Козимо доживя да види Мозел бременна, но почина, преди да се роди внучето му. Луиджи бе неутешим и Роберто успя да убеди всички, че споделя скръбта на братовчед си, който вече бе негов шеф и единствен собственик на богатството на Париджи. Чичо Козимо бе завещал всичко на сина си и нищо на Роберто, принца. Дори малък дял. Вместо това завещанието съдържаше прочувствено писмо, в което той твърдеше, че е гледал на Роберто като на втори син. Роберто го бе изгорил.

Глупости. Ако бе втори син, щеше да получи наследство.

Козимо остави на Роберто нищожна сума, която едва му стигна да си купи нова вила и няколко непотребни вещи, например картини. Какво от това? Роберто не се интересуваше от тях. Единственото, от което се интересуваше, бе богатството на Париджи, но отново бе станал зависим от по-младата издънка.

— Трябва да се съвземеш — каза Роберто на Луиджи една вечер, когато братовчед му за пореден път избухна в плач. — Не бива да проявяваш слабост, баща ти не би искал това.

— Прав е, carissimo — съгласи се Мозел и погали косите на съпруга си. — Козимо не би искал да плачеш, когато детето се появи на бял свят.

За миг изражението на Луиджи стана по-ведро. Протегна ръка и докосна издутия корем на съпругата си.

— Кога ще се роди синът ми?

— Вчера ти казах. След месец — засмя се тя. — Всеки ден ме питаш! Но ще бъде дъщеря.

— Откъде знаеш?

— Сигурна съм. Чувствам го — загадъчно отвърна тя.

— Не бива да седиш в тази мрачна стая — настоя Роберто. — Освен това напоследък Рим е доста замърсен. Дим, вредни газове… Не влияят добре на бебетата. А и навсякъде фучат мотоциклети. Някой от тях може да блъсне Мозел.

Луиджи го изгледа тревожно и изтри сълзите си.

— Имаш право, Роберто.

— Детето ти трябва да се роди сред природата, сред горите.

Лицето на Мозел засия. Мразеше Роберто и му нямаше доверие. Знаеше точно какво мисли за нея. Но тя бе дъщеря на природата и горите.

— Прав е, Луиджи…

— Имам ловна хижа в Умбрия. Близо до Сан Клементе, където има чудесна болница, много модерна. Отлично родилно отделение с лекари от Америка — беше истина. Роберто знаеше, че това е първото нещо, което ще проучат. Беше една от най-добрите болници в Италия. — А хижата… всъщност е цяла къща. Много луксозна, с три спални, библиотека, зала за билярд и закрит плувен басейн с топла вода — хвърли поглед към графинята. — Плуването е подходящо упражнение за бъдещи майки, скъпа Мозел, знаеш какво каза докторът.

Тя сведе поглед. Бе доста наедряла и копнееше за движение, което не би навредило на бебето. Роберто знаеше това. Всъщност работниците му бяха завършили изграждането на басейна преди месец.

— Ако питаш мен, Луиджи, трябва да си вземеш три месеца отпуск. Един да прекараш с Мозел сред природата, докато превъзмогнеш скръбта, а след като се роди синът ти — още известно време.

— Дъщеря му — поправи го Мозел.

— Син или дъщеря, какво значение има? Само да се роди здраво, на чист въздух.

И двамата кимнаха одобрително. Глупаци.

— Но кой ще ръководи компанията? — възрази Луиджи. — Имаме договори, водим преговори за присъединяване…

— В това състояние не можеш да бъдеш от полза за „Париджи“ — разумно изтъкна Роберто. — А и веднъж ти се ражда първо дете. Нима ще пропуснеш първите месеци от живота му заради работата?

— Напълно е прав — потвърди Мозел.

— Аз мога да се погрижа за присъединяването на „Дулон“. Имаме способни управители, Луиджи. Ще се справим без теб няколко месеца.

Мозел замечтано погледна съпруга си и Луиджи веднага се съгласи. Не можеше да устои на умоляващия поглед на съсредоточените й светли очи.

Роберто бе хитър. Знаеше, че Мозел се отнася към него с подозрение, и се погрижи да разсее опасенията й. Покани приятели да им гостуват в ловната хижа и остана в Милано, докато двойката се наслаждаваше на чистия въздух и Луиджи практикуваше любимото си хоби — лов на диви свине.

Луиджи му бе безкрайно благодарен, но Роберто се преструваше на скромен.

— Това е най-малкото, което мога да направя за скъпия си братовчед — казваше той. — Все пак сме от едно семейство.

Мозел бе изненадана, когато откри, че болницата е точно такава, каквато я бе описал Роберто. Лекарите бяха американци, сестрите англичанки, а повечето пациентки — богати чужденки, които избягваха занемарените държавни болници. Влиятелният братовчед на съпруга й бе уредил и ежедневни домашни посещения на специалисти, за да бъде преглеждана на спокойствие. Скоро тя се успокои и престана да се бои от него, когато им гостуваше и дори когато придружаваше Луиджи в гората. Всяка вечер двамата се прибираха заедно, посещаваха я приятелки и се чувстваше в пълна безопасност.

Американските лекари й дадоха и друг повод за радост, който я накара да забрави за инстинктивната си предпазливост. Не очакваше едно дете, а три.

Роберто прие събитието с бурна радост. Организира прием в седалището на компанията в деня, когато се родиха децата на братовчед му — три момичета, ха! Три деца, сред които нямаше нито едно момче. Затвори цялата компания за един ден и удължи уикенда на всички служители. Напълни светлата болнична стая на Мозел с цветя, изпрати на братовчед си голяма бутилка шампанско и кутия кубински пури и предложи кръщенето да се състои в замъка.

— А кога ще наминеш да видиш бебетата? — попита Луиджи по телефона.

— Трябва да довърша някои неща тук и ще дойда в хижата — обеща Роберто. — Нямам търпение да ги подържа на ръце. Би било невероятно.

— Те са невероятни — каза сантименталният му братовчед и гласът му издаде глуповата гордост. — Най-красивите деца, които са се раждали на този свят!

— Не се и съмнявам — отвърна Роберто. — А майката?

— Мозел се чувства чудесно.

— Аз ще се погрижа за кръщенето, Луиджи. Остави на мен да уредя всичко.

— Едва ли ще мога да ти се отплатя за всичко, което правиш за нас. Сякаш съм станал нов човек — каза Луиджи с благодарност.

— Не бъди глупав — ласкаво промълви Роберто. — Ние сме от едно семейство.

Роберто се освободи за няколко дни, върна се в Сан Стефано и започна приготовленията за тържественото кръщене. Поръча торта, купи балони и банани и се уговори с архиепископа. Премина по улиците на града, раздаде куп пури, прие безброй поздравления и поръча доставки от колкото бе възможно повече места. Целият град забеляза необичайно веселото настроение на принца на замъка Париджи. Точно такава бе целта му. Най-сетне всичко бе готово.

Когато пристигна в хижата, Роберто бе усмихнат до уши. Мозел, вече възвърнала фигурата си три седмици след раждането, топло го поздрави, сякаш наистина бе брат на Луиджи. Бе облечена със синя рокля, която съвършено се съчетаваше с гарвановочерните й коси, и той си помисли колко е неустоима и каква наслада ще изпита, когато най-сетне бъде негова.

Бе убеден, че Мозел се чувства незадоволена с нещастник като Луиджи. Естествено, той никога не би се оженил за нея, но с удоволствие би я направил своя любовница. Представи си как страстта, която струи от цялото й тяло, го обгръща, преди да заличи нея и отрочетата й от лицето на земята.

Роберто полюля бебетата. Бяха малки грозни червеи със сини очи и тъмен мъх по главичките. Не изпита никакво угризение при мисълта за това, което възнамеряваше да стори с тях. Нямаше да разберат нищо. На тази възраст едва ли можеха да се нарекат хора. Великодушно реши да ги задуши с възглавница, преди пламъците да ги погълнат.

— Красавици — загука той и Мозел му се усмихна, когато се приближи да ги вземе. Едрите й гърди докоснаха ръката му през тънката й синя рокля и Роберто почувства възбуда при мисълта, че тя го желае.

Същата нощ, когато щастливите родители си легнаха, Роберто наля бензин и катализатор, които държеше в една пристройка, в специално изкопани канали. Жалко бе, че трябваше да жертва прекрасната си вила, но щом се добереше до парите, винаги би могъл да си построи друга…

На сутринта Роберто се погрижи да няма кой да му попречи. Изчака да дойде пощальонът, даде щедър бакшиш на прислужницата и я пусна да си тръгне по-рано. После, за негова радост, Луиджи сам предложи да отидат да пострелят по глигани, може би дори по елени…

„Фасулска работа“, каза си Роберто, когато застана на дванадесет метра зад Луиджи, прицели се внимателно в братовчед си и стреля.

Луиджи залитна и револверът падна от ръката му, а от главата му бликна струя кръв, преди да се строполи върху сухите клонки, които изпращяха под тежестта на тялото му.

Роберто дори не погледна назад, докато се отдалечаваше. Гората бе пълна с животни, най-вече диви свине, които щяха да се погрижат за останките на братовчед му. Много пъти бе ловувал там, сам или с Луиджи, и на графа никога не му бе хрумнало, че той е в опасност. По пътя обратно към хижата самодоволно си помисли, че Луиджи не бе усетил нищо. Сега бе в рая. Или в ада. На Роберто му бе все едно.

Усети възбуда, когато излезе от тъмния гъсталак и продължи към къщата. Какво ли щеше да изпита онази мръсница Мозел, чийто сексапил бе замъглил разсъдъка на братовчед му и целият свят бе видял един Париджи да се венчава с циганка? Щеше да се страхува и той с нетърпение очакваше това. Но дали щеше да бъде влажна и гореща, когато я обладае истински мъж? Въпреки волята си? Тази уличница… разбира се… щеше да й хареса…

Гневът и омразата на Роберто бяха примесени с неутолима страст. Мина покрай площадката и прекрачи прага на хола. Бе възбуден до пръсване. Прекоси кухнята и влезе във всекидневната, където очакваше да открие Мозел с децата й…

Наистина седеше там и кърмеше едното от бебетата. Едрите й гърди, сега още по-набъбнали от млякото, бяха неустоими. За секунда Роберто остана като вцепенен, с поглед, втренчен в нея, и с револвер в ръка.

Тя веднага разбра какво се е случило.

„Нищо чудно — тържествувайки, си помисли той. — Вещица“.

Мозел не каза нищо, а грабна телефона и понечи да позвъни за помощ.

— Няма сигнал — каза Роберто. — Кабелът е прекъснат.

— Защо? — изкрещя тя. — Защо?

Той сви рамене и се приближи.

— Аз съм принц Париджи, мръснице. Остави детето.

— Не! — извика Мозел и понечи да побегне.

Но Роберто вдигна оръжието и го насочи срещу другите бебета.

— Ако не искаш да пръсна мозъците им, ще правиш каквото ти кажа.

Мозел застина.

— Да — едва промълви тя. — Да, да.

Внимателно сложи детето си на дивана и то заплака, защото бяха прекъснали обяда му.

Звукът подразни Роберто.

— Влез в спалнята — нареди той — и се съблечи, кучко!

Разтреперана, покорно тръгна към спалнята. Щеше да се бори, може би щеше да успее да се измъкне. Мислеше единствено как да спаси децата си, децата на Луиджи. По-късно щеше да скърби за него…

Роберто застана пред нея с револвер, насочен към гърдите й. Тя бе крехко създание, тежеше не повече от четиридесет и пет килограма, а той имаше мускулесто тяло, издаващо забележителна самодисциплина.

— Бавно — каза Роберто със задоволство.

Мозел се подчини, разкопча роклята си и я остави да се свлече на пода. Гърдите й, вече освободени от сутиена, бяха великолепни. Ефирните бели бикини също се спуснаха в краката й и тя остана съвсем гола. Вече превъзбуден, грубо я повали на леглото, смъкна панталоните си и я възседна.

Мозел пищеше и се опитваше да се съпротивлява, но той бързо навлезе в плътта й и брутално я изнасили. Драскаше лицето му, впиваше нокти в кожата му и това го накара да я удари силно по главата.

Не биваше да го прави. Бе по-силен от нея, зашемети я и тя престана да се бори. Не бе забавно да прониква в неподвижно тяло. Изруга и я разтърси, за да се съвземе.

— Децата ми — простена Мозел. — Пощади бебетата ми!

— Не се и надявай — каза Роберто, ухили се и продължи да се слива с нея. — Да допусна някаква си циганка да наследи това, което е мое. И ти, и мръсните ти изчадия ще умрете тази нощ, вещице!

Сивите й вълчи очи приковаха поглед в него. Спря да се съпротивлява и започна да се поклаща в ритъм с него. Роберто бе смаян, но след миг самодоволно се усмихна. Тя се наслаждаваше, както бе очаквал. Не можеше да устои…

Изведнъж, гледайки го право в очите, Мозел изрече проклятие, което му се стори безконечно, на варварския си език. Не престана да реди думи, докато му се прииска да я убие. Обзе го уплаха, от която възбудата му внезапно изчезна. Отдели се от нея и вдигна ръка да я удари отново, този път смъртоносно…

— Почакай!

Гласът й бе учудващо спокоен. Въпреки волята си, Роберто Париджи се поколеба.

— Можеш да развалиш тази клетва — каза тя, — ако пощадиш децата ми, Роберто. Тогава злото няма да те сполети.

Обзе го нерешителност. „Магия… магия…“ Това никак не му харесваше.

— Невъзможно е — просъска той и посегна към гърлото й.

Мозел заговори бързо и несвързано:

— Не! Не е невъзможно. Дай ги на някоя църква, подхвърли ги пред нечий праг, кой ще разбере? Раздели ги. Никой не ще узнае. Те са италианчета…