Камбанките на съседната веранда зазвъняха. Ема усети как се вледенява.

— Н-нямам представа как са се озовали в чантата ми.

За гърба й се обади Травис.

— Пипнаха те. — Той се беше облегнал небрежно на измазаната с хоросан стена, точно до големия кръгъл термометър. Беше скръстил ръце на гърдите си и устата му се беше изкривила в подигравателна усмивка.

Косъмчетата на врата й настръхнаха. Изведнъж тя разбра какво се случва. Устните й започнаха да треперят както винаги, когато беше на път да си изпусне нервите.

— Ти си го направил! — Тя посочи Травис с пръст. — Ти си ме натопил!

Травис се ухили самодоволно. Нещо в Ема се скъса. По дяволите спокойствието. По дяволите примерното момиче, каквото всеки приемен родител иска да получи. Тя се хвърли към него и го сграбчи за дебелия врат.

— Ема! — изкрещя Клариса и я дръпна от сина си. Ема залитна назад и се блъсна в един от столовете на верандата.

Клариса я хвана и я завъртя към себе си.

— Какво ти става?

Ема не отговори. Тя отново погледна към Травис. Той се беше притиснал към стената, вдигнал отбранително ръце пред себе си, но очите му блестяха от възбуда.

Клариса се отдалечи от Ема, отпусна се в близкия стол и разтърка очи. Спиралата й се размаза по пръстите.

— Така няма да стане — каза меко тя след минута мълчание. Вдигна глава и погледна сериозно Ема. — Мислех, че си мило, приятно момиче, Ема, което няма да ми създава проблеми, но това ми идва в повече.

— Нищо не съм направила — прошепна Ема. — Кълна се.

Клариса измъкна пиличка от чантата си и започна да оформя нокътя на кутрето си.

— Можеш да останеш до рождения си ден, но след това се оправяй сама.

Ема примигна.

— Гониш ли ме?

Клариса спря да движи пиличката. Лицето й омекна.

— Съжалявам — каза меко тя. — Но така е най-добре за всички ни.

Ема се извърна и се загледа в грозната каменна ограда на двора.

— Ще ми се нещата да бяха по-различни. — Клариса дръпна плъзгащата се врата и влезе в къщата. Щом майка му се изгуби от поглед, Травис се отлепи от стената и се протегна. После мина небрежно покрай Ема, грабна малката угарка от джойнта, която все още се въргаляше под стола, издуха късчетата трева, полепнали по нея, и я прибра в джоба на панталона си.

— Трябва да си доволна, че не се обади в полицията — подхвърли мазно той.

Ема не каза нищо, а той се обърна и влезе в къщата. Искаше й се да скочи върху него и да му издере очите, но краката й тежаха като налети с олово. В очите й пареха сълзи. Ето, че отново се случи. Всеки път, когато някое от приемните семейства й съобщаваше, че ще трябва да ги напусне, тя неизменно си спомняше онзи студен, самотен момент, когато осъзна, че Беки я е изоставила завинаги. Беше останала една седмица в дома на Саша Морган, докато полицията се опитваше да намери майка й. Беше се правила на смела, беше играла на „Кенди ленд“, беше гледала „Дора Изследователката“ и беше ходила на лов за боклуци за Саша по същия начин, както го беше правила за Беки. Но всяка нощ на светлината на нощната лампа на Саша, Ема се опитваше да прочете онези части от „Хари Потър“, които можеше да разбере — а те не бяха много. Едва беше успяла да прочете „Котка в шапка“ на доктор Зюс. Нуждаеше се от майка си да й обясни сложните думи. Нуждаеше се от нея, за да й чете с различни гласове. Дори сега усещаше болка в гърдите си.

Верандата утихна. Вятърът поклащаше листата на зелената лилия и палмовите дървета. Ема се беше втренчила безизразно в глинената статуя на хубава жена, която Травис и приятелите му обичаха да се правят, че чукат. Значи това беше. Край на мечтите да остане тук, докато завърши училище. Край на мечтите да кандидатства фотожурналистика в Университета на Южна Калифорния… или дори в държавния университет. Нямаше къде да отиде. Нямаше към кого да се обърне. Освен ако…

Внезапно пред очите й отново премина част от видеоклипа. Отдавна изгубената й сестра. Сърцето й се разтуптя. Трябваше да я намери.

Само ако можех да й кажа, че вече е твърде късно за това…

3.

Щом си го прочела във Фейсбук, значи е истина

Един час по-късно Ема стоеше в малката си спалня, а пътните й сакове бяха разхвърляни по пода. Защо да чака, а да не си стегне багажа още сега? Освен това разговаряше по телефона с Александра Стоукс, най-добрата си приятелка от Хендерсън.

— Можеш да останеш при мен — предложи Алекс, след като Ема й разказа как Клариса я е изгонила. — Ще говоря с мама. Може пък да се съгласи.

Ема затвори очи. Миналата година двете с Алекс се бяха записали в отбора по маратонско бягане. Още на първата тренировка и двете бяха паднали по стръмната част от трасето и се бяха сприятелили, докато почистваха ожулванията си със супер люта кислородна вода. Цялата предпоследна учебна година двете с Ема се промъкваха в казината и снимаха звездите и двойниците им с фотоапарата на Алекс, обикаляха заложните къщи, без да купуват нищо, и се пекоха на слънце на брега на езерото Мийд.

— Не мога да искам това от семейството ти. — Ема извади купчинката маркови тениски от най-горния рафт в гардероба си и ги хвърли в единия сак. След като Урсула и Стив се преместиха във Флорида Кийс, тя беше останала две седмици в дома на семейство Стоукс. Беше си прекарала страхотно, но госпожа Стоукс беше самотна майка, с достатъчно проблеми на главата.

— Клариса трябва да е полудяла, щом иска да те изхвърли — рече Алекс. В слушалката се разнесе мляскане. Тя сигурно дъвчеше шоколадови „Туизлърс“, любимите й бонбони. — Не може наистина да вярва, че ти си откраднала парите.

— Всъщност не е само това. — Ема взе купчината дънки и също ги хвърли в сака.

— И друго ли има? — попита Алекс.

Ема откъсна разхлабената емблема на сака.

— Не мога точно сега да ти го обясня. — Тя не искаше да разказва на Алекс за клипа, който беше видяла. Предпочиташе да го запази за себе си още известно време, просто в случай, че не се окаже истински. — Но скоро ще ти разкажа, обещавам.

След като разговорът приключи, Ема седна на пода и се огледа. Беше свалила от стените всички репродукции на фотографии от Маргарет Бърк-Уайт и Ани Лейбовиц и беше прибрала от рафтовете колекцията си от класически романи и научнофантастични трилъри; сега мястото приличаше на хотелска стая на час. Тя погледна към отвореното чекмедже на бюрото, в което се намираха любимите й вещи, нещата, които носеше във всеки приемен дом. Там беше изплетената на ръка играчка, която учителката по пиано, госпожа Хюис, й беше подарила, когато за пръв път изсвири без грешка „На Елизе“, въпреки че вкъщи нямаше пиано, на което да се упражнява. Беше запазила два трофея от лова на отпадъци за Беки, мека шапка и почти разпадащ се лист хартия. Там беше и Соктопод, овехтелия плюшен октопод, който Беки й беше купила при едно пътуване до Четирите ъгъла1. В дъното на шкафчето беше скрит дневникът й, пълен със стихотворения, „Духовитости, които трябваше да кажа“, списъкът й с „Начини да се флиртува“, списъкът с „Неща, които обичам и мразя“, както и пълно описание на всеки един магазин за стоки втора употреба в района. Ема се беше превърнала в специалист по евтините магазини. Знаеше точно в кои дни пристигат новите доставки, как да се пазари за по-добра цена, и винаги да рови до дъното в кашона с обувките — така веднъж беше попаднала на почти нов чифт обувки на Кейт Спейд.

Най-накрая Ема извади очукания полароид и големия пакет снимки, направени с него. Фотоапаратът принадлежеше на Беки, но Ема го беше взела със себе си вечерта, когато беше отишла да спи при Саша. Не след дълго Ема започна да пише измислени новинарски заглавия към снимките, които описваха новия й живот и онова, което се случваше в приемните семейства: „На приемна майка й писва от децата, затваря се в стаята си да гледа «Заложете на Бобъра»“. „Хипита неочаквано заминават за Флорида“. „Сравнително приемлива приемна майка получава работа в Хонг-Конг; храненичето не е поканено“. Тя беше единственият репортер на „Пулсът на Ема“. Ако беше в настроение, щеше да измисли подходящо заглавие и за сегашната ситуация: „Зъл приемен брат съсипва живота на момиче“. Или може би „Момиче открива двойничка в интернет. Отдавна изгубена сестра, може би?“.

Ема се спря на тази мисъл. Погледна към очукания лаптоп „Дел“ на пода, който си беше купила от един магазин за уреди втора употреба. Пое си дълбоко дъх, сложи го на леглото и повдигна капака. Екранът му светна и тя бързо набра адреса на сайта, в който Травис беше открил филмчето с фалшивото задушаване. Познатият клип беше пръв в списъка. Беше качен малко по-рано същата вечер.

Ема натисна „старт“ и зърнестият образ се появи. Момичето със завързани очи се мяташе и риташе с крака. Тъмната фигура опъна верижката на врата й. После камерата падна, някой се появи и свали превръзката на очите й. Лицето на момичето беше пепеляво и замаяно. То се огледа трескаво, очите му се въртяха като стъклени топчета. След това погледна към камерата. Синьо-зелените й очи сияеха, а розовите й устни блестяха. Точно като лицето на Ема. Всичко в него беше абсолютно същото.

— Коя си ти? — прошепна Ема и усети как по гърба я полазват тръпки.

Ще ми се да можех да й отговоря. Ще ми се да можех да свърша нещо полезно, вместо само да я обикалям като някой зловещ призрак-воайор. Все едно гледах филм, само че дори не можех да се пресегна и да метна някоя пуканка по екрана.

Клипът свърши и на екрана се появи надпис с въпрос дали иска да го пусне отново. Пружините на леглото изскърцаха, когато тя се намести по-удобно, размишлявайки. После написа в Гугъл „СътънОтАдоЯ“. Веднага изскочиха няколко страници, включително профил във Фейсбук със същото име. На него пишеше Сътън Мърсър. Тусон, Аризона.

Свистящите гуми под прозореца прозвучаха като кикот. Страницата във Фейсбук се отвори и Ема ахна. На снимката беше Сътън Мърсър, застанала във фоайето на някаква къща заедно с група момичета. Беше облякла черна рокля с презрамки, с блестяща лента на главата и сребристи обувки на токчета. Ема погледна лицето й и примигна нервно. Наведе се още по-близо, убедена, че ще открие някаква разлика, която да разграничи Сътън от нея, но всичко, включително малките й уши и идеално оформените здрави зъби, беше абсолютно същото.

Колкото повече Ема мислеше за това, толкова по-силна ставаше вярата й, че тя има отдавна изгубена близначка. Освен това често й се беше случвало да усеща, че като че ли някой я наблюдава. Понякога се събуждаше след нощ на откачени сънища за някакво момиче, което прилича на нея… но не е тя. Сънищата бяха много ярки: как язди петнист кон в нечия ферма, как разнася тъмнокоса кукла по верандата. Освен това щом Беки беше толкова безотговорна, че да забрави Ема на бензиностанцията, може да е направила същото и с друго дете. Може би всички тези дублиращи се чифтове обувки, които Беки купуваше, въобще не са били за Ема, а за нейната близначка, която Беки вече е била изоставила.

Може би Ема е права, помислих си аз. Може би наистина са били за мен.

Ема премести курсора на мишката върху момичето, което стоеше до Сътън на снимката. Появи се малък надпис Мадлин Вега. Мадлин имаше лъскава черна коса, големи кафяви очи, стройна фигура и разстояние между предните зъби, също като Мадона. Главата й беше наклонена подканящо на една страна. От вътрешната страна на китката й имаше фалшива — или истинска? — татуировка на роза, а кървавочервената й рокля падаше предизвикателно върху гръдната й кост.

Момичето до Мадлин беше червенокоска на име Шарлът Чембърлейн. Тя имаше розова, бледа кожа и красиви зелени очи, беше облечена с черна копринена рокля, която широките й рамене опъваха силно. Две блондинки с еднакви ококорени очи и чипи носове стояха в двата края на групичката. Имената им бяха Лилиана и Габриела Фиорело; в обясненията към снимката Сътън ги беше кръстила близначките Туитър.

Надникнах през рамото на Ема. Познах момичетата на снимката. Изглежда бяхме близки. Но те бяха като книги, прочетени преди две лета; знаех, че ги харесвам, но не си спомнях нищо за тях.

Ема слезе надолу по страницата. Повечето профили във Фейсбук бяха публични. Сътън Мърсър щеше да бъде последна година в гимназията, също като Ема. Тя учеше в някаква гимназия „Холиър“. Интересите й бяха тенис, пазаруване в мола „Ла Енкантада“ и бодирепинг с масло от папая в спакомплекса „Кениън ранч“. Под „Какво харесва или мрази“, тя бе написала: Обичам Гучи повече от Пучи, но не толкова, колкото Джуси. Щом го прочете, Ема се намръщи.