Дж. Уорд - Единствена любов

Военният лагер на Блъдлетър, Древната страна, 1644 г.

Щеше му се да имаше повече време.

Макар че какво би променило това в действителност? Времето беше от значение само ако го използваш за нещо, а той вече беше направил всичко по силите си тук.

Дариъс, роден син на Терър, изоставен син на Марклон, седеше на пръстения под с отворен върху коленете си дневник, а пред него гореше восъчна свещ. Пламъкът му даваше нищожна светлина и потрепваше заради течението. Личното му пространство се намираше в далечния ъгъл на пещерата. Дрехите му бяха изработени от груба нещавена кожа, също както и ботушите му.

До ноздрите му достигаше вонята на мъжка пот и острият мирис на пръст, примесен със сладникавата смрад на разлагаща се лесърска кръв. С всяка глътка въздух, която поемаше, зловонието се засилваше.

Прехвърли изписаните пергаментови страници и се върна назад към времето, като си припомни един по един дните, които не беше прекарал във военния лагер. Копнежът по „дома“ му причиняваше физическа болка, чувстваше временното си пребиваване в този лагер по-скоро като насилствено депортиране, отколкото като преместване.

Беше отгледан в замък, където изискаността и финесът бяха основата на живота. Зад здравите стени, бранили семейството му и от хора, и от лесъри, винаги беше топло и ухаеше на рози, като че беше юли, а месеците и годините бяха минавали в лекота и блаженство. Петдесетте стаи, из които често беше бродил, бяха обзаведени с мебели, изработени от скъпа дървесина, подовете бяха застлани с дебели тъкани килими, а завесите и дамаските бяха от коприна и сатен. Маслените платна в позлатени рамки и мраморните статуи в горди пози бяха сигурен признак за бляскав живот.

По онова време нищо не подсказваше, че ще се озове там, където се намираше сега. Но онзи живот беше притежавал един основен недостатък.

Дариъс бе имал правото да се радва на топлото семейно огнище благодарение на биещото сърце на майка му. И когато този жизненоважен орган беше спрял работата си в гърдите й, той беше изгубил не само своята мамен, но и единствения дом, който някога беше познавал.

Пастрокът му го беше изхвърлил и го беше пратил тук като израз на дълго прикривана враждебност.

Не беше имал време да оплаче майка си. Нито пък да осмисли внезапната ненавист на мъжа, когото бе смятал за свой втори баща. Нито пък да скърби за изгубените си позиции сред глимерата като потомък на знатен род.

Просто го бяха захвърлили пред входа на тази пещера, сякаш беше болен от чума. И битките бяха започнали още преди дори да е видял лесър или да е започнал да се обучава как да се сражава с убийците. През първата си нощ в лагера той беше нападнат от други войници, приели хубавите му дрехи — единствения комплект, който му бяха позволили да задържи — като признак на слабост.

Той беше изненадал не само тях, но и себе си в онези мрачни часове.

Именно тогава Дариъс беше научил, също както и те, че макар да имаше аристократичен произход, във вените му течеше кръвта на боец, а не просто на войник. Кръвта на брат. Без да е бил обучаван, тялото му знаеше какво да прави и как да отвръща хладнокръвно на физическата агресия. Макар собственото му съзнание да не можеше да приеме бруталността на действията му, краката, ръцете и зъбите му знаеха точно каква сила да приложат.

Очевидно той притежаваше и друга страна, която досега бе останала непозната и неизвестна и за самия него… Но някак си тя му пасваше повече от отражението, което бе виждал в огледалото през всички изминали години.

С времето беше станал по-изкусен в боя… а ужасът, който изпитваше от самия себе си, беше намалял. Истината беше, че нямаше как да поеме по друга пътека. Гените на истинския му баща, дядо му и прадядо му предопределяха костната му структура и мускулатурата му, а наследствеността му на чистокръвен боец го превръщаше в могъща сила.

В свиреп и смъртоносен противник.

Вярно, че се бе смутил сериозно от тази своя друга идентичност. Беше все едно да хвърля две различни сенки на земята. Като че тялото му беше осветявано от два различни източника на светлина. Макар това отвратително варварско поведение да противоречеше на чувствителността, възпитавана у него, той знаеше, че то е част от една по-висша цел, на която беше създаден да служи. И го беше спасявало неведнъж… От останалите в лагера, целящи да го наранят, и от онези, които желаеха смъртта на всички им. Предполагаше се, че Блъдлетър е техен уорд, но той се държеше по-скоро като враг с тях, въпреки че ги обучаваше на изкуството на войната.

Или може би именно такава беше целта. Войната беше нещо грозно, откъдето и да я погледнеш, независимо дали се подготвяш за нея или си пряк участник.

Обучението на Блъдлетър беше брутално и садистичните му заповеди изискваха действия, в които Дариъс нямаше желание да се включва. Той, разбира се, винаги надделяваше в стълкновенията между трениращите, но не вземаше участие в изнасилванията, представляващи наказанието за победените. Беше единственият, чийто избор се зачиташе. Блъдлетър го беше предизвикал веднъж заради отказа му и в отговор той едва не го беше пребил, така че онзи повече не повдигна въпроса.

Загубилите от Дариъс, което включваше всички обитатели на лагера, биваха наказвани от други и в тези моменти, когато всички бяха заети да наблюдават зрелището, той най-често намираше утеха в дневника си. В момента дори не искаше да хвърли поглед към главния лагерен огън, където се провеждаше една от наказателните акции. Ненавистно му беше, че той е причината отново да се случва нещо подобно… Но нямаше избор. Трябваше да тренира, да се бие и да побеждава. А резултатът на това уравнение се определяше от законите на Блъдлетър.

До ушите му достигнаха радостни възгласи и доволно сумтене. Звукът предизвика болка в сърцето му и той затвори очи.

Изпълняващият наказанието вместо Дариъс беше зъл мъж, много подобен на Блъдлетър. Той редовно се заемаше с тази задача и се наслаждаваше на предизвиканата от него болка и унижение с пълна сила.

Но може би нещата нямаше да продължат така още дълго. Или поне това важеше за Дариъс.

Тази нощ предстоеше тестът му на бойното поле. След като беше тренирал цяла година, той щеше да излезе не просто с бойци, а с братята. Това беше рядко оказвана чест, а също така и сигурен знак, че войната с Обществото на лесърите, както често се случваше, беше навлязла в ужасяваща фаза. Вродените качества на Дариъс не бяха останали незабелязани и Рот, техният справедлив крал, беше наредил той да бъде изведен от лагера и да развие още по-добре уменията си под ръководството на най-добрите бойци, които притежаваше вампирската раса.

Братството на черния кинжал.

От всичко това можеше и да не излезе нищо, разбира се. Ако тази нощ покажеше, че е способен да тренира и да се бие само с подобни на него, щеше да бъде пратен обратно в пещерата, за да продължи с „обучението“ на Блъдлетър. Без право на повече опити да стане брат, като единствената възможност пред него щеше да бъде да служи като редови войник.

Шансът му с Братството беше само един и тестът, който предстоеше след изгрева на луната, не опираше само до бойна техника и боравене с оръжия. Способен ли беше да погледне в безцветните очи на врага, да подуши сладникавата му миризма и да продължи да разсъждава трезво, а тялото му да предприеме нужните действия срещу убийците?

Дариъс вдигна поглед от думите, изписани сякаш преди цял живот. Пред далечния вход на пещерата стояха четирима високи, широкоплещести и тежковъоръжени мъже.

Членовете на Братството.

Познаваше всеки от тях по име. Агъни, Трой, Мърдър и Торчър. Дариъс затвори дневника си, плъзна го в една пукнатина в скалата и облиза резката върху китката си, която беше направил, за да се сдобие с „мастило“. Писецът му беше направен от перо на фазан и бързо се изхабяваше, а и той не беше сигурен дали някога ще се върне, за да го използва, но го прибра при дневника.

Вдигна свещта и я приближи към устата си, изненадан от меката плътност на пламъка. Беше прекарал толкова часове в писане на тази блага и приятна светлина… Всъщност това беше единствената връзка между предишния му живот и настоящото му съществуване.

Загаси я с едно-единствено духване.

Изправи се на крака и събра оръжията си: кинжал, даден му, след като беше взет от изстиващото тяло на друг трениращ, и сабя, представляваща част от общото снаряжение на лагера. Дръжките на двете оръжия не бяха изработени специално за неговата длан, но това не го вълнуваше.

Братята погледнаха към него, без да го приветстват, но и без да го отблъснат и на него му се прииска сред тях да беше истинският му баща. Колко по-различно би било, ако имаше на своя страна някой, който да се интересува от бъдещето му. Не искаше нищо даром и не очакваше специално отношение, но беше чисто сам, разделен от заобикалящите го чрез граница, която виждаше, но не можеше да прекрачи.

Да нямаш семейство беше особен тип невидим затвор. Оковите на самотата и липсата на принадлежност се затягаха още по-здраво с натрупването на годините и опита, и го изолираха до такава степен, че вече нищо не можеше да го развълнува.

Дариъс не погледна назад към лагера, когато се запъти към четиримата, дошли за него. Блъдлетър знаеше, че той излиза на бойното поле и не го беше грижа дали ще се върне или не. Същото важеше и за останалите.

Докато се приближаваше към братята, му се прииска да беше имал повече време да се подготви за изпита по кураж и сила. Но ето, че моментът беше настъпил. И времето продължаваше да препуска, дори да му се щеше да забави хода му до пълзене.

Спря пред братята, изпълнен с копнеж да чуе дума в знак на подкрепа, благопожелание или доверие. Не последва нищо такова и той изрече кратка молитва към святата майка на расата им:

„Най-скъпа Скрайб Върджин, моля те, не допускай да се проваля в това.“