— Имат твоите очи, кучко — изръмжа той. — Всеки би ги познал!

— Очите им са сини — умолително промълви тя, — сини!

Роберто усети как и последните следи от възбудата му се изпариха. В него се надигна ярост и изкрещя:

— Млъкни!

Сграбчи я за гърлото и не престана да я притиска, докато тя спря да диша и се отпусна безжизнена върху леглото. Вече не можеше да го измъчва с проклятия и заклинания.

Поседя задъхан няколко минути. Вече и Луиджи, и Мозел бяха мъртви. „Спокойствие, спокойствие, Роберто — каза си той. — Отпусни се… не допускай тази мръсница да те изплаши“.

Но бе успяла да му вземе страха.

Този път, когато мислено я нарече „вещица“, наистина вярваше, че е такава. Модерните времена не означаваха модерни убеждения, не и в една страна с дълга памет, в която суеверието бе начин на живот. Погледът на циганката, докато бе изрекла онова проклятие…

Чу приглушен плач от съседната стая. С тромава походка се върна там и в движение закопча панталоните си. Двете деца лежаха в кошчетата си, а третото — на дивана.

Любопитно се вгледа в очите на плачещото бебе. Да, уличницата бе казала истината. Изглеждаха като всички останали италиански бебета, с тъмни коси, сини очи, матова кожа…

Взе една възглавница от дивана и се надвеси над детето, което крещеше. Но се разколеба.

„Мамка му! — помисли си Роберто. — Никой няма да разбере, а аз ще се отърва от проклятието…“

Взе трите деца, отнесе ги до ролс-ройса си и ги сложи на задната седалка. После се върна, за да хвърли запалена клечка в първия канал с бензин.

След няколко секунди цялата къща бе в пламъци. Под нея имаше множество улеи, пълни с гориво, а постройката бе дървена. След час нямаше да остане нищо, освен новия плувен басейн.

Принц Роберто Париджи завъртя ключа и потегли по криволичещия път, който водеше до хълмовете. Бе принуден да слуша дразнещия плач на трите малки графини зад гърба си.

Роберто организира всичко идеално. Беше си създал връзки в Коза Ностра, с безскрупулни, алчни хора на ниско стъпало. Погрижи се да зачисли към персонала на „Париджи“ своя лична охрана. „От съображения за сигурност“, но не за компанията, а за самия себе си.

Вече се бе свързал с каналите за търговия с деца. Бебета се търсеха и в Европа, и в Америка и родителите бяха готови да платят за тях. Роберто бе предпазлив. Настоя всяко дете да бъде откарано в различен приют и да не бъде поискана такса за осиновяването му. Не желаеше да има никакви пречки, на всяка цена трябваше малките циганчета да бъдат разпръснати по света, далеч едно от друго и далеч от него.

Услугата бе извършена внимателно, без излишен шум. За едното момиченце бе намерено семейство в Англия, а за останалите две в Америка, в Бруклин и Лос Анджелис. Посредникът бе полулегална фирма, която поиска висока цена поради големите „разходи“, изпра известна сума пари и закри офиса си, когато започнаха да се навъртат полицаи.

Принцът настоя да бъде уведомен кой е избрал хлапетата и при кого са попаднали. Предполагаше, че ще почака доста. Все пак бяха момичета, а кой би се спрял на момиче, ако има избор? Но за негова изненада децата бяха взети бързо, от семейства, на каквито самият той бе настоял да бъдат дадени — скучни обикновени хора с достатъчен доход, за да отгледат дете, нито крайно бедни, нито изключително богати. Италиански имигранти в Ню Йорк, английско семейство от средната класа и адвокат от Лос Анджелис.

После напълно забрави за невръстните си племенници. Бяха отстранени от сцената, вече не представляваха заплаха и цялото наследство бе негово, както трябваше да бъде.

Бе извършил невероятно добро дело, с което се гордееше. Беше ги оставил живи, а децата на една вещица не заслужаваха да живеят.

Принц Роберто Париджи организира скъпа погребална церемония и се постара да изглежда съкрушен от скръб по трагично загиналото младо семейство, с което бе поддържал толкова близки отношения. Службата бе в катедралата в Сан Стефано и архиепископът изрази искрено съжаление, че вместо кръщенето, за което се е подготвял с толкова радост, трябва да проведе траурен ритуал…

Роберто, последният от династията Париджи, рида неудържимо и цяла година след това носи черен костюм и отказваше да излиза вечер. Дори плака, когато бе прочетено завещанието на братовчед му Луиджи, което го превърна в законен собственик на цялото богатство на фамилията Париджи: къщите, апартаментите, вилите, колите, частната моторница и, разбира се, всички акции на „Париджи Ентърпрайсиз“.

Първата му работа като изпълнителен директор бе да преименува компанията. Новото й название бе „Венда Инкорпорейтид“. Не желаеше древното име Париджи да бъде опетнявано с предприемачество. Роберто бе доволен да разполага с всички пари, но начинът на получаването им бе под достойнството му. Приемливо бе да извърши убийство, но не и да работи за прехраната си.

Хората се питаха откъде му е хрумнало това име.

— Просто ми харесва как звучи — отговаряше Роберто.

Всъщност идваше от вендета. Струваше му се забавно.

Роберто отново се настани в замъка, след като назначи много компетентни лица, които да ръководят бизнеса. Бе издирил най-изявените кадри от Америка и дори от Япония, където в бизнес живота настъпваше истинска революция. „Венда“ стана известна с това, че гарантира високи заплати и премии. Роберто знаеше, че една организация се крепи на лидерите си.

Подборът се оказа сполучлив. С течение на годините той ставаше все по-богат и влиятелен, без да помръдне пръста си. Като принц задълженията му бяха да присъства на приеми, да участва в баловете с маски във Венеция, да играе в казината на Монте Карло и да възвърне честта на фамилията Париджи, която чичо му и братовчед му бяха опетнили.

Циганчетата вече не представляваха опасност и образите им бързо избледняха в паметта му.

Първа глава

— Гладна ли си?

Роуз Фиорело приглади плисетата на полата си и погледна майка си. Госпожа Фиорело имаше тревожно изражение, което по-рано се появяваше само когато я изпращаше на училище пеша, а сега почти всяка вечер.

— Не е възможно да не си. Погледни се, толкова си кльощава, че ме плашиш.

— Не съм кльощава, мамо — наистина не бе гладна, но трябваше да направи нещо, за да успокои майка си. — Все пак бих хапнала нещо.

— Добре. Трябва да доизядем онези салами — отвърна Даниела Фиорело и се обърна към плота в тясната им кухня. — Ще ти направя хубав сандвич.

— Чудесно.

Роуз свали тежката избеляла раница от гърба си и настани стройното си тяло на единия от боядисаните в бяло столове в претъпканата стая. Пространството в малката им гарсониера в Хеле Китчън бе крайно недостатъчно, но както баща й не преставаше да й напомня, живееха в Манхатън. Освен това наемът се контролираше от закона и макар районът да не бе от най-престижните, много хора биха убили, за да се сдобият с жилище в него. Тук човек можеше да изпадне в беда само ако изглежда неориентиран и изплашен, а с Роуз никога не бе така. Дори когато бе облечена с кокетната униформа на училището „Лейди ъв Ейнджълс“ — тъмносиня плисирана пола малко над коляното, бели чорапи и риза, която повечето момичета носеха с разкопчани горни копчета, за да изглеждат като Мадона, никой не смееше да се закача с Роуз. Беше петнадесетгодишна, сурова и избухлива. И бе красавица.

Семейство Фиорело винаги досега бе успявало да свързва двата края, но с цената на лишения. Оцеляването бе скъпо, което означаваше, че някой трябва да се примири с липсата на доста неща. Обикновено този някой бе Роуз, но това не бе болка за умиране. Понякога й се искаше да си купи нови маратонки „Найк“, видео, компактдискове на Уитни Хюстън, билети за кино и всичко останало, което се търсеше в разгара на осемдесетте, когато юпитата от Уолстрийт плащаха по три хиляди долара на месец само за място за паркиране на откритите си корвети и като че ли всички други хора забогатяваха. Роуз си казваше, че трябва просто да изчака. Имаше добър успех в училище, макар и да го мразеше. Училището бе необходимо зло. Щеше да се представи блестящо на CAT, да получи стипендия в Колумбийския или Нюйоркския университет, а после да си намери добре платена работа като адвокат или управител на инвестиционна банка. Тогава щеше да измъкне родителите си от мизерния малък апартамент и да си купува всички страхотни гримове и компактдискове, които желае.

Роуз бе сърдита през толкова голяма част от времето си, че не забелязваше колко е прелестна. Бе дарена със стройни дълги крака, гарвановочерни коси с почти син оттенък, овално лице и чувствени устни, естествено начупени. Бе висока метър и седемдесет, тежеше петдесет килограма и имаше тънка талия, стегнат едър бюст и току-що си бе купила първия сутиен втори размер. Носът й бе орлов, кожата матова, а очите невероятни — бледосини, почти бели, като на вълчица.

Никой от родителите й нямаше такива очи. Нищо чудно, тя бе осиновена.

Мъжете подсвиркваха след нея, когато вървеше по улицата, но не дръзваха да застанат на пътя й. Походката й бе характерна за Бронкс, гневна и заплашителна. Роуз Фиорело бе постоянно сърдита — заради болестта на майка си, дългите работни часове на баща си и мръсните улици. Изпитваше гняв към кмета, към родната си майка и към целия свят.

Но днес имаше конкретен повод. Омразата, която я бе завладяла, я изгаряше отвътре, силна като първата любов при повечето момичета на нейната възраст.

Роуз тръсна глава и във въздуха полетя водопад от лъскави черни коси.

— Чудесно — постара се да говори със спокоен тон. — Пак салам от магазина? Да не би отново да са отрязали тока?

Даниела кимна с тъга.

— Татко ти вече се обади, но докато дойдат да го включат, всичката стока в хладилниците ще се развали.

— Мога цял ден да се тъпча — каза Роуз с разбиране. И двете знаеха, че след още един ден целият асортимент от италиански колбаси, сирене и риба ще бъде изхвърлен и баща й отново ще загуби пари.

Пол Фиорело бе петдесетгодишен и от двадесет и пет години държеше магазинчето „Прочутите деликатеси на Пол“. Въпреки оптимистичното си име, не бе известно, намираше се в неподходящ квартал и бе твърде малко, за да привлече вниманието на платежоспособните граждани, които биха дали двадесет долара за бутилка чист зехтин. Но бе добро, стоката бе прясна и най-вкусната в район от десет преки. Баща й имаше редовна клиентела и през всички тези години бе успявал да изплува. Приходите от магазина бяха достатъчни, за да покрият лечението на съпругата му от артрит и таксата на Роуз в католическото училище. Беше евтино, но не и безплатно. Освен това имаше разходи, например за униформата. Магазинчето осигуряваше средства за всичко това плюс наема.

Допреди месец.

Цените на имотите в Манхатън нарастваха главоломно. Дори в най-непрестижните квартали, за които по-рано се твърдеше, че никога няма да бъдат населени, сега се купуваха сгради. Ийст Вилидж и Хеле Китчън бяха само два от тях. Някои хора предвиждаха, че следващите ще бъдат Алфабет Сити и дори Харлем. Все едно. Роуз не даваше пет пари за демографията.

Но мислеше за магазинчето на Пол.

Намираше се в голяма сграда, занемарен стар небостъргач на ъгъла на Девето и Петнадесето Авеню. В съседство имаше пицария и магазин за шивашки материали, в който се продаваха копчета, пайети и платове с разръфани краища. Над тях се помещаваха офиси. Но цялата сграда бе продадена на агенция „Ротщайн Риълти“.

„Ротщайн“ бе гигант сред имотните компании. Боравеха с десетки милиони долари. Имаха планове за сградата и не слагаха в сметките си един местен търговец на колбаси.

Съседите на Пол вече бяха приели подаянията, предложени като компенсация от „Ротщайн“, и бяха прекратили договорите си за лизинг. Но Пол Фиорело бе отказал. Какво щеше да прави с някакви си петдесет хиляди долара? Магазинчето бе единственото му препитание, къде щеше да намери толкова изгоден лизинг? Ако се преместеше на повече от пет пресечки, щеше да загуби всички редовни клиенти и да се бори с конкуренцията на по-големи и луксозни магазини с по-ниски цени. От онези, пред които на сергии бяха наредени лъснати с парафин плодове. Петдесетте хиляди биха им стигнали най-много за година, дори ако бъдеха възможно най-пестеливи.

— Не си длъжен да се местиш, татко.

Роуз си спомни как бе заговорила разпалено с баща си, след като бе прочела поредното писмо от „Ротщайн“. Бе пълно със завоалирани заплахи. Нямаше нищо, за което биха могли да заведат дело, но ако човек четеше между редовете, несъмнено би ги доловил.

— Не могат да те принудят да се изнесеш. Повече от десет години си правил вноски.

— Те са способни на всичко, скъпа.

— Какво ще направят, ще изпратят най-яките рекетьори? — Роуз гневно бе втренчила поглед в приведените рамене на баща си и посивелите му коси. — Ако приложат такава шибана тактика, ще се обърна към полицията. И към пресата.