Обядът ни приключва. Фаустина, Бианка и аз се събираме в стаята ми. Двете ме къпят и обличат, но тази процедура няма нищо общо със студените бани в манастира. Всичко тежи от очакване: плисъкът на водата; смесването на ароматните масла; изсушаването на тялото ми; парфюмирането ми. Шепотът на наситеночервената рокля, която Бианка донася от стаята за ръкоделие. Дрехата помита пода, шумоли съзаклятнически — панделки, коприна, кадифе и сатен. Бианка я спуска над главата ми. Възцарява се напрегнато мълчание. Фаустина ми казва, че са им поръчали да сътворят шедьовър. Старата жена стои зад мен, стяга силно връзките на корсета, докато Бианка оправя деколтето. Лицето й е сериозно и съсредоточено върху предизвикателството.

След като роклята ми е стегната, Бианка сресва косата ми. Аналена би била горда с мен. Фаустина почиства и оформя ноктите ми и втрива малка капка зехтин в дланите ми, за да омекнат. Бианка ми поръчва да си наведа главата и поставя в косата ми два гребена от кост, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Двете отстъпват назад, за да видят резултата от своята работа. Бианка одобрително кима, а Фаустина леко ме побутва към преддверието и ме изправя пред огледалото.

— Само се погледни — прошепва тя.

Години наред съм била облечена в опърпано кафяво, черно и сиво, със скрита под качулка коса и загрубели от работа ръце. Сега сякаш съм попаднала в някакъв сън. Момичето, отразено в огледалото, изобщо не прилича на мен. То никога не се е появявало в парчето огледало, което тайно бях вкарала в манастира. Косата ми е толкова лъскава, че още малко ще заблести. Ноктите ми са бели. Цялата съм гладка и бляскава. Не мога да откъсна поглед от себе си и усещам как през тялото ми преминава тръпка на радостно вълнение.

Фаустина поставя ръце на раменете ми, поглежда към огледалото, опряла старческата си буза до моята.

— Сърчице мое, идеална си.

Бианка не е съгласна.

— Хм — казва тя и вдига вежди. — Почти, но не съвсем. Знам кое ще е подходящият завършек.

Тя се втурва навън и се връща с кутия от тъмно дърво, която съм виждала и преди. В нея са бижутата на майка ми.

— Не! — вика Фаустина и се спуска да издърпа кутията от ръцете на младата прислужничка. — Не са ти разрешили.

Бианка вдига кутията нагоре, така че Фаустина да не може да я стигне.

— О, за Бога, това е нейният ден: тя трябва да си сложи рубините. Ще подхождат перфектно на тази рокля. Ще прилича на принцеса и баща й ще е много доволен.

— Бианка, не отваряй тази кутия — казва Фаустина. В гласа й се прокрадва странна нотка — не на заповед или раздразнение, а на паника.

Бианка през смях се завърта настрана, избягвайки ръцете на Фаустина. Протяга кутията пред мен, бързо отваря капака. Усмивката й замира. Поразена е.

Кутията е съвсем празна. В нея няма нито един рубин. Нито един камък.

— Изчезнали са! — виква Бианка. Хвърля празната кутия настрана и тя изтрополява по мраморния под.

— Трябва да кажем на синьор Дела Скала. Станал е обир!

Фаустина с въздишка прокарва пръсти през посивялата си коса. Отпуска се тежко върху леглото, раменете й увисват.

— Не, не е имало обир — твърдо заявява.

Премятам полите на роклята през ръката си и се навеждам да вдигна кутията. Затварям капака и я подавам на дойката си. Знам, че нещо не е наред.

— Фаустина? — поглеждам я въпросително. — Какво се е случило с бижутата на майка ми?

— Баща ти ги продаде — отвръща старицата. — Доходите му не са такива, каквито бяха. Надявах се… — тя хвърля строг поглед към Бианка — да ти поднеса тази новина по-внимателно.

Фаустина изпраща младата прислужница да се погрижи да подготвят лодката, която ще ме отведе на партито. Сядам на леглото и дойката ми обяснява, че баща ми е опразнил палацото от неговите съкровища. Затова са празните петна по стените. Не ми пука. Най-голямото съкровище вече е загубено за мен, тялото й лежи в ковчега.



Лодката чака. Бианка ме изпраща ухилена до вратата.

— Вълнувате ли се, че ще видите дожа, мадам? — пита ме тя.

Стискам силно каменните перила, докато се спускам по широкото извито стълбище, страхувайки се да не се спъна в полите на червената материя и на кълбета да се приземя върху мраморния под.

— Вълнувате ли се? — настоява Бианка. В гласа й се прокрадва лека тъга и аз осъзнавам, че тази вечер много от момичетата в града ще ми завиждат.

Стисвам ръката на момичето.

— Ако се запозная с него, ще ти разкажа всяка подробност.

Баща ми излиза от библиотеката. Изглежда два пъти по-едър, отколкото е в действителност, облечен в тънък клин и огромни подплънки на бежовото сако. Когато ме вижда, се усмихва и чертите му омекват.

— Сладката ми Лаура — казва той и аз се изчервявам при този тъй неочакван за мен комплимент. — Колко прелестна. Точно каквато трябва да бъдеш.

Хваща ме за ръката и двамата потегляме.

Осма глава

Докато каретата трополи по калдъръмената улица, баща ми ме потупва по ръката и ми казва какво трябва да правя и как да се държа в двореца на дожа.

— Винченцо ще е център на вниманието, разбира се, както и още неколцина членове на Великия съвет — навежда се напред, за да изтупа някаква невидима прашинка от пелерината ми. — Запомни, че вече не си дете, Лаура. Тази вечер всички ще те наблюдават. Бъдещето ни зависи от това.

В края на Гранд канал слизаме от каретата и се качваме на лодката. Заради тежките ми поли един от младите лодкари трябва да ме вдигне над стената на плавателния съд. Ръцете му около талията ми са широки и плоски почти колкото веслото, което почива, потопено във водата. Младежът се усмихва, докато ме оставя на палубата, но бързо извръща поглед встрани, тъй като баща ми се качва на борда и сяда на носа. Бледите му ръце и китки са сплетени пред гърдите му.

Заемам мястото си до него и голямата открита тясна лодка със заострени краища потегля тромаво към площад „Сан Марко“. Подминаваме Риалто — онази арка от тъмно дърво, която свързва източната със западната част на града, и навлизаме в по-отворено водно пространство. Баща ми, изглежда, не забелязва, но аз я усещам: ледената тръпка от последните мигове на сестра ми. Къде точно е паднала? Било е някъде наблизо. Навеждам се леко извън лодката и поглеждам към водата. Този мастиленосин течен гроб.

Минаваме покрай блестящите сгради и светлини на Венеция. Величествените високи къщи хвърлят удължени отражения във водата, където се размиват в сиянието на луната. Далечен смях се блъсва и отскача от твърдата каменна повърхност.

На фона на редуващите се светлини и сенки лицето на баща ми е като замръзнало и аз разбирам, че е напудрено, за да се скрият уморените бръчки. Чудя се дали се притеснява за впечатлението, което ще направя. Ще има неща, които ще иска да кажа или сторя, правила, които не познавам, и ритуали, в които никога не съм взимала участие, разговори, от които никога не съм била част. Способна съм с часове да възпявам величието на Бога. Мога да капна насила масло от корените на божур в устата на обхванат от лудост човек, пречупвайки го така, все едно е някой буен жребец. Мога с часове да седя в килия, мълчалива и неподвижна, да се преструвам, че се моля. Но не знам нищо за празненствата.

Докато приближаваме, въздухът сякаш се сгъстява. Седя със свити юмруци и притиснати към ребрата лакти. Баща ми се смее.

— Не бъди толкова напрегната, Лаура — нежно казва той.

Аз също се смея на себе си, после той посочва и казва:

— Виж!

Палатът сякаш се издига от водата. Бял и златен. Арки върху арки, всичките проблясващи от светлините на празненството. И други лодки пристигат от различни посоки, насочват се към пристана, за да се освободят от разноцветния си товар. Вече чувам приглушени разговори иззад стените. И музика. Лютни, звънчета, клавесин — преплетени в едно. Напълно различни от сериозната чистота на песните ни в манастира. Идва нашият ред и лодкарят умело ни отвежда до крайната точка на пътуването ни. Музиката кара тялото ми да се движи. Вече съм запленена.

— Прекрасно е! — възкликвам.

— Да, така е — отвръща баща ми.

Пред входа на двореца се трупа огромна тълпа. Хората си подхвърлят по някое весело „Здравейте“ и „Как сте?“ един на друг. Гостите също блестят, подобно на палата. Красиви, разноцветни, отрупани със скъпоценности. Между тях се промъкват прислужници, понесли шалове, пелерини и воали.

Когато стъпвам на солидна почва и започвам да изкачвам стъпалата, копринените ми фусти шумолят по камъка. Щом се озоваваме в сянката на входа, леко потръпвам.

Двама икономи отварят огромната двойна врата пред нас и двамата с баща ми влизаме в просторното фоайе. Стените са облицовани с лъскав мрамор, таванът е изрисуван със засмени херувимчета. В центъра се издига статуята на нимфа, притиснала ръце към гърдите си. Озъртам се наоколо, виждам отражението си във всяка полирана повърхност. Само дето това не съм аз. Изглеждам висока, самоуверена, грациозна. Когато виждам отражението си в стената, роклята ми блести като рубин, толкова ярък, колкото липсващите рубини на майка ми. Другите хора ме гледат по такъв начин, че ми иде да се усмихна. Очите им се задържат върху ми за частица от секундата по-дълго или пък веждите им се вдигат нагоре, сякаш съм някоя отдавна забравена приятелка, която сега се завръща.

Отпред се чуват множество гласове. Минаваме през блестящата инкрустирана врата и се озоваваме в балната зала. По стените висят позлатени огледала и полилеи, стотиците свещи пръскат игли светлина, която танцува и се върти наоколо, подобно на фойерверки. Четирима свирачи на лютня изпълняват жива мелодия, нотите увисват сред бъбренето. Стисвам силно ръката на баща ми, докато си проправяме път сред гостите. Величествени на вид жени и красиви мъже влизат заедно в балната зала, после бавно се разделят. Мъжете ми се усмихват, а очите им са остри като стрели. Позволявам си да срещна някои от по-дръзките погледи и осъзнавам, че тези хора съвсем не са толкова красиви, колкото са ми се стрували отдалеч. Лицата им са напудрени, плътта издава наличието на мимически бръчки край очите и устните. Мъже с широки рамене и червени страни стоят обути в кожени обувки, които лъщят толкова силно, че изглеждат мокри. Токите им проблясват на светлината. Жените накланят дантелените си ветрила, копринените рокли искрят. Въздухът е натежал от миризмата на парфюм. Но сред веселата навалица се намират и онези, които сякаш не са част от сцената; те бъбрят и флиртуват, но очите им са кухи от глад и отчаяние.

— Отсега нататък отказвам да плащам за гондолиер — оплаква се жена в синя рокля. — Предпочитам да ходя, докато подметките на обувките ми се изтрият.

— Трябва да си престъпник, за да оцелееш — отвръща събеседничката й и раздразнено сгъва ветрилото си. — Тези противни турски войни доведоха до истински провал на честните предприемачи.

От време на време избухва силен смях, сякаш е планиран предварително, все едно някой скрит диригент на празненството насочва тези изблици на заучено веселие. И преди съм чувала подобни звуци. Те са ехо от детството ми: звукът на блестящите, привилегированите, могъщите, каймакът на висшето общество.

Баща ми ме побутва към двете жени:

— Поздрави ги. Вдигни глава. Усмивка.

Когато се подчинявам, двете дами кимват и правят реверанс. Баща ми им се покланя и двамата се придвижваме към следващата група гости.

— Предизвикваш доста голямо оживление! Продължавай така — прошепва ми той.

Не съм съвсем сигурна какво точно хвали, но по някаква неизвестна причина дори не ми се налага да се опитвам да бъда общителна. Настроението е празнично и ме кара съвсем естествено да се усмихвам, да кимам и да поздравявам хората. Някои от мъжете ме измерват с поглед от горе до долу, сякаш се опитват да прочетат някакво писано послание, тръгващо от върха на главата ми и стигащо до върховете на обувките ми. Представям си неодобрителния поглед на игуменката и потръпвам от удоволствие.

Някаква жена в сребриста рокля разговаря с голяма група гости. Косата й е навита около главата, сивите кичури лъщят като стоманеносивия плат на роклята й. Кожата по лицето и шията й е набраздена от деликатни бръчки, но е мека и чиста като на младо момиче. И въпреки че се смее и разговаря със събеседниците си, зелените й очи са фиксирани върху мен.