Обратно в стаята си повдигам дървената дъска, под която в продължение на шест години съм крила писмата от Беатриче и моя пръстен, символ на връзката със сестра ми. Отварям кутията и изваждам миниатюрното парцалено вързопче, в което е скътана скучната златна плетеница. Беатриче също има такава. Когато мама разбра, че умира, тя ги плъзна на пръстите ни и тихо рече:

— Трябва да се грижите една за друга, когато мен вече няма да ме има.

Връщам обратно пръстена на малкото пръстче на лявата си ръка. За момент е студен и тесен. Но после се затопля и се установява там, където му е мястото.

Докато минавам обратно през манастира, зад гърба ми за последен път се разнасят неговите аромати. Восъкът капе подобно на сълзи, докато изричам последните си молитви. И острият мирис от кофите в лазарета, пълни със светени билки, които проскърцват в крехкото си сбогуване с мен.

В шест часа каретата наистина чака. Сестра Мария застава на прага и ме целува.

— Довиждане, Лаура. Ще ми липсваш. Ще липсваш на всички ни.

Усещането е такова, сякаш някой е изсипал нещо топло в мен. Тъмната студена кожа на манастира се отлющва веднага щом изтичвам навън през дебелите, обковани с гвоздеи врати. Втурвам се в каретата с главата напред.

Тя е черна и кочияшът е облечен в тъмно палто и шапка, но всичко останало е тържество на цветове: червено, златно, синьо, тревистозелено. Поглеждам нагоре към прозорците на манастирските килии. Почти на всяко едно от тези малки правоъгълничета се мярка силуетът на монахиня. На прозореца на Аналена се вижда сянка, но не съм сигурна, че това е моята conversa.



Венеция е препълнена с тълпи от хора заради фестивала на Мадона деле Канделе. Миризмата на парфюми и ароматни масла се смества с тази на сяра и на зрели плодове. Всеки момент ме отвежда все по-далеч от манастира и все по-близо до дома ми. Провесвам се през прозореца на каретата и виждам виещите се линии от малки свещи, съскащи при всяка пръска вода откъм каналите. Но докато се въртя, лакътят ми се забива в един младеж върху количка за разнасяне на мляко.

— О, господине, ужасно съжалявам — възкликвам и усещам как страните ми се изчервяват.

Младежът се усмихва и извиква в отговор:

— Няма нужда да се извинявате. За мен винаги е удоволствие да се сблъскам с красиво момиче.

Каретата пресича разклатения стар мост Риалто с неговия оркестър от звуци и аромати.

Сигурно такова е усещането, когато се напие човек.

Когато спираме, залитам напред. У дома съм.

Странно е да се завърна в това някога бляскаво палацо от моето детство. Когато бях малка, надничах през прозореца на спалнята си и виждах как забързано отминават слуги и благородници, млади и стари, богати и бедни. Но те винаги се спираха, за да погледнат нагоре към дома ми, и почти всички се усмихваха, сякаш самата сграда хвърляше някакво омагьосващо удоволствие върху тях. Домът ми блестеше и сияеше.

Вече не.

Мазилката се е сгърчила и олющила от стените, подобно на мухлясала портокалова кора, зад капаците на горните етажи личат влажни петна. Растенията и цветята в сандъчетата по первазите умират.

Голямата парадна врата е отворена и аз влизам, стъпките ми отекват по напукания мраморен под. Хладината на къщата ме обгръща. Там, където на стените някога висяха портрети, сега се виждат само празни избелели места.

— Беатриче? — извиквам. Никакъв отговор.

Върху масата във фоайето лежи нещо голямо и черно. Отнема ми няколко минути, за да осъзная, че е ковчег.

Баща ми влиза през една странична врата, която помня, че водеше към библиотеката му. И ако къщата бе пострадала, то той се беше сринал надолу заедно с нея. Дрехите му са шити за някой по-голям, по-широкоплещест мъж. Висят от раменете му като протрити одеяла.

— Папа! — Когато наближава, протягам едната си ръка към него, но той не я поема. В лицето му има нещо ново и мрачно. — Папа, кой е? Кой е умрял?

Той преглъща мъчително, сякаш думите са заседнали в гърлото му.

Трябва да е някой от прислугата. Много от тях бяха стари. Ренато, икономът на баща ми, беше алкохолик. После се сещам за обичната ми дойка, Фаустина, и умът ми се изпълва с нейното добро старческо лице.

— Папа, кажи, че не е Фаустина. — Поклащам глава и отстъпвам назад.

Когато баща ми най-сетне продумва, гласът му е сериозен, дрезгав и леко неясен.

— Не е Фаустина.

Тогава трябва да е бедният ми брат. Той никога не е бил здраво момче. Може би е хванал някоя болест в Болоня. Почти в мига, в който ми хрумва тази мисъл, разбирам, че умът ми се е отдал на логически трикове, за да избегне истината. Ако брат ми беше умрял толкова далеч от Венеция, нямаше да го пренесат през целия този път дотук.

Така че, преди да съм видяла кой лежи неподвижен и притихнал в ковчега, вече знам, че това не е прекрасният ден, който съм си въобразявала, че ще прекарам. Днес няма да видя Беатриче. Няма да я видя никога вече.

Отварям уста, но от гърлото ми не излиза нито звук. Баща ми закрива лицето си с длан.

Стигам до края на дървената кутия. Ръцете на сестра ми са жълти и подпухнали. Лицето й е хлътнало и изведнъж ми е трудно да си спомня светлината, която някога танцуваше по него. Тялото й е дребно, но подпухнало и изглежда ужасно неестествено в този евтин контейнер за мъртва плът. Изключителната й мистериозност си е отишла.

Грапавото дърво драска ръцете и дланите ми, докато баща ми ме дръпва от ковчега, но на мен ми е все едно. Искам треските от дъските да се забият в мен. Искам да усетя грубите парченца под кожата си.

— Какво очакваше? — пита ме той. — Защо мислиш, че изпратих да те доведат? Игуменката не ти ли обясни?

Не, не ми обясни.

Беатриче се удавила, казва баща ми. Не мога да продумам. Не мога да задам въпросите, които бумтят като малоумни барабани по слепоочията ми. Как е могла да се удави? Къде е станало? И защо? Беатриче, най-добрата плувкиня в цяла Венеция! Стрелкаше се из водата, силна и лъскава като тюлен.

Отблъсквам баща си и хуквам по стълбите към стаята, която навремето делях със сестра си. Над леглото се е навела прегърбена фигура, разгъва ленен чаршаф. Фигурата се обръща към мен.

Фаустина.

— О, скъпа — казва старата жена, изпуска всичко и разтваря ръце.

След известно време двете сядаме една до друга на леглото и започваме да си приказваме. Говорим за това, колко много сме си липсвали една на друга. За това, колко съм пораснала и съм се променила. Казвам, че тя си е все същата, но не е така. Бях сгрешила за всичко. Мислех, че се връщам у дома, при Беатриче, но не. Не мислех, че Аналена изобщо може да ми липсва, но е факт.

Усещам как тъмната змия на загубата е пропълзява в тялото ми; спотайва се там, сгърчена и мускулеста. Не мисля, че някога ще ме напусне.

Пета глава

Събуждам се от огнената ивица слънчева светлина, пресичаща възглавницата ми. Слънцето сякаш кърви през процепите на капаците, подобно на някой древен ранен враг, който иска да ме накаже за нещо, което не съм сторила.

Седя срещу баща си, докато закусваме с хляб и сушено месо. Прислужва ни Бианка — слугиня, която виждам за пръв път. Тя пълни чашите ни със сок от нар и изрязва мазните ивици от пушения бут по средата на масата. Главата й е уважително наведена, но забелязвам как сините й очи любопитно се стрелкат от лицето на баща ми към моето и обратно. Чудя се дали и тя не се опитва да открие в него гордия човек, който е бил навремето. Сега е съкрушен и прегърбен, говори тихо и смотолевя думите така, че се налага да се накланям към него, за да го чувам.

— Двамата с теб трябва да намерим изход от тази ужасна ситуация.

Протягам ръка през масата и татко нежно гали пръстите ми — разсеяно, само с палеца си; намира се някъде другаде. Когато започвам да говоря, той сякаш се изненадва, че съм там.

— Папа, загубена съм. Загубена съм без Беатриче.

— Знам, Лаура, но ни предстои много работа. Повярвай ми. Отново ще бъдеш щастлива. Може да ти се струва невъзможно, но ще се съвземеш и отново ще бъдем силни.

Поклащам глава, неспособна да повярвам на думите му.

— Не и без Беатриче.

Той изправя гръб и строго ме поглежда, все едно съм циврещо дете, с което трябва да се разговаря по-твърдо.

— Ти се държа точно по същия начин и когато майка ти умря. И тогава не помогна особено.

— Не, но…

— Времето лекува. Сега също ще те излекува, както стана и тогава.

Отдръпвам ръката си от тази на баща си и раменете му леко увисват. Откъсвам ивица от хляба, втренчила поглед в нащърбената си чиния, докато преглъщам прииждащите горещи сълзи. Времето не лекува; то съсипва. Светлината прониква през кепенците на прозорците. Примигвам зашеметена и за момент трепкащата светлина създава илюзията, че майка ми седи с нас.

За частица от секундата споменът се връща — виждам лицето й толкова ясно, сякаш е истинско. Помня как веднъж, когато бях на пет години, посред една зимна нощ, мама приседна на леглото ми, погали влажната ми коса и лицето ми, мокро и уплашено след някакъв мрачен кошмар.

— Мамо, змиите ще се върнат ли да ме изядат, докато спя?

— Шшт, ангелче мое, шшт, няма никакви змии. Заспивай.

— Ами ако отново ги сънувам?

— Следващия път не се събуждай, докато сънят не е свършил. Ако успееш, ще видиш, че накрая всичко ще бъде наред. Злото никога няма да се доближи до теб.

Мамо, ти също сгреши.

Докато Бианка разчиства чиниите, добавям и това към списъка с неща, които знам със сигурност.

Таксата никога няма да бъде платена.

Времето руши.

Нищо няма да е наред.

Съставям своя личен катехизис.

Посвещавам тези грозни уроци, които ми поднася животът, на паметта.

Извинявам се и ставам от масата. Излизам през задната врата на къщата и заставам на горчивата сутрешна светлина, заливаща вътрешния двор. Пресичам каменните плочи и се облягам на портата от ковано желязо, която отвежда към тесен канал. Хиляди микроскопични прашинки се въртят на слънцето, плуват и падат покрай мен: безжизнен танц на разрухата.

По-късно сядам на пода на дрешника, който делях с Беатриче, с отворена пред мен ракла, и се заемам с тъжното задължение да сортирам дрехите й. Баща ми каза, че съм станала по-висока от сестра ми; понеже не мога да нося тоалетите й, трябва да се освободим от тях. Нежно изваждам корсетите, шаловете и фустите и ги разделям на купчини. Някои ще бъдат продадени, други — разрязани и превърнати в нещо друго.

Фаустина влиза с табуретка във възлестите си ръце.

— Седни тук, любов моя — казва и слага табуретката до мен. — Подът не е подходящо място за една дама.

Докато се надигам, тя нежно взема една копринена диадема от ръцете ми, после отваря високия дървен шкаф с роклите на Беатриче. Докато сгъва богатото кадифе и мекия сатен, започвам да й задавам хаотично въпросите, които ме връхлитат.

— Как се удави Беатриче? Ти къде беше?

— Престани, Лаура, моля те, престани — отвръща старицата. — Моля те, не ме разпитвай. Не мога да го понеса.

Но аз трябва да знам и постепенно старицата ми казва. Беатриче и Фаустина били на концерт в Палацото. Танцуващите стъпала на Беатриче бързо я носели към дома — така, както винаги съм си я представяла да лети из двора.

— Фаустина, тя с теб ли беше? Ти беше ли до нея, когато падна в канала?

— Да, искам да кажа, не. Бяхме заедно, но… — отвръща Фаустина, несръчно изпускайки една синя рокля. Дрехата се свлича на купчина на пода, празният й корсет е широко отворен — като зейнала паст. — Беатриче искаше да говори с някого, когото познаваше. Помниш каква беше, бъбреше и се смееше с всеки втори срещнат. Независимо дали беше ден или нощ, тя си оставаше все същата. Каза ми да вървя напред — щяла да се върне, щом посети приятеля си. Знаеше, че вече не мога да се движа бързо, а също и че съм уморена, и бързам да се прибера у дома.