Джузепе се намръщи.

— Значи отказваш да изпълниш дълга си?

— Като бездействаше, вместо да продадеш изсъхналата гора и да обновиш замъка, може би ти не си изпълнил своя — успя да го засегне и Козимо видя как на лицето на брат му се изписа болка. Притисна рамото му. — Хайде, стига. Не бива да се караме. Ти имаш свой начин на живот, а аз свой. От пари ли се нуждаеш?

— Не се нуждая от нищо. Полага ми се…

Козимо го прекъсна:

— Да приключим с това. Нямаш юридически основания, иначе досега да си завел дело.

Това бе истина. И двамата го знаеха. Лицето на Джузепе помръкна от отчаяние.

— Имам дълг към теб, разбира се — продължи Козимо. — Дългът на любовта… кажи ми от какво имаш нужда и ще ти осигуря издръжка.

Изненадан, Джузепе се поколеба.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Нима мислиш, че бих допуснал брат ми и племенникът ми да живеят в лишения? Да обновим замъка заедно. Но ще съставя бюджет — побърза да добави той, — ще хвърлям по един поглед на счетоводните ти книжа и ще изпращам издръжка на семейството ти.

Джузепе се бореше със себе си. Толкова много искаше парите, че усети вкуса им. Но гордостта му го възпираше.

— Не ще позволя някакъв непознат да се рови в документите за финансовото състояние на Париджи — заяви той.

Козимо въздъхна.

— Лично ще се заема с това, братко. Аз също съм от фамилията Париджи.

Джузепе бе сразен. Брат му го бе обезоръжил. Беше очаквал изнудване и срам, а не такава доброта. Макар и да бе властен и надменен по характер, дълбоко в себе си Джузепе Париджи бе мързелив. Искаше да има независими приходи, за предпочитане контролирани от него… но щом се налагаше, би се примирил и друг да ги контролира. Неочаквано пред него се разкри идилично бъдеще. Щеше да живее както подобава на италиански аристократ, без да работи, а замъкът щеше да бъде снабден с отоплителна инсталация, ремонтиран и вътре щеше да бъде топло като в тази вила, без течове от прогнилите греди на покрива, когато вали…

— Козимо — пристъпи напред и прегърна брат си. — Имаш добро сърце, fratello5. Приемам…

Роберто вече тичаше по коридора към детската стая със сълзи в очите. Изтри ги и преглътна. Неговият татко не бе сторил нищо, беше се оставил чичо Козимо да го стъпче. Мразеше баща си, мразеше чичо Козимо…

Втурна се в детската стая и откри детегледачката, която го търсеше.

— Загуби ли се? Тоалетната ли се опита да намериш?

— Не — промърмори Роберто.

Тя носеше поднос с голяма запотена чаша с тъмна кока-кола, в която примамливо потракваха кубчета лед.

— Готов ли сте вече за това, млади графе?

Роберто погледна чашата. Не можа да устои. Взе я, но бузите му пламнаха от срам.

— Благодаря — промълви той.

— Искаш при татко си, а? Скоро ще дойде да те вземе — увери го жената.

Роберто се обърна към стената, за да скрие от нея зачервените си очи. Изпи кока-колата. Беше превъзходна.

— Оставете ме сам — настоя той.

Детегледачката излезе. Навярно го смяташе за капризен малък негодник, но не го бе грижа за нейните чувства. Тя бе просто една слугиня. Замисли се какво да каже на баща си на път за дома. Може би нищо.

Неговият татко! Презираше го…



Луиджи никога нямаше да забрави първия път, когато видя Мозел. Тя тичаше през площада в Кортона. Трудно бе човек да не я забележи. Бе облечена в зелено, черно и сребристо и широката й пола се вееше след нея като черна коса. Притискаше към себе си връзка наденички и препускаше към него, сипейки проклятия по адрес на преследвачите си.

Луиджи избухна в смях, когато ги зърна: дебел месар, който размахваше нож и ругаеше, следван от помощника си, трътлесто хлапе, което плачеше за баща си. Madonna, каква хубавица бе тя. Имаше високи и надменни скули, лъскави къдрави коси и невероятна фигура, която циганските дрипи не прикриваха напълно.

„Е — помисли си Луиджи, — аз съм изтъкнат гражданин на републиката и трябва да изпълня дълга си“. Пъргаво изскочи на пътя на жената и тя се блъсна в него, изпищя и се опита да се отскубне, но Луиджи я сграбчи за ръцете в силната си хватка. Беше седемнадесетгодишен и як като баща си.

— Grazie — задъхано каза месарят. — Благодаря, приятел. Хвана вещицата. Мръсна циганка! — изкрещя той срещу нея.

Тя се бореше като дива котка в ръцете на Луиджи, нареждаше нещо на своя език и оголваше зъби.

Месарят се отдръпна назад.

— Дръж я, приятел, а аз ще повикам полицията. След една нощ в килия ще миряса. Кражбата — заплашително каза той — е сериозно престъпление. Ще ти продам агнешко с отстъпка. Превъзходно е със сол и розмарин.

Луиджи заговори със сериозен тон:

— Хайде, няма причина да искате тази млада жена да бъде арестувана, нали?

Месарят се намръщи.

— Не видяхте ли наденичките? На магистратите им писна от циганска помия, кражби навсякъде и замърсяване на града… basta6.

— Тези наденички ли? Изглеждат доста апетитни — отбеляза Луиджи. Извади портфейла си и бавно издърпа банкнота от сто хиляди лири. — Това покрива ли цената им, как мислите? — месарят нетърпеливо протегна ръка да грабне парите, но Луиджи ги дръпна. — Ще забравим за инцидента, нали?

Мъжът се поколеба, раздвоен между алчността и презрението.

— Кой сте вие, Signore?

— Граф Луиджи Париджи — отвърна той.

Месарят изненадано примигна.

— Scusi7, дон Париджи — каза той, взе парите и се оттегли, а след него и хленчещото му дете.

Луиджи погледна пленницата си. Отблизо изглеждаше още по-изумително. Освен красиви скули и коси, имаше чувствени устни, малък правилен нос и светлосиви очи, почти като на вълчица, над които се спускаха дълги черни мигли. Хипнотизиран, леко отпусна ръце. Тя веднага се освободи и се отдръпна от него. Полата й изшумоля, а пендарите на шията й издрънчаха.

— Почакай — изръмжа Луиджи.

Циганката рязко се завъртя към него.

— Какво искаш, gajo, циганска благословия? В замяна на това, че ме спаси?

Тонът й не му хареса.

— Може би една целувка — отвърна Луиджи.

Жената завъртя очи.

— Въобразявате си, че всички се продаваме. Аз съм честна жена.

Луиджи се засмя.

— Месарят не мисли така, госпожице.

— Онзи дебел глупак — каза тя с презрение.

— Кажи ми името си — настоя той.

— Вече зная твоето — вълчите очи се присвиха. — Граф Луиджи Париджи. Римува се.

— Какво ли са си мислели родителите ми? — запита се сам на глас и за първи път я видя да се усмихва. Цялото й лице засия и той, граф Луиджи, единственият син и наследник на граф Козимо Париджи и един от най-богатите хора в Тоскана, безнадеждно и безвъзвратно се влюби в нея.

— Казвам се Мозел — отвърна тя.

— Странно име.

— Не и за моя народ — уверено заяви циганката. — Означава „касис“.

— Много си красива — отвърна Луиджи.

— Вярно е — съгласи се Мозел, отметна коси назад и се засмя.

— Нека те почерпя един обяд — предложи той.

Мозел прие. Баща й не би одобрил, разбира се, но той не можеше да я види. Освен това се бе отървала безнаказано за наденичките.

Роберто винаги щеше да помни мига, в който зърна Мозел.

Това бе върхът на неговото унижение. Баща му бе починал рано от сърдечен удар. Скръбта на Роберто не бе голяма. Бе презирал баща си още от онзи ден в детството си, когато го бе чул да приема подаянията на Козимо. Оттогава баща му бе живял от милостиня, подхвърляна от по-младата издънка на фамилията. Принцът и принцесата бяха имали тих, спокоен живот и всички съвременни удобства в обновения си замък, но според Роберто бяха живели като роби.

Беше се заклел да отмъсти. Но той бе по-умен от баща си. Роберто щеше да се изправи срещу враговете си едва когато бъде готов да ги разгроми.

На погребението прегърна разплакания си чичо Козимо.

— Съжалявам, caro — Козимо го притисна силно. — Никой не може да замести баща ти.

— Никой! — съгласи се Роберто през сълзи. — Но поне имам теб, чичо. Искам да започна работа в „Париджи Ентърпрайсиз“, за да бъда близо до роднините си.

— Момчето ми! — учудено се усмихна Козимо през сълзи. — Това е чудесно. Ще се радваме да бъдеш с нас.



Наистина бе успял да се сближи с тях. Роберто, последният принц на замъка Париджи, си бе поставил за цел да научи всичко за компанията. Не за бизнеса, не се интересуваше от него. Роберто бе проучил кои са най-кадърните мениджъри и консултанти. Назначаването на способни хора бе ключът към успеха. Интересуваше се кой е продажен, как действат подкупите, кой с кого е близък и на кого Козимо има най-голямо доверие. Роберто притежаваше обаяние и се бе превърнал в любимец на управителния съвет. Най-много се бе постарал да се сближи с братовчед си Луиджи.

Вярваше, че рискове трябва да се поемат само когато са неизбежни. Чичо му се бе разболял от хепатит след операция в занемарена планинска болница поради нараняване при ски злополука и здравето му бе крехко. Луиджи бе плейбой, буен младеж, който освен ските, обичаше да фучи с мотоциклета си по възвишенията и да лети с делтаплан като Шон Конъри в „Джеймс Бонд“. Дори веднъж бе скочил с парашут от самолет. Съпругата на Козимо не можеше да има повече деца… е, благодарение на това Роберто бе обожаваният племенник. Нямаше нужда да клати лодката.

Но в един майски ден всичко се бе променило. Отдавна жадуваното наследство бе измъкнато изпод носа му. Луиджи бе заговорил разпалено за жена, която не бе нито италианка с добро потекло, нито дори чужденка от добро семейство… а някаква си циганка. Тя дори не заслужаваше да се нарече човек. Циганките стояха по-ниско и от най-жалките италиански селянки, те бяха вещици и мръсни крадли.

Роберто здравата се бе посмял.

— Луиджи! Хубава шега.

Очите на братовчед му го пронизаха.

— Не се шегувам, Роберто.

— Не е възможно! Би било позор… твоята кръв…

— Кръвта ми кипи — засмя се Луиджи. — Единствено това има значение, не мислиш ли? Живеем в седемдесетте, братко. Освен това тя е различна. Остроумна… секси… само почакай да я видиш. Ще забравиш тези отживелици…

Роберто се ухили и през стиснати зъби отвърна:

— Разбира се.

Когато го запознаха с Мозел, той я намрази. Заради дивата й красота. Заради безстрашния й дух. Веднага започна да го нарича Роберто, не се обърна към него с титлата „принц“ дори първия път.

— Сигурно ще ти бъде трудно да свикнеш — ехидно подхвърли той, докато семейството седеше пред камината в приемната на къщата на Козимо в Рим.

— Не, Роберто. Хората от моя народ са свикнали да се приспособяват — отвърна тя. — Bi-lacio-raklo.

Начинът, по който завъртя очи, го накара да предположи, че последните й думи са някаква обида на нейния варварски език.

— Нали няма да бързате с децата?

— Напротив. Искам колкото може повече — замърка Мозел. — Луиджи трябва да има наследници.

Проницателните й очи втренчиха поглед в неговите. „Вещица — помисли си Роберто. — Проклета вещица!“ Накара го да побеснее от гняв. Богатството, което се полагаше на него, щеше да попадне в ръцете не просто на по-младия клон, а при наследници, които щяха да бъдат наполовина циганчета. Нямаше да допусне това. Той го заслужаваше далеч повече, отколкото малката уличница, за която обезумелият му братовчед се канеше да се ожени.

— Звучи чудесно — увери я Роберто. — Изтеглете датата на сватбата напред, за да започнете веднага.

Луиджи му намигна в знак на благодарност. Бе доволен, че братовчед му е променил мнението си. Бяха сплотено семейство и той не би искал нищо да промени това.

Сватбата бе ужасно изпитание. Роберто бе принуден да присъства в „Санта Мария“ на Ара Коели в Рим, традиционната романтична църква на върха на Камподолио, и да гледа как братовчед му, граф от династията Париджи, се венчава с една циганка. Едва не припадна от срам, докато стоеше с официалния си костюм с червена роза на ревера и осъзна, че до него са застанали нейните близки от варварското нечистоплътно племе. Графиня Мозел Париджи! Беше недопустимо, а чичо му Козимо като че ли напълно одобряваше брака. Този човек нямаше никаква чест. „Може би баба ми е изневерила на дядо ми“, помисли си Роберто и това предположение му донесе утеха. Ако бе вярно, значи Козимо и Луиджи изобщо не бяха Париджи.

Циганката бе облечена в червено. Червено! Беше му казала, че според тяхната традиция булката трябва да бъде в червено, което символизирало целомъдрието й. Сега стоеше там, в църквата, с огромна копринена рокля, пищна като маковете, с които бе осеян римският форум, държеше букет бели рози, а върху дългите й тъмни коси имаше венец от тях.

Беше красива. Беше секси. Той я желаеше.

Малката хитруша знаеше това и очите й му се усмихваха дяволито, докато жадно я поглъщаше с поглед при всяко семейно събиране. Тя го наричаше с разни имена на своя странен език и мърмореше на себе си, когато Роберто минаваше покрай нея. „Заклинания“, мислеше си той. Мразеше и нея, и Луиджи, който бе опетнил семейното име и чест. Но Роберто имаше лек за това. Плановете, които кроеше. Трябваше само да ги осъществи.