Надеждата му укрепна още повече, когато я видя да стиска юмруци до мокрото си палто.

- Още с колко хора си говорил за нещо, което засяга само нас?

- Неколцина. - Опитваше се да печели време, докато трескаво планираше следващия си ход. - Кени беше напълно безполезен. Скийт още ми е сърдит. Кой да предположи, че толкова ще те хареса? А Бъди Рей Бейкър каза да ти купя „Харли Дейвидсън".

- Не познавам никакъв Бъди Рей Бейкър!

- Разбира се, че го познаваш. Работи нощните смени в „Храна и гориво". Праща ти много поздрави.

От възмущението прекрасните й бузи донякъде бяха възвърнали цвета си.

- Има ли изобщо някой, с когото да не си разговарял?

Той посегна към салфетката до кофичката за шампанско, където, в пристъп на прибързан оптимизъм, бе сложил да се охлажда една бутилка.

- Нека те изсуша.

Мег изтръгна салфетката от ръцете му и я хвърли на пода. Той се отпусна в седалката и се опита да звучи така, сякаш държи всичко под контрол.

- В Сан Франциско не беше много забавно без теб.

- Съжалявам, че се е наложило да похабиш парите си по този начин, но съм сигурна, че комитетът за възстановяване на библиотеката ти е благодарен за щедрия принос.

Да признае, че не той бе направил последното наддаване, едва ли бе най-добрият начин да я убеди в любовта си.

- Цял следобед седях във фоайето и те чаках - каза вместо това.

- Ти обичаш да се измъчваш от угризения, не аз. На мен не ми действа.

- Не бяха угризения.

Лимузината се приближи до тротоара и следвайки получените по-рано нареждания, шофьорът спря на Стейт Стрийт, точно срещу Националния музей на американските индианци. Все още валеше и би трябвало да избере друго място, но никога нямаше да успее да я вкара в луксозния апартамент на родителите си в „Гринидж Вилидж", а не можеше да си представи как си излива сърцето в някой ресторант или бар. И определено нямаше да каже нито дума повече в тази лимузина, където шофьорът на майка му подслушваше от другата страна на преградата. По дяволите, със или без дъжд, това бе мястото.

Мег надзърна през прозореца.

- Защо спряхме тук?

- За да се разходим в парка.

Той освободи механизма за заключване, взе един чадър от пода и отвори вратата.

- Не искам да се разхождам. Мокра съм, краката ми са студени и искам да се прибера вкъщи.

- След малко.

Той я улови за ръката и незнайно как успя да изкара и нея, и чадъра на улицата.

- Вали! - възкликна тя.

- Вече не е толкова силно. Освен това и бездруго си мокра, тази червена коса ще ти държи топло, а аз имам голям чадър. - С тези думи той го отвори, издърпа я на тротоара и я побутна към входа на Батъри Парк. - Тук е пълно с пристани за лодки.

- Казах ти, че не искам да се возя на лодка.

- Е, добре. Никакви лодки. - И бездруго не беше планирал нищо подобно. Това би означавало организирана мисъл, на каквато точно сега не беше способен. - Просто споменавам, че тук има пристани. И страхотен изглед към Статуята на Свободата.

Мег изобщо не схвана смисъла на последните му думи.

- По дяволите, Тед. - Тя се обърна рязко към него; от своеобразното й чувство за хумор, което някога си пасваше съвършено с неговото, нямаше и следа. Болеше го да я види такава, изгубила цялото си веселие, а вината беше единствено негова.

- Е, добре, да приключваме веднъж завинаги. - Тя се намръщи на един велосипедист. - Казвай каквото имаш да казваш, защото искам да се прибера вкъщи. С метрото.

Как ли пък не!

- Дадено.

Влязоха в парка и поеха по най-близката пътека, отвеждаща до крайбрежната алея.

Двама души под един чадър би трябвало да е романтично, но не и когато един от тях отказваше да се доближи до другия. Докато стигнат до откритата алея, дъждът се беше просмукал в сакото му, а обувките му бяха почти толкова мокри, колкото нейните.

Количките на продавачите си бяха отишли за деня и само неколцина смелчаци бързаха по мокрия паваж. Вятърът се усили и хладните пръски, долитащи откъм водата, го удряха по лицето му. В далечината Статуята на Свободата се възправяше като страж над пристанището. Беше осветена за през нощта и макар и с усилие, Тед виждаше мъничките светлинки, струящи през прозорците в короната й. В един летен ден преди много години той бе строшил един от тези прозорци, развял бе плакат „Не на ядреното оръжие" и най-сетне бе открил баща си. Сега, докато статуята му вдъхваше смелост, той се молеше да открие бъдещето си.

Повика на помощ целия си кураж.

- Обичам те, Мег.

- Все едно. Сега мога ли да си вървя?

Той кимна с глава към статуята.

- Най-важното събитие в детството ми се случи там.

- Да, помня. Младежкият ти акт на вандализъм.

- Аха. - Той преглътна. - И ми се струва подобаващо най-важното събитие в живота ми като възрастен също да се случи там.

- Това не е ли денят, когато си изгубил девствеността си? На колко си бил? Дванайсет?

- Чуй ме, Мег. Аз те обичам.

Тя едва ли би могла да прояви по-малко интерес.

- Имаш нужда от професионална помощ. Сериозно. Чувството ти за отговорност съвсем е излязло от контрол. - Потупа го по ръката. - Всичко свърши, Тед. Забрави цялата тази вина. Аз оставих всичко в миналото и честно казано, започваш да ставаш жалък.

Нямаше да допусне да го извади от релси.

- Истината е, че исках да проведем този разговор там, на Острова на Свободата. За съжаление, забранено ми е да стъпвам на него до края на живота ми, така че е невъзможно. Забраната не ми се струваше кой знае какво, когато бях на девет години, но сега определено мисля различно.

- Смяташ ли, че можеш да побързаш? Чакат ме документи за попълване.

- Какви документи?

- Приемни документи. През януари тръгвам на лекции в Нюйоркския университет.

Стомахът му се сви. Това определено не бе нещо, което искаше да чуе.

- Връщаш се на училище?

Тя кимна.

- Най-сетне разбрах какво искам да направя с живота си.

- Мислех, че изработваш бижута?

- Само за да се издържам. Ала то не ме задоволява.

Тед искаше той да бъде онова, което я задоволява.

Тя най-сетне заговори, без да се налага да я подканва. За съжаление, темата не бяха те двамата.

- До лятото мога да взема бакалавърската си степен по екология и да започна магистърска програма.

- Това е... страхотно. - Изобщо не беше страхотно. - А после?

- Може да работя за Службата за управление на националните паркове или в някоя природозащитна организация. Може да ръководя някоя програма за защита на Земята. Има цял куп възможности. Управление на отпадъците например. Повечето хора не го смятат за особено привлекателна област, но депото ме заинтригува от самото начало. Най-голямата ми мечта... - Тя млъкна рязко. - Студено ми е. Да се връщаме.

- Каква е най-голямата ти мечта?

Молеше се да отвърне нещо от рода на това, да бъде негова съпруга и майка на децата му, но то изглеждаше слабо вероятно.

Мег заговори отсечено, сякаш бяха двама непознати:

- Да превръщам земи, пустеещи по екологични причини, в места за отдих, ето какво искам да правя. И за това си отговорен ти. Е, беше ми страшно забавно, но смятам да си вървя. И този път не се опитвай да ме спреш.

Обърна му гръб и се отдалечи - мрачна, безрадостна червенокоса жена, която бе твърда като стомана и не го искаше в живота си.

Тед изпадна в паника.

- Мег! Обичам те! Искам да се оженя за теб!

- Колко странно - подхвърли тя, без да се обръща. - Едва преди шест седмици ми разправяше как Луси била разбила сърцето ти.

- Грешах. Луси разби ума ми.

Това най-сетне я накара да спре и да го погледне.

- Ума ти?

- Точно така - каза той по-тихо. - Когато Луси избяга, тя разби ума ми. Ала когато ти си тръгна... - За негово изумление, гласът му се прекърши. - Когато ти си тръгна, разби сърцето ми.

Най-сетне бе успял да привлече цялото й внимание. Не че го гледаше влюбено, нито пък имаше вид, сякаш всеки миг ще се хвърли в обятията му, но поне го слушаше.

Тед затвори чадъра и направи крачка напред.

- С Луси си пасвахме съвършено в главата ми. Свързваха ни толкова много неща и постъпката й нямаше никакъв смисъл. Целият град ме окайваше и по-скоро бих отишъл в ада, отколкото да допусна да видят колко съм нещастен. Аз... не можех да дойда на себе си. И ето те и теб насред всичко това, прекрасният трън в очите ми, и ти ме караше да се чувствам както преди. Само че... - Приведе рамене и струйка дъждовна вода се стече

в яката му. - Понякога логиката може да бъде наш враг. Ако бях сбъркал по отношение на Луси, как бих могъл да имам доверие в онова, което изпитвах към теб?

Тя стоеше срещу него, мълчалива, заслушана в думите му.

- Ще ми се да можех да кажа, че осъзнах колко те обичам в мига, в който ти си тръгна от града, но бях прекадено зает да ти се сърдя, задето ме заряза. Не съм свикнал с това, да съм ядосан, така че ми отне известно време, докато разбера, че всъщност съм сърдит на себе си. Толкова бях упорит и глупав. И страхлив. Всичко в живота ми се бе удавало с лекота, ала у теб нямаше нищо лесно. Онова, което ме караше да изпитвам. Начинът, по който ме принуждаваше да се погледна отстрани. - Трудно му беше да диша. - Обичам те, Мег. Искам да се оженя за теб. Искам да спя с теб всяка нощ, да те любя, да имаме деца. Искам да се борим заедно и заедно да се трудим, и... просто да бъдем заедно. Е, ще продължиш ли просто да стоиш насреща ми и да ме зяпаш, или ще сложиш край на мъките ми и ще ми кажеш, че все още ме обичаш поне мъничко?

Тя го гледаше с нетрепващ поглед. Без да се усмихва.

- Ще си помисля и ще ти съобщя.

А после си тръгна и го остави сам под дъжда.

Тед пусна чадъра, отиде със залитане до мокрия парапет и обви пръсти около студения метал. Очите му пареха. Никога не се бе чувствал толкова празен и така самотен. Докато се взираше във водите на залива, се питаше какво би могъл да каже по друг начин, за да я убеди. Нищо. Беше закъснял. Мег не понасяше онези, които се размотават. Тя приемаше загубите си и продължаваше напред.

- Окей, помислих си - разнесе се гласът й зад него. - Какво предлагаш?

Тед се обърна рязко, сърцето бе заседнало в гърлото му, дъждът брулеше лицето му.

- Ъъъ... любовта си?

- Това го разбрах. Какво друго?

Изглеждаше пламенна, силна и неимоверно пленителна. Влажни ресници очертаваха очите й, които сега не бяха нито сини, нито зелени, а дъждовносиви. Бузите й бяха пламнали, косата й сякаш гореше, устните й бяха обещание, което подканяше да го получиш. Сърцето му заби учестено.

- Какво искаш?

- Църквата.

- Възнамеряваш ли отново да живееш в нея?

- Може би.

- Тогава не, няма да я получиш.

Тя като че ли се замисли над думите му. Той чакаше, а кръвта тътнеше в ушите му.

- Какво ще кажеш за останалата част от земните ти притежания?

- Твои са.

- Не ги искам.

- Знам.

Нещо разцъфна в сърцето му, нещо топло и изпълнено с надежда.

Тя присви очи срещу него, от връхчето на носа й се стичаха дъждовни капки.

- Ще се виждам с майка ти само веднъж в годината. На Хелоуин.

- Може да се наложи да премислиш. Именно тя даде парите, за да спечелиш конкурса.

Най-сетне я беше хванал неподготвена.

- Майка ти? Не си бил ти?

Трябваше да положи огромно усилие, за да не я прегърне.

- Тогава все още бях ядосан. Тя смята, че си, цитирам, „наистина блестяща".

- Интересно. Окей, да видим дали това няма да те накара да размислиш.

- Нищо няма да ме накара да размисля.

- Така смяташ ти. - За първи път Мег придоби несигурен вид. - Съгласен... съгласен ли си да живееш другаде освен в Уайнет?

Трябваше да го предвиди, но то и през ум не му беше минало. Естествено, че тя нямаше да поиска да се върне в Уайнет след всичко, което беше преживяла там. Ами неговото семейство, приятелите му, корените, които се простираха толкова дълбоко в каменистата почва, че той се беше превърнал в част от нея?

Тед се взря в лицето на жената, покорила душата му.

- Да. Ще се откажа от Уайнет. Можем да се преместим където поискаш.

Тя се намръщи.

- За какво говориш? Нямах предвид завинаги. Ти да не си луд? Уайнет е домът ти. Но говорех сериозно, че искам да завърша степента си, така че ще трябва да си намерим местенце в Остин, при положение че ме приемат в Тексаския университет.

- Ще те приемат! - Гласът отново му изневери. - Ще ти построя дворец. Където поискаш.

Тя най-сетне изглеждаше толкова замаяна от любов, колкото се чувстваше той.

- Наистина би се отказал от Уайнет заради мен?

- Бих се отказал от живота си заради теб.