Пресметливият поглед на хлапето се плъзна по малкото парче територия от Колдуел, което му принадлежеше, и после се насочи към хоризонта, където се издигаха небостъргачите. Амбицията му беше налице и точно заради това беше избран. Малкият нещастник искаше да се издигне.

Фактът, че ще се наложи да си продаде душата, за да го постигне, щеше да стигне до съзнанието му, когато вече е прекалено късно, но именно така действаше Обществото. Според наученото от лесърите, командвани сега от Леш, истината никога не им се бе разкривала докрай преди официалното им приемане и това беше разбираемо. Сякаш някой от тях би повярвал, че от другата страна на вратата, на която чукат, ги очаква злото. И като че някой от тях би приел доброволно онова, в което се забъркваха. Изненада, нещастнико. Това не е Дисниленд и качиш ли се веднъж на влакчето, няма слизане.

Леш, от своя страна, също нямаше никакъв проблем с това да заблуждава.

— Готов съм за по-големи дела — промърмори хлапето.

— Добре. Сега се разкарай от колата ми. Моят сътрудник ще дойде за теб утре в седем.

— Страхотно.

След като си беше свършил работата с него, Леш нямаше търпение да се отърве от малкото леке, което вонеше ужасяващо и плачеше за нещо повече от душ. По-скоро, за да се махне мръсотията му, имаше нужда да бъде облян с маркуч. В мига, в който вратата на автомобила се хлопна, Леш излезе от паркинга на заден ход и се включи в движението по шосето, минаващо успоредно на река Хъдсън. Движеше се към дома си, а ръцете му стискаха здраво волана заради копнеж, различен от този да убива.

Желанието да прави секс беше също толкова силен подтик за него. На улицата в старата част на Колдуел, където живееше, къщите бяха от Викторианската епоха, а по тротоарите бяха засадени дръвчета. Цената на нито един от имотите тук не падаше под един милион долара. Съседите почистваха след кучетата си, никога не вдигаха шум и изнасяха боклука само на задните алеи и само в определените за това дни. Когато мина покрай градската си къща и се насочи към гаража отзад, му стана адски забавно, като се замисли с кого съжителстваха тези сноби. Може да беше облечен като тях, но кръвта, течаща във вените му, беше черна и той беше бездушен като статуя. Натисна бутона, за да отвори вратата на гаража, усмихна се и кучешките му зъби, наследството по майчина линия, се уголемиха. Беше готов да се прибере при „сладката си женичка“.

Никога не му омръзваше. Прибирането при Хекс винаги му поднасяше незабравимо преживяване.

Паркира и излезе от колата, като му се наложи да се раздвижи. Тя го подлагаше на същото, на каквото и той нея. Харесваше му, че след това чувстваше скованост и то не само в члена си.

Нищо не му действаше по-добре от достоен противник.

Мина напряко през задната градина и влезе в къщата през кухнята, където миришеше на печено на скара месо и пресен хляб. В момента обаче, не му беше до храна. Благодарение на разговора в парка, онзи малък нещастник щеше да бъде първият официално приет в Обществото от него, първият му дар за баща му, Омега. И как това да не го накара да копнее за секс?

— Да сервирам ли? — попита господин Д. от печката, докато обръщаше пържолата. Малкият тексасец се беше оказал полезен не само като опитен водач в дебрите на Обществото на лесърите, но също и като убиец и донякъде читав готвач.

— Не, качвам се горе. — Леш хвърли ключовете и мобилния си телефон на облицования с гранит плот. — Остави храната в хладилника и заключи вратата, като излизаш.

— Да, господине.

— Всичко е уредено за утре вечер. Ще го вземеш в седем и знаеш къде да го отведеш.

— Да, господине.

Изречението, състоящо се от две думи, беше любимият отговор на мръсника, а това беше една от причините да е все още сред тях и да е втори в командването. Леш мина през вратата за прислугата и се озова в столовата, а после зави вдясно и се насочи към стълбището. Когато беше видял къщата за първи път, тя беше напълно празна, а от някогашния изискан живот, воден в нея, бяха останали само бегли следи като копринените тапети, пищните завеси и едно кресло. Сега, полека-лека, тя биваше запълвана с антики, скулптури и качествени килими. Щеше да му отнеме малко повече време, отколкото беше очаквал, за да я обзаведе както трябва, но няма как да изградиш дом от нищото за една нощ.

Качвайки се по стълбите, чувстваше лекота в краката си, а тялото му потръпваше, докато разкопчаваше палтото, а после и сакото си.

Приближаваше се към Хекс и осъзнаваше, че започнатото от него като разплата се беше превърнало в пристрастяване. Очакващото го от другата страна на вратата на спалнята беше много повече, отколкото беше планирал.

В началото беше просто. Беше я отвлякъл, защото му бе отнела нещо. Докато бяха в онази пещера в колонията, тя беше насочила оръжие, беше натиснала спусъка и беше изпратила куршуми в сърцето на неговата кучка. Абсолютно неприемливо. Беше му откраднала любимата играчка, а той беше от онзи тип мръсници, които държаха на принципа око за око, зъб за зъб. Когато я доведе тук и я заключи в стаята си, беше имал за цел да я накълца на парчета, полека-лека да й отнеме разсъдъка, емоциите и тялото, да я подложи на мъчения, които да я пречупят.

И после, както се постъпваше с всяка счупена вещ, щеше да я изхвърли. Или поне такъв беше първоначалният му план. Ставаше все по-ясно обаче, че тя нямаше да се пречупи.

О, не. Тя беше направена от титан. Запасите й от сила изглеждаха неизчерпаеми и той имаше синини, с които да го докаже. Когато стигна до вратата, спря, за да съблече всичките си дрехи. Най-общо казано, ако харесваше онова, което носеше, беше добре да го остави отвън, защото то биваше съсипано в мига, в който се доближеше до нея.

Измъкна копринената риза от панталона си, откопча бутонелите и ги остави на масичката в коридора, а после съблече и ризата. По тялото си имаше белези. От юмруците й. От ноктите й. Членът му потръпна, когато огледа различните по форма и размер наранявания и синини. Зарастваха бързо, благодарение на кръвта на баща му, течаща във вените му, но понякога нараняванията, причинени от нея, оставаха по тялото му по-дълго и това го разтърсваше вътрешно.

Когато си потомък на злото, има малко неща, които да не можеш да правиш, притежаваш или убиеш, и все пак тя беше неуловим трофей, който можеше да докосне, но не и да постави на полицата.

Това я правеше уникална. Правеше я скъпоценна. И го караше… да я обича.

Пръстите му пробягаха по натъртването върху вътрешната страна на ръката му и той се усмихна. Тази вечер трябваше да се яви при баща си, за да потвърди официалното приемане на новия член, но преди това щеше да прекара качествено времето си със своята жена и да обогати колекцията си от драскотини. А преди да си тръгне, щеше да й остави малко храна. Като всички ценни животински видове и тя имаше нужда от грижи. Протегна ръка към бравата и се намръщи, замислен за проблема с храненето й. Тя беше само наполовина симпат и вампирската й страна го тревожеше. Рано или късно щеше да й е нужно нещо, което не можеше да бъде купено в местния супермаркет. Нещо, което той не би могъл да й даде.

Вампирите имаха нужда да се хранят от вената на противоположния пол. Това беше неизменно. Щом така си устроен, умираш, ако не сложиш в устата си свежа кръв и не я погълнеш. Но тя не можеше да погълне течащото в неговите вени. Сега то беше напълно черно. По тази причина беше наредил на малкото си останали войници да намерят мъжки вампир на подходяща възраст, но засега те не бяха успели. В Колдуел бяха останали прекалено малко цивилни вампири.

Въпреки че… Той имаше резервен вариант.

Бедата се състоеше в това, че беше познавал въпросния мръсник в стария си живот и мисълта, че тя би пила от вената на някого, с когото е бил приятел, беше нетърпима. Още повече, че нещастникът беше брат на Куин, а това определено не беше семейство, с което би искал Хекс да има нещо общо.

Както и да е. Рано или късно подчинените му щяха да открият някой подходящ. Трябваше да го направят. Защото новата му любима играчка беше нещо, което искаше да задържи при себе си за много дълго време. Отвори вратата и се усмихна.

— Здравей, скъпа, прибрах се.



В ателието за татуировки в другия край на града Блей се беше съсредоточил главно върху случващото се върху гърба на Джон. Имаше нещо хипнотизиращо в начина, по който иглата следваше сините очертания. От време на време татуировчикът спираше, за да попие кожата с бяла хартиена салфетка и после продължаваше работата си, като жуженето на пистолета отново запълваше тишината. За нещастие, колкото и да беше запленен от процеса, до вниманието му все пак достигна, че Куин реши да прави секс с човешката жена. След като си бяха поприказвали и бяха разменили доста докосвания, поразяващите разноцветни очи на Куин се бяха насочили към вратата. Миг по-късно той се запъти към нея, за да се убеди, че е заключена.

Избягвайки погледа на Блей, когато се върна обратно до стола за татуиране, той се обърна към Джон.

— Всичко наред ли е?

Джон погледна нагоре и кимна, а Куин бързо изписа със знаци:

— Ще възразиш ли малко да се позабавлявам?

Моля те кажи, че възразяваш, помисли си Блей. Моля те, кажи му, че трябва да остане тук.

— Ни най-малко — отвърна Джон. — Забавлявай се.

— Пази се. Аз ще съм на линия, дори ако се наложи да се появя със смъкнати панталони.

— Няма да е зле това да ни бъде спестено.

Куин се засмя тихо.

— Имаш право.

Последва кратка пауза, а после Куин се обърна, без да поглежда към Блей.

Жената влезе първа в другото помещение и като се имаше предвид как поклащаше ханша си, тя беше също толкова готова за предстоящото, колкото и Куин. После широките рамене на Куин потънаха зад завесата и тя се спусна зад тях.

Горното осветление и фината тъкан на завесата предоставяха доста добра видимост, така че Блей видя ясно как Куин хвана тила й и я придърпа към себе си.

Той насочи погледа си към татуировката на Джон, но не успя да задържи вниманието си там задълго. Само секунди по-късно очите му отново се заковаха в шоуто зад завесата, като той не толкова наблюдаваше случващото се, а по-скоро поглъщаше всеки детайл. Сега жената беше на колене, а приятелят му беше заровил ръце в косата й. Членът му беше в устата й, а бедрата му се напрягаха и отпускаха, докато се движеше напред-назад.

Приглушените звуци бяха също така невероятни като гледката. Искаше му се той да беше там вътре на колене, насочван от ръцете на Куин. Искаше неговата уста да е заета. Щеше му се той да беше причината за учестеното дишане на Куин.

Но такова нещо не стоеше на дневен ред.

А защо не, по дяволите? Приятелят му беше правил секс из клубове, тоалетни, коли и затънтени улици, а от време на време и в легла. Бройката достигаше хиляди непознати, сред които човешки мъже и жени и представители от двата пола на тяхната раса… Той беше вампирският вариант на Джакомо Казанова. Да ти откаже секс беше равносилно на това да не те пуснат в обществен парк.

Блей отново опита да отклони вниманието си, но разнеслите се гърлени стонове го накараха да погледне точно в мига, когато Куин обърна глава и се загледа през завесата. Когато очите им се срещнаха, тези на приятеля му проблеснаха… Като че беше по-възбуден от това кой го наблюдаваше, отколкото кого оправяше.

Сърцето на Блей примря. Особено когато Куин дръпна жената, завъртя я и я просна на бюрото. С един замах джинсите й бяха смъкнати до коленете. И после…

Мили боже. Възможно ли беше най-добрият му приятел да мисли каквото си мислеше и той?

Но в този момент Куин притегли горната част от тялото на жената към гърдите си. След като прошепна нещо в ухото й, тя се засмя и обърна главата си на една страна, така че да може да я целуне. И той го направи.

„Ти, глупав нещастнико — наруга себе си Блей. — Ти, тъпако.“

Приятелят му отлично знаеше с кого го правеше… И с кого не.

Блей поклати глава и промърмори:

— Джон, имаш ли нещо против да изляза да запаля една цигара?