Ема си припомни каменното изражение на лицето му. Когато Куинлън му каза да обясни за билета, той отвърна с мълчание. Дали защото се чувстваше виновен за нещо ужасно? Той ли беше убил Сътън? Дали на трийсет и първи август се беше върнал в Тусон точно заради това? Или бе дошъл, за да прекара известно време с нея… и беше изгубил контрол над себе си? Може би се бяха скарали. Може би Сътън беше казала нещо, което го бе наранило. Може би Теър бе грабнал ключовете от колата й, беше я убил, а след това бе скрил колата в каньона Сабино. Но къде ли беше скрил тялото й след това? Куинлън щеше да каже нещо, ако го бяха открили в колата.

С всеки нерв на безплътното си същество аз копнеех Теър да не е моят убиец. По време на краткия спомен, който ме беше връхлетял, аз усетих, че между нас бе имало нещо много, много специално. Не бях от момичетата, които биха молили някое момче да остане — или да ревнувам, когато някое друго момиче му направи някаква глупава гривна. Ако Теър беше планирал да ме убие, аз нямах никаква представа за това. Обичах го дълбоко и искрено.

В този миг ми хрумна нещо: в спомена ми, когато Теър изтича от автобуса към колата ми, походката му бе стабилна и елегантна. Нямаше никаква следа от накуцване. Каквото и да се беше случило с крака му, то бе станало след това. Може би се беше наранил, докато е бягал от ченгетата. А може да е при влаченето на тялото към някое скрито, тъмно място.

Очуканата тъмночервена хонда на Итън се появи пред полицейското управление и спря. Ема изтича към нея, отвори вратата и се плъзна върху кожената седалка. По радиото вървеше някаква песен на „Рамоунс“. В колата се усещаше лек дъх на цигари, макар че според Ема Итън не пушеше. Ема се обърна към него, поглъщайки с поглед ясните му сини очи, гладката, мургава кожа и високите скули.

— Никога не съм била толкова щастлива да те видя — изтърси тя.

Итън я хвана за ръцете.

— Какво се случи?

— Просто ме отведи оттук. — Ема си сложи предпазния колан и се облегна назад.

Докато Итън излизаше от паркинга, Ема му разказваше случилото се в полицейското управление.

— Картичката и билетът доказват, че е бил в колата на Сътън в нощта, когато е умряла — заключи тя. — Взех решение. Наистина трябва да поговоря с Теър насаме и да разбера какво точно се е случило. Само така ще успея да разнищя всичко.

Итън намали на знака стоп и зави по един страничен път. Покрай банкета две момичета яздеха кончета апалуза. На американските им седла бяха монтирани светлоотражатели и Итън леко отби встрани, за да им направи път.

— Полудя ли? — попита той. — Сама ще се предадеш в ръцете на убиеца на Сътън?

Ема сви отбранително рамене.

— Това е единственият начин да получа някакви отговори. Няма да му казвам, че съм го взела на мушка. Ще се държа като Сътън и ще се преструвам, че не знам, че той стои зад всичко.

— Чуваш ли се какви ги приказваш? — Итън удари с длан по волана. — В това няма никакъв смисъл. Твърде е опасно. Не знаеш с кого си имаш работа. Теър обича да заговорничи — той е добър в тези неща почти колкото Сътън. Би могъл да те издаде на ченгетата. Знаеш какво ще стане тогава. — Гласът му беше напрегнат. — Ти живееш живота на Сътън — всички ще си помислят, че си убила Сътън, за да приемеш нейната самоличност.

— Теър имаше възможността да го направи днес, но си замълча — напомни му Ема.

— Всъщност може да направи нещо повече от това. — Итън прокара пръсти през тъмната си, синьо-черна коса. — Ако бъде пуснат на свобода, може да те нарани.

Ема погледна през прозореца към уличните лампи, които осветяваха пътя на колата по пустото шосе. Тя не искаше дори да си помисля за тази възможност. Беше се надявала, че Теър просто ще остане завинаги зад решетките. Освен това тонът на Итън не й допадаше. Може би се опитваше да я предпази, но след като тринайсет години бе живяла без никой да се грижи за нея, сега с неохота приемаше някой да й казва какво може и какво не може да прави — особено ако това бе любимият й, от когото се очакваше да я подкрепя.

— Ти не познаваш Теър — настоя Итън. — Той е избухлив, също като баща си.

Ема го стрелна с поглед.

— Нима смяташ, че не мога да се справям с избухливите типове? Аз не съм Сътън, Итън. Не съм израснала в розов мехур от заблуди. Аз съм приемно дете. През целия ми живот са ми крещели. Собствената ми майка ме изостави. По-силна съм, отколкото си мислиш.

— Няма нужда да се ядосваш — възрази Итън.

— Просто не разбирам защо отказваш да ме подкрепиш. Мислех си, че искаш да намерим убиеца на Сътън също толкова силно, колкото и аз.

— Просто не искам да пострадаш — отвърна Итън с каменно лице.

— Добре, можеш да си спестиш загриженото мъмрене — рече мрачно Ема.

Итън изсумтя скептично. Известно време седяха мълчаливо, движейки се по тъмните улички покрай кирпичени къщи и пустинни поляни. Подминаха едно момче, което караше велосипед с проблясващи светлинки отзад.

— Просто не искам да поемаш такива рискове — каза най-накрая Итън. — Ще изчакаш ли с разговора поне за малко — заради мен? Може пък да се появи друг начин да разберем какво се е случило през онази нощ, така че да се сдобием със солидно доказателство, което да представим пред полицията.

Ема въздъхна. Итън беше прав, че посещението в затвора крие много рискове. И тя трябваше да признае, че мисълта да се изправи лице в лице с Теър я ужасяваше.

— Добре. Ще изчакам още няколко дни. След това, ако не постигнем никакъв прогрес, няма да имам друг избор, освен да говоря с Теър.

Ема може и да се колебаеше, но що се отнасяше до мен, аз умирах от нетърпение да разбера какво имаше да каже той.

9.

Звездомания

— Сътън? — извика госпожа Мърсър, когато Ема влетя в къщата, след като Итън я остави. — Изпусна вечерята!

— Ами, да, трябваше да свърша някои неща след тениса — отвърна уклончиво Ема, докато се качваше по стълбите.

Тя чу стъпките на госпожа Мърсър в коридора.

— Оставила съм ти чинията в претоплящия шкаф.

— Добре — отвърна Ема и се шмугна в стаята на Сътън като някакъв беглец. Не че имаше представа какво е претоплящ шкаф. А и точно сега не й се разговаряше с госпожа Мърсър. Достатъчно бе жената да види стреснатото, пламнало лице на Ема, за да разбере, че нещо не е наред.

Тя затвори вратата на спалнята и се огледа, опитвайки се да се овладее. „Вземи се е ръце, Ема“, каза си тя. Беше толкова напрегната, че дори не можа да измисли заглавие за случващото се. Трябваше да научи повече за Теър и връзката му със Сътън. За емоционално приятелство ли ставаше въпрос? Или бе романтична среща? Защо се бяха срещали тайно в нощта, когато Сътън бе умряла? Ако Теър е пристигнал в Тусон на трийсет и първи вечерта, значи той бе или последният човек, който я беше видял жива — или нейният убиец. Но къде се беше крил след това? И защо се беше върнал сега? И как щеше да намери отговорите на тези въпроси, без да го попита право в очите — или да му разкрие, че тя не е Сътън?

Искаше й се в стаята на сестра й да има повече ключове към тези въпроси, но откакто бе пристигнала, вече я беше преровила няколко пъти. Беше намерила информация за това какво представлява Играта на лъжи, включително номерата, които Сътън и останалите бяха организирали, и хората, които бяха наранили. Беше проучила страницата на Сътън във Фейсбук и пощата й. Дори беше прочела дневника на Сътън — не че бе успяла да открие нещо, освен смътни намеци и техни си шеги. Новите улики нямаше да й паднат наготово в скута само защото много й се иска да ги намери.

Само ако можеше да стане така. Ще ми се да можех да изпратя мислите си в главата на Ема и да й кажа, че бях влюбена в Теър и че в нощта, когато бях умряла, двамата бяхме отишли заедно в планината. Най-големият недостатък на живота ми след смъртта беше тази еднопосочна комуникация.

Ема включи макбука на Сътън и зареди страницата на автобусите „Грейхаунд“. После провери часовете на тръгване и пристигане за Сиатъл и Тусон. Пътуването беше продължително, повече от един ден, със смяна на шофьора в Сакраменто, по средата на пътя.

Тя набра номера за обслужване на клиенти, който намери на страницата, и прекара почти десет минути в изчакване на фона на някакъв електронен вариант на песен на Бритни Спиърс. Най-накрая се разнесе приятен женски глас с южняшки акцент. Ема се прокашля, взе се в ръце и заговори.

— Надявам се, че ще успеете да ми помогнете. — Опита се да накара гласа си да звучи объркано. — Брат ми избяга и имам причини да вярвам, че е отпътувал с един от вашите автобуси, който е тръгнал от Тусон. Има ли възможност да ми кажете дали си е купил билет? Би трябвало да е някъде в началото на септември. — Ема не можеше да повярва какви ги говори. Не беше репетирала нищо предварително, но се изненада колко естествено прозвуча всичко. Това бе един стар номер, който Беки бе използвала често: да плаче, когато иска нещата да станат на нейната. Веднъж, когато бяха в една закусвалня и получиха сметка, която не можеха да платят, Беки разказа на сервитьорката някаква тъжна история как съпругът й безделник е пребъркал портмонето й, без да й каже. Ема седеше до нея в сепарето и я гледаше зяпнала, но всеки път, когато си поемаше дъх да поправи Беки, майка й я сритваше силно под масата.

Жената от другата страна на линията се прокашля.

— Ами, скъпа, не би трябвало да разкривам такава информация.

— Наистина съжалявам, че ви питам за това. — Ема шумно изхълца. — Само че съм много отчаяна. С брат ми бяхме много близки. Изчезването му ме съсипа и много се притеснявам, че може да е в опасност.

Жената се поколеба за миг и Ема разбра, че е успяла. Най-накрая тя въздъхна.

— Как се казва брат ти?

Бинго. Ема прикри задоволството в гласа си.

— Теър. Теър Вега.

Тя чу няколко почуквания по клавиатура в слушалката.

— Госпожо, виждам Теър Вега на автобуса от Сиатъл за Тусон, който е потеглил в 9 часа сутринта на тринайсети август, но само това вписване откривам в системата.

Отчаяна, Ема прехвърли слушалката на другото си ухо.

— Сигурна ли сте? Може да е тръгнал от друг град? Ами Финикс? Флагстаф?

— Всичко е възможно — отвърна жената. — Намирам името му само защото е направил резервация онлайн. Иначе би могъл да плати в брой на всяка спирка — а това няма как да го проследя.

Ема се вкопчи в думите й.

— Има ли начин да се разбере откъде е направил резервацията? Може би ай пи адреса му?

Настъпи продължителна пауза.

— Не, не мога да го направя. И без това ви казах повече, отколкото имам право…

Ема реши, че едва ли ще успее да научи нещо повече, поблагодари на жената и затвори. Мамка му! Знаеше, че не може да очаква много от обаждането до „Грейхаунд“ — учудващо бе, че изобщо успя да получи някаква информация.

Тя затвори лаптопа и прокара пръсти по гладката му, лъскава повърхност. Внезапно се почувства така, сякаш стените се скупчват около нея. Остави лаптопа на Сътън на бюрото, обу обувчиците й и тръгна надолу по стълбите.

Навън се бе смрачило и къщата бе хладна, тъмна и тиха. Ема не знаеше къде е отишло семейството — още беше рано за лягане. Тя мина по празния коридор, стъпките й отекнаха по теракотените плочки, и влезе в кухнята. Въздухът миришеше остро на печени картофи и телешко на скара. Фурната все още беше включена и Ема откри оставената за нея чиния в малкото долно отделение. Вниманието я трогна. Никоя от приемните й майки не й беше оставяла храна за вечеря. Обикновено се налагаше сама да се грижи за себе си.

Но точно сега не се чувстваше гладна. Ема мина през кухнята и излезе на облицованата с червени плочки веранда на гърба на къщата. Нощта бе хладна и след горещия ден Ема се чувстваше така, сякаш се е хвърлила в басейна, след като е взела гореща вана. Тя взе един от дървените шезлонги, завлече го до най-тъмния ъгъл на градината и го разпъна. Винаги бе успявала да мисли най-добре на открито.

Нощното небе беше обсипано със звезди. Те блещукаха като някакви далечни коледни светлинки, ярки и ясни. Беше минало много време от последния път, когато Ема бе седяла навън и бе гледала небето. За последно го бе направила във Вегас, в нощта, в която откри странния клип със задушаването на Сътън. Беше се взирала в космоса, в търсене на любимите си звезди, които беше кръстила „Звездата на мама“, „Звездата на татко“ и „Звездата на Ема“ скоро след като Беки я беше изоставила, с надеждата, че един ден истинското й семейство ще се събере на Земята така, както и на небето. Тогава нямаше никаква представа, че след няколко мига животът й ще се промени изцяло. Че ще намери член от семейството си, сестра, нещо, което бе искала повече от всичко на света. И по един заобиколен начин бе успяла да си намери и семейство. Дори си имаше приятел. Но нищо не беше така, както го бе искала.