— Но защо им е притрябвал сейф тук? — продължавам да се чудя аз. — Не им ли стига един във вилата им? Според мен е сложен, за да се ползва от наемателите. Да видим ще можем ли да го отворим.

Заиграваме се с него, въртим, натискаме дръжките и накрая Фернандо решава:

— Заключен е и без комбинацията никога няма да го отворим. Ако искаме да го ползваме, трябва да попитаме за шифъра. Освен това, какво ли можем да сложим в него?

Всеки от нас се замисля за минутка и накрая се разсмиваме, защото се сещаме за оскъдните ни съкровища: документите, мушнати в кожената папка с цвят на уиски, молитвената броеница, принадлежала на бабата на Фернандо, джобния часовник на баща му, гривничките от раждането на сина ми и дъщеря ми, няколко бижута.

— Ще пъхна вътре шоколад. Не какъв да е шоколад, а колекцията ми с деветдесет процента какао. И петдесетгодишния ми оцет балсамико — казвам аз, но планът ми е прекъснат от единия албанец — този, който продължава да мести кашоните от стая в стая. Още веднъж му обяснявам системата на номериране, а после се връщам долу, за да видя как се справя останалата част от екипа. Един от карабинерите, изглежда, е без работа, затова го моля да ми помогне да пренесем нежелания диван до плевнята. Фернандо ми мята зли погледи с посланието: „Не можеш ей така да наредиш на италиански полицай да вдигне единия край на плесенясал плюшен диван, който тежи двеста кила, и да го влачи заднишком надолу по тясна, виеща се стълба, докато ти буташ другия край с всичка сила и го принуждаваш да се олюлява и залита върху токовете на лъскавите си черни ботуши“.

Помня първия път, когато видях апартамента на Фернандо в „Лидо“. Лишена от всякаква суетност, това беше бърлога на аскет, бедняшката колиба на прислужник в църква. Тук можеше да е живял самият Савонарола2 — целият апартамент издаваше благоговение пред средновековната патина, останала необезпокоена от времето, или от човек, който се щура наоколо, за да бърше прах. Но вече е много по-лесно.

Засега в градината са се събрали неколцина съседи, струпани като рибарски мрежи, с ръце на гърба или скръстени пред гърдите. След като ги поздравявам и се представям, като добавям колко сме щастливи, че сме новите обитатели на Сан Кашано, доближавам единствената жена с ръце, опрени на ханша. Изглежда така, сякаш е готова да запретне ръкави. Питам я дали може да ми препоръча човек, който днес ще има време да ни помогне.

— Buongiomo, signora. Sono molto lieta di conoscerla. Добър ден, госпожо. За мен е голяма чест да се запознаем — протягам аз ръка.

— Il piacere е mio. Mi chiamo Floriana. За мен е удоволствие. Казвам се Флориана.

— Ci serve un ро di aiuto. Ще се радваме на малко помощ.

— Ci mancherebbe altro. Това е най-малкото, което можем да направим — отвръща тя, сякаш вече е планирала да ни помогне.

Имаме две нови метли, пластмасова кофа, бърсалка за под и поне по една мостра от всеки гел, пяна, спрей или паста, който обещават спасение от домашната нечистотия с помощта на аромат на бор. Това е дребно подаяние. Съседите ни изчезват и скоро се връщат със собствено въоръжение. Еднолитрови пластмасови шишета с розов алкохол, найлонови торби, пълни, изглежда, с мръсни парцали, бърсалки с размери на професионални средства за почистване и метли.

Скоро вече разполагаме с трима миячи на прозорци, метач на всеки етаж и готови за действие миячи на подове. Ремонтът на къщата е бил завършен преди по-малко от месец и бъркотията е по-скоро козметична. Не са минали четири часа и положението определено се подобрява. Прозорците греят, подовете са доста по-чисти, уредите са изтъркани, стените забърсани от прах, баните блестят. Внимателно номерираните кашони са струпани в точните стаи. Флориана застила чисти, украсени с дантела чаршафи с цвят на бургундско вино върху нашия бледожълт дървен балдахин, току-що сглобен от Фернандо и двамата карабинери. И целият отряд трябваше да се подкрепи с топла минерална вода „Ферареле“ в хартиени чашки, внесена от Венеция.

С Фернандо правим кратко съвещание и тъй като вече е почти шест часът, каним всички да дойдат с нас в селото, за по аперитив в бар „Чентрале“. До този момент карабинерите вземат участие в дългото мъкнене без никакъв намек, че бързат да си тръгват. Само албанците изглеждат потайни и си правят знаци с очи как да избягат. Поомекналите полицаи не пречат на играта и вече са решили да гледат в другата посока, когато екипът по почистването потегля с камиона. С мъка изкачваме хълма до градчето — някои от нас вървят пеша, други се возят, но всички сме изтощени и удовлетворени, всеки по свой си начин. Общността се събра да ни помага, работихме заедно и сега всички сме заслужили да утолим жаждата и глада си.

Кампарито и содата отстъпват на бялото вино, след което някой почва да налива червено. И какво по-хубаво след купите с месести, солени черни маслини от огромен поднос с брускети — хляб, препечен върху дърва, напоен с отличен местен зехтин, поръсен с морска сол и моментално погълнат. Изглежда, никой не е готов да каже довиждане.

Следва поредно съвещание, този път между Фернандо, мен и двете готвачки — Биче и Моника, които работят в ресторанта на бара. Числеността ни се е увеличила до седемнайсет души. Могат ли да ни нахранят всички? Вместо да ми отговори просто с „да“ или „не“, Моника ни напомня, че всеки от тези седемнайсет души е вързан поне с още един друг човек и че всеки трябва да се прибере у дома до половин час — или за вечеря, или за да я сготви. И все пак не трябвало да се тревожа. Флориана, жената с ръцете на ханша, е поела контрола тук, точно както го направи и в къщата. Някои жени се разотиват. Други се пренасят отвън на малката тераса, събират масите една до друга и постилат мушамени покривки. После подреждат чинии, сребърни прибори и чаши и стоварват до тях грамадни кани с вино. От избата на близката община изнамират още маси и скоро целият площад се превръща в трапезария на открито.

Повикали са fornaio, пекаря, и той, като някакъв лъщящ от пот кентавър с набрашнена островърха бяла шапка, голи колене, лъснали изпод полите на престилката му, бъхти нагоре по хълма с колелото си към селото и от време на време дрънчи със звънеца. Гледам него и другите и си мисля как една толкова обикновена случка може да пробуди щастието у тези хора.

Пекарят разтоварва от кошниците зад седалката на колелото кръгли хлябове, големи колкото колелата на каруца, поставя ги на масата, отдръпва се, за да им се полюбува, и ни казва, че единият е бил предназначен за кръчмата на площада, а другите — за хората в замъка горе във Фигине.

— Да ядат вчерашен хляб — отсича той, качва се обратно на колелото и се провиква през рамо да му запазим три места на масата. След кратки набези из собствените си кухни, понесли каквото там са приготвили за вечеря на техните семейства, пръсналите се жени се събират в бара. Зад тях се носят майките им, децата, съпрузите. Всички жени мъкнат тенджери и подноси под мишница, а със свободната ръка затъкват под забрадките изплъзнали се кичури коса. Като ято птички пискливото им чуруликане пронизва мекия завършек на деня. С украсени с цветя престилки, вързани — по всяко време на деня или вечерта, както щях да науча — над тъмносини прави поли, с нахлузени розови хавлиени чехли на краката, те се придвижват леко между личното си пространство и обществената територия на площада. И двете им принадлежат.

Човек, когото наричат Барлоцо изглежда, е вождът на селото), се движи нагоре-надолу покрай масите, подрежда чинии, налива вино и потупва хората по раменете. На възраст някъде малко над седемдесетте, Барлоцо е висок и слаб, а очите му са толкова черни, че от тях проблясват стружки сребро. Решителен изглежда. Хипнотичен. Доста по-късно съзирам начина, по който тези очи омекват до сиво в обречения миг точно преди буря — независимо дали става дума за Божие дело, или за някаква по-лична вихрушка. Гъстата му мека коса е руса и побеляла и подсказва, че той е едновременно и много млад, и много стар. И независимо колко дълго ще го опознавам, никога няма да бъда сигурна тегли ли го назад времето или го тика напред. Летописец, сладкодумен разказвач, дух, Барлоцо е вълшебник. Той ще стане моята муза, този старец, моят animatore, душата на всички неща за мен.



Окрилени от триумфа, постигнат с цветчетата от тиквички, сега Биче и Моника се връщат, натоварени с подноси с прошуто и салам. Cose nostre, нашите неща — казват те — израз, който означава, че техните семейства гледат и колят прасета, че изкусно превръщат всяка част от месото, кожата и тлъстината на животното в един или друг вид наденица или шунка. Има кростини, малки кръгчета хляб, препечен от едната страна, а другата е натопена в топъл бульон и дебело намазана с пастет от пилешки дробчета, каперси и фино настъргана лимонова кора. И пак от кухнята се носят, сгушени в лактите на Биче, две големи, дълбоки купи пичи — дебели, груби, ръчно навити въженца паста. Порциите пичи са гарнирани със сурови намачкани зелени домати, накълцан чесън, зехтин и босилек. Чудесно.

Много от жените са донесли някакъв вид супа — по-скоро супата, а не пастата е традиционното примо, предястието на тосканския обяд или вечеря. Никой не изглежда загрижен, че супите стоят на масата, докато порциите пичи се поглъщат една след друга. Супите най-често се сервират на стайна температура, със струйка зехтин и поръсени с пекорино — сирене от овче мляко.

— Вкусът е по-наситен, когато супата се сервира хладка — казва ми Флориана от другата страна на масата с тон, който издава и педантичност, и търпение. — Хората, които държат да ядат супата гореща, си опарват небцето и всеки път трябва да я ядат все по-гореща, защото търсят да усетят някакъв вкус, да усетят каквото и да е. — Говори така, сякаш прекалено горещата супа е причина за цялото човешко страдание.

Има ястие, приготвено от лимец — древно, подобно на пшеница зърно — и ориз; една порция твърд хляб, размекнат във вода и овкусен с чесън, зехтин, розмарин и просто стрит черен пипер; друга е с едър бял фасул, подправен с градински чай и домати, както и порция чорба от пресен грах с няколко ивички полски треви.

Основните ястия са също толкова непретенциозни. Флориана отваря капака на кръгъл чугунен тиган и разкрива полпетоне — рулопастет от различни меса.

— Едно парче телешко, парче пилешко, парче свинско и дебел резен мортадела се смилат на ръка поне три пъти, докато месото не стане на мек пастет. После добавяш яйца, пармезан, чесън и магданоз и след това го заглаждаш и оформяш на правоъгълник, покриваш с парчета салам и твърдо сварени яйца, а след това почваш да го навиваш от единия край като руло. Оставяш съединените краища отдолу и го печеш, докато ароматът му не те накара да огладнееш. Сещаш се, докато не замирише на готово. — Флориана ми дава тази информация, без да съм я питала, и говори за полпетоне, сякаш е някакво местно архитектурно чудо. Прави го, като гледа надолу в ястието, с вирната от безмълвно възхищение глава.

Цялото й произведение едва ли е по-тежко от около половин килограм и аз вече се подготвям да си поделим две риби и пет хляба, когато две от другите жени представят своите версии на полпетоне. Всяка нарязва своето руло на тънки като лист парчета, а после раздава чиниите. И все пак на масата сме трийсет души. Съвсем скоро обаче се появяват и други ястия.

Жената на пекаря предлага фараона — токачка, изпечена заедно с черни и зелени маслини. Има и ариста — свинско филе, пълнено с подправки и изпечено върху клончета див копър, а едно глинено гърне е пълно с шкембе — капакът на гърнето е все още херметически затворен. Шкембето е оставено да се пече с домати, лук и бяло вино на слаба фурна през целия ден. Има какви ли не видове яхнийки и задушени меса, всяко в умерена порция, доза, предназначена да нахрани двама души или може би трима с по-обуздан апетит. Въпреки това множеството е втренчило ненаситно погледи в храната, стене и протестира:

— Ма chi puo mangiare tutta questa roba? Che spettacolo. Ама кой може да изяде всичко това? Каква гледка само.

Всеки човек изяжда по една-две хапки от блюдото, което е най-близо до него, и си взима резенче или късче от храната, която се подава през масата. Докато те дъвчат и обират капчици сос с хляба си и отпиват вино с оживено жестикулиращи в разговора ръце, аз се чудя дали това не е някакъв тоскански прочит на приказката „Новите дрехи на царя“. Наистина ли са убедени, че тази колекция от ястия за вечеря е la grande bouffe3? Колко са внимателни, когато подават чиниите и подносите, как се питат един друг отново и отново кой иска още. Много хора тук изглеждат на възраст над петдесетте, някои с по двайсет-трийсет години отгоре. По-младите подражават на любезността на по-възрастните си близки и някак изглеждат по-възрастни за годините си. Тук разликите между поколенията не си личат толкова. Едно около седемнайсетгодишно момиче става от масата, за да постави чиния пред баба си, като я предупреждава да внимава с костите в заешката яхния и я пита дали си е пила хапчетата. Момче на не повече от десет години реже хляба и казва на по-малкия си брат да стои по-далеч и му обяснява, че никога не трябва да играе там, където човек си има работа с нож. Внушението от спокойните и дребни жестове на внимание отнася живата картина далеч назад във времето. През 1920 година? През 1820-а? Чудя се по какво тази вечер днес се отличава от някоя друга вечер през юни, когато най-старият тук е бил млад. Задавам въпроса на Флориана, която е недотам млада, но не е и чак стара. Известно време тя мълчи, преди да постави въпроса на обсъждане на масата. Всеки отговаря, но повече на себе си, отколкото на събралите се.