повече от страшно, защото беше извън всичко човешко. Тя се опита да върне образа в съзнанието си, но контурите се размиха и станаха по-трудни за улавяне дори от непознатия, който й се подиграваше от мрака.

— Кой сте вие? — попита остро тя.

— Селяните от Балиблис ме наричат дракона — отговори спокойно той.

— Аз пък ще ви наричам шарлатан. Само много лош човек може да си прави такива жестоки шеги.

— Боли ме да чуя такива думи от нежната ви уста, милейди — отвърна той, но тихият му смях издаде, че в най-добрия случай й се бе удало да го развесели.

Гуендолин изправи гръб и преметна влажните руси къдрици през рамото си.

— Трябва да знаете, че аз не съм лейди.

Тя се вслуша напрегнато в движенията му и беше готова да се закълне, че е чула как той вдигна вежди.

— Или поне в по-тесния смисъл на думата — уточни тя. — Баща ми няма благородническа титла.

— Беше много дръзко от моя страна. Извинете. Но вие не говорите недодялания диалект, който е разпространен сред тези планински диваци, затова помислих…

— Майка ми беше от благороден произход. Дъщеря на барон от равнината. Почина, когато бях на девет години. — Гуендолин отново изпита болката, която времето не беше успяло да заличи.

— Липсата на благородническа титла не намалява достойнствата ви. Впрочем, аз също не съм джентълмен.

Гуендолин се запита дали тези думи трябваше да я успокоят или да я предупредят. Тя се уви по-плътно в завивката и се усмихна подигравателно към мрака, както той със сигурност се усмихваше в нейната посока.

— Така си и мислех. Ако бяхте джентълмен, нямаше да ме съблечете.

— Да, и щях да ви изложена на опасност да заболеете от белодробно възпаление. — Той отново стана сериозен. — Което ме навежда на един въпрос. Как се озовахте вързана на онзи кол в средата на прокълнатия ми двор? Да не говорим, че бяхте мокра до кости.

Гуендолин се намръщи още повече.

— Простете, ваше благородие драконе, че имах дързостта да смутя скъпоценната ви самота. Живо си представям как сте си топлили копитата на огъня в камината и сте се наслаждавали на чашата топла котешка кръв, когато тълпата отвън се е разкрещяла. „По дяволите — изръмжали сте, — пак някой ми е оставил човешка жертва пред вратата.“

Мъжът мълча толкова дълго, че Гуендолин се уплаши. Когато най-сетне отговори, гласът му беше сух като драконови люспи.

— В действителност, когато се появи тълпата, пиех чаша порто. Някога обичах котешка кръв, но се отказах, тъй като ми причинява стомашни смущения.

Гуендолин забеляза твърде късно, че той бе запалил клечка кибрит. Пламъчето угасна, преди да е успяла да види нещо. Разнесе се аромат на пура, появи се и пламтяща точка в мрака.

— Хората от селото са ви домъкнали чак тук, на скалите, въпреки бурята, нали? Вързали са ви за кола и са ви оставили сама, за да умрете от моята ръка. — Той изръмжа нещо неразбрано. — Въпреки това имахте безсрамието да наречете мен чудовище.

Гуендолин потърси невидимите му очи и го прониза с поглед.

— Не разбирам как смеете да ги осъждате. Те просто реагираха на наглите ви изисквания.

Облачето дим, което достигна до нея, беше като полъх на темперамент.

— Исках дивеч и уиски. Не съм искал жена.

— Но това не е всичко — отговори сърдито тя. — В писмото ви пишеше и друго.

— Защо защитавате хората, които ви подхвърлиха на звяра без капчица угризение, като че сте чувал стари вещи?

— Защото са глупави, необразовани и заблудени. А вие сте просто един подъл самохвалко, който се е възползвал от глупавото старо суеверие и тероризира невинни хора.

Огънчето на пурата изчезна, сякаш я бе стъпкал в яда си.

— Може би са глупави, но в никакъв случай не са невинни. Имат повече кръв по ръцете си дори от дракона.

До преди секунда Гуендолин беше готова да се закълне, че мъжът в сянката е англичанин. Ала колкото повече се вълнуваше, толкова повече в гласа му звучаха гърлените шотландски звуци.

— Кой сте вие? — попита отново тя и гласът й потрепери.

— Може би аз трябва да ви задам този въпрос. Как да ви наричам?

Гуендолин бързо си възвърна смелостта.

— Отказвате да ми кажете кой сте, но аз разполагам с куп имена за вас, едно от друго по-хубави.

— Например подлец? Или самохвалко? Или може би шарлатан? — предложи през смях той.

— Негодник. Страхливец. Разбойник — продължи в същия тон Гуендолин.

— Моля ви се — отзова се развеселено той. — От вашата красноречива уста очаквах по-интересни определения.

Проклятието, което беше готово да излезе от устата й, щеше да засрами дори Айзи, но тя се овладя, като захапа до кръв долната си устна.

— Името ми е Гуендолин. Гуендолин Уайлдър.

Изведнъж в стаята се втурна вятър и изгаси свещите. В първия момент тя повярва, че драконът си е отишъл и я е оставил сама в мрака, но бързо разбра, че той беше останал в стаята. Беше съвсем близо до нея, макар че не я докосваше. Ароматът му я замая — мирис на подправки и санталово дърво, невероятно мъжествен и омагьосващ. Вече знаеше къде точно се намира.

Това беше неговата пещера. Неговите покои. Неговото легло.

— Защо точно вие? — В гласа му прозвуча странно настойчивост. — Защо са избрали точно вас?

В ушите на Гуендолин тези въпроси прозвучаха като целенасочена обида. „Защо не са ми изпратили някоя по-красива? Или поне по-тъничка? Някоя като Глинис, Неса или дори Кити?“

Тя затвори очи, благодарна, че той не можеше да види зачервените й бузи, и отвърна:

— Избраха мен, защото в Балиблис девици се срещат по-рядко дори от драконите.

Той помилва влажните й коси с коварна нежност и безмълвно й напомни, че беше много по-страшно да е във властта на мъж, отколкото на звяр.

— Хиляда фунта в злато? Това ли е цената, която днес плащат за невинността?

Той не изчака отговора, който тя и без това не можеше да му даде. Още един порив на вятъра, още по-дълбок мрак и Гуендолин разбра, че този път наистина си беше отишъл. Тя вдигна колене към гърдите си, обгърна ги с две ръце, устреми поглед към тавана, който не можеше да види, и се почувства сама като никога в живота си.

Драконът не се интересуваше особено от плахи девици. Колкото и нежна да беше плътта им, ухажването им изискваше търпение и благородство. А той не притежаваше нито едното от двете качества.

Докато вървеше към дълбините на крепостта, без да удостои дори с един поглед рушащите се стени и изсъхналите кървави следи, той проклинаше съдбата си. Не беше замислил изкусния капан, за да улови в него жена. Особено пък жена, която го подлудява с тялото си и на всичкото отгоре беше заела леглото му.

Когато я положи върху сините чаршафи, за да свали мократа ленена риза от вледененото й тяло, той искаше само да я стопли. Но когато разкри нежната й бяла плът, равнодушието, което обикновено му правеше добри услуги, отстъпи място на диво желание. Бе обхванат от треска, която бушуваше дълбоко в долната част на тялото му. Искаше да я милва, да я докосва навсякъде. Беше ужасно мъчително да гледа бледите, съвършено оформени гърди, а когато се улови, че е устремил поглед към кичурчето руси косъмчета между бедрата й, побърза да хвърли завивката отгоре й.