Напускам паркинга на спирката и се вливам в движението по главния път. Две хлапета с отрязани дънки, стиснали по една раница в ръце, които изглеждат горе-долу на нашата възраст, се опитват да спрат кола на стоп. Планината Каталина се извисява в далечината.

— Какво ще кажеш да си направим едно нощно катерене? — питам аз. — Сега там няма никой — цялата планина ще бъде на наше разположение.

Теър кимва и аз превключвам радиото на някаква станция с джаз. От тонколоните се разнася саксофон. Пресягам се да я сменя, но Теър ме спира.

— Остави го — казва той. — Създава ми настроение.

— Настроение за какво? — питам аз и го стрелвам с поглед. Поставям показалец върху устните си и започвам да потупвам по тях, сякаш съм се замислила дълбоко. — Обзалагам се, че мога да се сетя.

— Ще ти се, Сътън — отвръща той с тънка усмивчица.

Аз се изсмивам и се протягам към него, за да го ударя по ръката.

През останалия път до каньона Сабино двамата мълчим. Свалила съм и двата прозореца и вятърът разхлажда лицата ни. Подминаваме кафенето, наречено „Конгресен клуб“, което рекламира вечер на литературното четене, кучешкия приют „Краставото псе“ и магазина за сладолед с мигащата реклама „Направете си своя мелба“. Колата се изпълва с аромата на диви цветя.

Най-накрая се изкачваме по пътя, който води към каньона и паркираме на едно уединено място край няколко варела за отпадъци. Нощното небе е черно, луната се носи над главите ни като голямо сияещо плаващо кълбо. Когато слизаме от колата и намираме пътеката, която води нагоре, навън все още е топло и задушно. Докато вървим, ръката на Теър се отрива в рамото ми, плъзва се по гръбнака и кацва на ханша ми. Горещи вълни, породени от докосването му, плъзват по кожата ми. Прехапвам устни, за да спра порива си да се обърна и да го целуна — колкото и да ми се иска, много по-възхитително е да се опитам да се въздържа колкото се може по-дълго.

Извървяваме мълчаливо още няколко метра по чакълестата пътека. Технически през нощта паркът е затворен и наоколо няма жива душа. Лекият вятър ме кара да потреперя. Гигантските камъни се виждат отчетливо на лунната светлина. И тогава, минутка по-късно, го чувам: пропукване на съчка, последвано от въздишка. Замръзвам на място.

— Какво беше това?

Теър се спира и се вглежда с присвити очи в тъмното.

— Сигурно е някое животно.

Аз правя още една стъпка напред и отново поглеждам предпазливо през рамото си. Няма никой. Никой не ни следва. Никой не знае, че Теър е тук… и че аз съм с него.

Не след дълго стигаме до височината. Пред нас се простира цял Тусон, море от блещукащи светлини.

— Леле — ахва Теър. — Как намери това място?

— Преди години двамата с татко обичахме да идваме тук. — Аз соча с пръст стръмния терен под краката ни. — Постилахме си одеяло ето тук и си правехме пикник. Татко обича да наблюдава птиците и запали и мен.

— Звучи ми забавно — отвърна Теър със саркастична нотка в гласа.

Аз го плясвам по ръката.

— Забавно си беше. — Внезапно ме изпълва тъга. Помня как татко ме вдигаше на един от огромните камъни и ми подаваше лилавия ми термос — единствения, който използвах в основното училище. Чуквахме си очилата и вдигахме фалшиви тостове. „За Сътън — казваше баща ми, — най-пъргавият пионер, прекосил каньона Сабино от 1962 година насам.“ Аз чуквах термоса му с моя и казвах: „За татко. Косата ти е започнала да побелява, но все още си най-бързият катерач, познат по тези места!“ После се смеехме и всеки следващ тост звучеше още по-глупаво от предишните.

Струваше ми се, че са минали векове, от времето, когато двамата с баща ми бяхме толкова близки, и знам, че вината за това е и на двама ни. Вглеждам се в звездите, които са обсипали тъмното небе и решавам, че трябва да опитам по-сериозно с него. Може би отношенията ни отново ще станат както преди.

Пристъпвам внимателно към ръба.

— Татко имаше само едно правило — продължавам аз. — Трябва да стоя далеч от този перваз. Носели се всякакви слухове, че хората падат от него. А после никой не можел да слезе долу, за да търси телата им — пропастта е твърде стръмна — така че на дъното има сума ти скелети.

— Не се тревожи — казва Теър и ръцете му ме обгръщат. — Няма да те пусна да паднеш.

Сърцето ми веднага се разтапя. Навеждам се напред и притискам устните си към неговите. Ръцете му ме прегръщат през кръста и притискат тялото ми към неговото. Той заравя пръсти в косата ми и отвръща на моята целувка.

— Не ме изоставяй отново — моля го аз. Не мога да се спра. — Не се връщай там, където и да се криеш.

Теър ме целува по бузата и се отдръпва леко назад, за да ме погледне.

— Сега не мога да ти обясня — казва той. — Но не мога да остана тук, поне не сега. Обещавам ти, обаче, че това няма да продължи вечно.

Той улавя брадичката ми. Искам да мога да го разбера. Искам да съм силна. Но е толкова трудно. Тогава забелязвам бялата плетена гривна на китката му.

— Това откъде се взе? — питам го аз, потривайки твърдата прежда между пръстите си.

Теър свива рамене и избягва погледа ми.

— Мария ми я направи.

— Мария? — Напрягам се. — Сладка ли е?

— Тя е приятел — отвръща Теър с груб, сериозен глас.

— Що за приятел? — продължавам да го притискам. — Къде се запознахте?

Усещам как мускулите под сивата тениска се напрягат.

— Няма значение. Всъщност как я кара Гарет? — Той произнася името му така, сякаш говори за някаква разяждаща плътта болест.

Извръщам се настрани, изпълнена с вина. Обичам Гарет — така да се каже. Той е добър приятел. Освен това се намира тук, в Тусон, а не един Бог знае къде, като Теър. Но има нещо необяснимо, което ме привлича към Теър и ме кара да се промъквам тайно наоколо с него, както правим сега. И не мога да намеря никаква причина, която да ме спре да го правя.

Теър се притиска към мен.

— Когато се върна, нещата между нас ще се променят ли? — пита той с нисък глас. Дланите му спират върху бедрата ми и ги стисват здраво.

Телата ни са толкова близо едно до друго. Поглеждам към пълната му долна устна, мечтаейки си да имам отговор на този въпрос. Когато съм с него, единственото, което искам, е той. Но не мога да отрека, че част от удоволствието от връзката ни е това, че тя е тайна.

— Иска ми се, но не знам — шепна аз. — Не забравяй за Лоръл. А и един Бог знае как ще реагира Мадлин. Всичко е толкова… сложно, не мислиш ли?

Теър се измъква от ръцете ми и ритва една съчка.

— Ти си онази, която не спира да ме моли да се върна. — Студеният тон се е завърнал отново.

— Теър — възразявам. — Забрави ли, без караници?

Но той не ме поглежда. Промърморва нещо под носа си. Изведнъж кракът му се подхлъзва. Разнася се пропукване, когато пръстите му се срещат с един от големите камъни в просеката.

— Да не се опитваш да си счупиш костите? — проплаквам аз. Теър не ми отговаря. Пристъпвам към него и полагам успокояващо ръка върху рамото му. Или поне така си мисля. — Теър, чуй ме. Искам да си тук. Ужасно ми липсваш. Но може би точно сега не е най-подходящият момент да разкрием на всички чувствата ни.

Теър се обръща рязко към мен.

— Наистина ли, Сътън? — изплюва той името ми. — В такъв случай съжалявам, че нашата връзка не е толкова важна, колкото поддържането на имиджа ти.

Аз го хващам за ръката.

— Нямах предвид това. Просто исках да кажа…

— Достатъчно. — Теър присвива устни. — Може би сбърках, че се върнах. Чух достатъчно.

Очите му потъмняват и той издърпва ръката си от моята. Аз отстъпвам назад, сърцето ми изведнъж се изкачва в гърлото. Никога не съм го виждала такъв. Напомня ми за баща си. Избухлив. На настроения. Опасен.

В далечината свирят щурци. От скалата се посипват дребни камъчета. Внезапно осъзнавам колко съм самотна и уязвима, застанала на ръба на планината с едно момче, което е избягало на някакво тайно място. Какво ли знам за онова, което е преживял напоследък Теър? Чувала съм всякакви слухове за него — особено онези, че се е забъркал в разни неприятности тук, че е извършил опасни неща. Ами ако някои от тях се окажеха истина?

Но тогава осъзнавам колко безпочвени са страховете ми. Разбира се, че Теър няма да ме нарани. Между нас има нещо специално — той никога няма да ми навреди. Затварям очи и разпервам пръсти, усещайки хладния планински въздух между тях. Ако успея да събера мислите си, може би ще мога и да обясня какво чувствам и защо смятам, че сега не е подходящото време двамата с Теър да обявим връзката си. Бавно издишам и отварям очи, но Теър го няма.

Оглеждам се на всички страни, но виждам само тъмнина.

— Теър? — викам го аз.

На няколко крачки от мен се чуват дращещи звуци.

— Теър? — викам отново. Никакъв отговор. — Ха, ха. Много смешно!

По дърветата се плъзва сянка и нещо побягва в далечината. Листата шумолят и шепнат. По тялото ми пробягва тръпка.

— Теър?

Изведнъж ме обзема огромно желание да се махна от планината. Завъртам се отново, готова да тръгна надолу към колата си, но изведнъж някаква ръка стисва здраво моята. Изтръпвам от ужас. Усещам нечие дихание на врата си. Но преди да успея да извикам, преди да успея да се обърна и да видя кой е, споменът се пропуква и се разпада в пълна белота.

8.

И сега какво?

Ема седеше сама в стаята за разпити и очакваше завръщането на Куинлън. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да запази спокойствие. Тежестта на онова, което току-що бе научила, отново я затисна. Теър е бил в колата на Сътън в нощта, когато тя е умряла. Кръвта по колата сигурно е нейната. Беше ли разбрала най-накрая как е умряла близначката й?

На мен ми оставаше единствено да се чудя дали е така. Споменът се беше загнездил в съзнанието ми и грееше там като неонова табела. Опасният поглед в очите на Теър. Страхът ми, след като останах сама на пътеката. Ченгетата бяха намерили окървавената ми кола край каньона Сабино, точно до мястото, където двамата с Теър бяхме отишли за нощната си разходка. Замислих се за разгорещения ни спор. За ръката, която беше легнала на рамото ми, точно преди споменът да избледнее…

Ема едва успя да се съвземе, когато Куинлън се завърна в стаята с намръщено лице и й махна да се изправи.

— Отказвам се. Щом никой от вас двамата няма намерение да ми каже истината, значи само ми губите времето. Махай се оттук.

Той отвори вратата с ритник и посочи коридора. Ема вдървено го последва до рецепцията. Яркото осветление в стаята я заслепи и главата я заболя. Искаше й се да попита детектива дали може да прибере колата на Сътън — или поне дали ченгетата възнамеряват да й кажат чия е кръвта, — но Куинлън я изпревари, като рязко и шумно тресна вратата зад гърба си.

През малкото прозорче Ема го видя как се отдалечава по коридора с пъхнати в джобовете ръце и белезници, подрънкващи на колана му.

Така. Значи вече можеше да си върви? Ема преглътна тежко, прекоси фоайето, бутна тежката стъклена врата и излезе на паркинга. Откакто беше влязла в полицейското управление беше минал почти час. Слънцето отиваше на заник и навън беше позахладняло. Ема се обгърна с ръце, опитвайки се да се постопли, макар да бе сигурна, че дори и най-топлият пуловер нямаше да успее да прогони хладината, която се бе просмукала в костите й след срещата с Теър.

Тя извади телефона на Сътън и започна да пише есемес на Итън.

„МОЖЕШ ЛИ ДА МЕ ВЗЕМЕШ?“, написа бързо тя, молейки се да е приключил с прегледа на майка си в болницата.

За щастие отговорът пристигна след минутки.

„КЪДЕ СИ?“, попита Итън.

„ПОЛИЦИЯТА“, отговори Ема.

Това вече привлече вниманието му — отговорът му пристигна незабавно.

„КАКВО? ИДВАМ“.

Ема седна на пейката и зачака. От паркинга с включени светлини и пуснати сирени се изнесоха две черно-бели полицейски коли. Вратата на сградата се отвори и навън излязоха двама полицаи, за да изпушат по една цигара. Те я изгледаха подозрително, може би я разпознаха. Единият от тях каза нещо на другия и на нея й се причу думата Теър.