Но първо да види как ще мине днешната среща. Ема забеляза едно неоновозелено такси от другата страна на улицата срещу автобусната спирка и му махна с ръка.

— Моля те, не казвай на никого — каза тя на Алекс.

— Няма — обеща Алекс. — Успех.

— Благодаря.

Ема прекъсна връзката, настани се на задната седалка на таксито и помоли да я закара до каньона Сабино, като едва успяваше да сдържи нетърпението в гласа си. Таксито тръгна по криволичещите улици на Тусон. Ема гледаше през мръсното стъкло, усмихваше се при вида на сградите на Университета на Аризона, включително онази, на която имаше голяма табела „ИНСТИТУТ ПО ФОТОГРАФИЯ“. Нямаше търпение да влезе вътре и да разгледа изложбите. Приближиха парка на университета. Студентите се разхождаха на слънце. Наблизо, като стадо елени, притича група спортисти. В средата на двора стоеше момиче, облечено като растение марихуана, което държеше в ръцете си табела „ГЛАСУВАЙ ЗА ТРЕВАТА“. Таксиметровият шофьор натисна клаксона.

Скоро излязоха на Магистрала 10 и поеха на север. Къщите ставаха все по-големи, а покрай улиците започнаха да се появяват луксозни фитнессалони, симпатични барчета, гурме маркети и скъпи бутици. Ема мина покрай мола „Ла Енкантада“ и бляскавия спацентър „Елизабет Арден“. Може би двете със Сътън ще можем да си направим заедно педикюр, помисли си тя.

Всъщност тази мисъл леко я изнерви. Никога не беше ходила на педикюр. Ако някой я докоснеше по краката, тя започваше да се киска като Ърни от „Улица Сезам“.

Колкото до мен, аз просто седях като вцепенена, докато минавахме по тези улици. Някъде дълбоко в мен проблясваха емоции и усещания — смътно въодушевление, когато подминахме ресторант „Север“, аромат на жасмин, когато таксито подмина магазините в „Ла Енкантада“ — но нищо по-сериозно. Въпросите се блъскаха хаотично в главата ми като рояк пчели. Кой беше написал отговора на Ема? Дали някой друг не знаеше, че съм мъртва? Отчаяно исках да погледна отново в страницата ми във Фейсбук, но Ема не я отвори повече. От смъртта ми беше минал цял ден — може би дори повече; къде ли мислеха, че се намирам? И защо никой не беше открил тялото ми? Но пък като се замисля, ако някой ме беше убил, той можеше да ме е накълцал на милион парчета.

Исках да извикам. Исках да заплача. Но единственото, което можех да направя, бе да следвам Ема в състояние на мълчалив шок и паника. Чувствах се като в онези ужасни сънища, когато усещам как падам от върха на висока сграда. Исках да извикам на някого да ме хване, но никой не отговаряше.

Таксито зави наляво и пред очите на Ема се появи планина. Един изкорубен дървен знак гласеше:

КАНЬОН САБИНО.

— Пристигнахме — каза шофьорът и спря на завоя.

Това беше. Ема подаде на шофьора двайсетачка и тръгна по чакъла към пейката. Вдъхна дълбоко смесицата от напечен от слънцето асфалт, прах и горещи скали. Вечерните туристи се разкършваха до бариерата на паркинга, който се намираше на няколко метра по-нататък. Трептящите очертания на планината закриваха синьото небе. Покрай пътеката се виждаха мънички розови, жълти и пурпурни цветчета.

Идеално е, помисли си Ема. Тя извади инстинктивно стария полароид от чантата си. Не носеше кой знае какво със себе си — само портмонето, Соктопо — да, чифт бельо за смяна, фотоапарата и дневника й, защото се страхуваше да ходи където и да било без него. Беше оставила всичко друго, включително спестяванията си, на гардероб в автогарата на Вегас. Тя натисна бутона на фотоапарата и той издаде жужащ звук. Снимката бавно се появи. Изгубени сестри се срещат за пръв път, представи си тя надписа под снимката.

Беше точно шест часа. Тя седна на пейката, извади огледалцето си „Мейбълин“ и се огледа. Беше облякла раирана памучна рокля, която бе открила в „Канела“, магазина за дрехи втора употреба до къщата на Клариса, и беше сложила щедър пласт блясък на устните си. Скришом подуши кожата си, надявайки се да не мирише на автобусни изпарения и „Доритос“. Срещата със Сътън й напомняше влизането за пръв път в дома на новите приемни родители. Те винаги я оглеждаха продължително и изпитателно, решавайки на мига дали става, или не. Моля ви, харесайте ме, си мислеше винаги тя, когато заставаше на вратата на поредната кухня или пред неизменната порта на двора. Моля ви, направете го по-лесно. Моля ви, не ме карайте да плача.

Откъм каньона се появиха още хора. Ема погледна часовника на телефона си. Беше шест и десет. Ами ако Сътън имаше навика да закъснява? Подобни хора направо подлудяваха Ема. Пък и какво щяха да си кажат? „Здрасти, Сътън — рече безмълвно Ема, упражнявайки усмивката си. — Значи Беки е изгубила и теб, а?“. Ами ако просто седяха там, чувствайки се неловко, вперили поглед пред себе си?

Странният клип отново се завъртя пред очите й. Кой би искал да се забавлява като го душат? Тя се сети за момичетата, за които беше споменал Травис.

— Ох! — извика някой зад гърба й.

Ема подскочи и се обърна, поглеждайки към непознатия мъж с къси панталонки и тениска, който стоеше малко по-нататък. С прошарената си коса и леко закръглено тяло той й напомни за д-р Лаури, единственият социален работник, когото беше харесвала, най-вече защото разговаряше с нея като с човешко същество. Но тогава си спомни снимката от Фейсбук, на която Шарлът и Сътън стояха на тенискорта с един мъж. Аз, и г-н Чембърлейн на тенистурнира в Аризона. Това беше някой от света на Сътън, не нейния.

Не че аз си го спомнях.

Мъжът я погледна разтревожено.

— К-какво правиш тук, Сътън?

Ема примигна, осъзнавайки как я беше нарекъл. Тя му се усмихна несигурно. Усещаше езика си подут и тежък. „Не казвай на никого коя си — пишеше в имейла. — Опасно е“.

— Ами, просто се разхождам — отвърна Ема, чувствайки се като пълна глупачка. Дланите на ръцете я сърбяха ужасно, както всеки път, когато лъжеше възрастните.

— Пътеката ли ще изкачваш? — притисна я бащата на Шарлът. — Там ли се събирате напоследък?

Ема погледна към пътя с надеждата, че ще се появи момиче, което изглежда точно като нея, и ще оправи цялата каша. Минаха няколко коли, без да спрат. Две деца с бегачи „Швин“ преминаха край тях, смеейки се.

— Ами, не съвсем.

Някакво куче се разлая. Ема се вцепени — когато беше на девет, едно чау-чау я ухапа и оттогава много се страхуваше от кучета. Но кучето подгони някакъв заек, който се появи от завоя. Бащата на Шарлът пъхна ръце в джобовете си.

— Добре тогава, довиждане. Приятна вечер — каза той и бързо се отдалечи.

Ема се отпусна на пейката. Странно. Часовникът на телефона й показваше шест и двайсет. Тя отвори папката с нови съобщения, но там нямаше никакво, което да гласи „Малко закъснях, ей сега идвам!“. Усети как я обзема безпокойство. Стомахът й се сви от притеснение. Изведнъж всичко наоколо изгуби магическия си ореол. Туристите, които се връщаха от планината, приличаха на зловещи, мрачни чудовища. Във въздуха се разнесе остра миризма. Нещо никак не беше наред.

Изпукване. Ема рязко обърна глава по посока на шума. Преди да успее да види каквото й да било, една малка ръка покри очите й и я принуди да се изправи.

— Какво… — извика Ема. Втора ръка притисна устата й. Тя се опита да се извърне, но в гърба й се опря някакъв твърд, студен предмет. Тя замръзна на място. Никога не беше усещала пистолет в гърба си, но нямаше как да е друго.

— Не мърдай, кучко — прошепна дрезгав глас. Ема усети горещ дъх във врата си, но можеше да види само дланта на нечия ръка. — Идваш с нас.

Щеше ми се да мога да видя кои са тези „нас“, но това му е кофтито да си мъртъв: когато Ема не можеше да види нещо, и аз не можех.

5.

Тя е аз

Краката на Ема тръгнаха, влачейки се по земята. Пистолетът се заби в кожата й. Някой беше побързал да й завърже очите и сега тя виждаше само тъмни, размазани форми, а в ушите й бучаха колите, които минаваха по пътя. Тя изписка стреснато. В съзнанието й като примигващи светлини на линейка проблеснаха откъси от странния клип със задушаването. Онези ръце, опъващи синджирчето. Сътън, която се отпуска безжизнена на стола.

Аз си помислих същото. Обзе ме ужас.

Някой блъсна Ема към пътя. Чу се клаксон, но после кракът на Ема стъпи на отсрещния тротоар. Докато вървеше по него, бръмченето на колите премина в шумен, пулсиращ бас. Ноздрите й се изпълниха с аромата на печени наденички, хотдог и цигарен дим. Чу се силен плясък. Някой се изкиска. Друг извика „Страхотно е!“. Ръцете на Ема изтръпнаха. Къде се намираше?

— Какво става тук, по дяволите?

Внезапно шалът, който закриваше очите на Ема, беше махнат. В същото време светът се разкри и за мен. Пред Ема стоеше познато момиче с дълга, червеникава коса, бледа кожа, широки рамене и дебела талия. Беше облечено с къса синя рокля с дантела около врата. Ема се сети за името й — Шарлът.

— Вече си е научила урока, не мислите ли? — отсече Шарлът и хвърли шала зад една саксия с кактус.

Някой развърза ръцете на Ема. Тя вече не усещаше пистолета, опрян в гърба й. Обърна се рязко назад. Пред нея стояха три красиви момичета с бални рокли и блестящ грим.

Най-високата имаше тъмна коса, изпъкнала ключица, косата й беше прибрана на кок, който бе започнал да се разваля, и имаше татуировка на роза от вътрешната страна на китката й. Мадлин Вега, момичето от снимката във Фейсбук профила на Сътън. До Мадлин стояха две момичета с царевично руси коси и бледи сини очи. И двете държаха айфони в ръцете си. Едната беше прилично облечена, с памучна рокля, бяла лента на главата и римски сандали на платформа. Другата сякаш беше излязла от клип на „Грийн дей“ — беше си сложила дебел пласт грим, носеше плетена рокля, високи ботуши и много черни гумени гривни на китката. Това трябваше да са Габриела и Лилиана Фиорело, близначките Туитър.

— Пипнахме ли те! — Мадлин се усмихна леко на Ема. Близначките Туитър също й се ухилиха.

— Откога сме станали такива защитнички на околната среда? — Шарлът въздъхна шумно зад тях. — Рециклирането не е включено в правилата.

Мадлин подръпна надолу късата бяла рокля, с която беше облечена.

— Технически погледнато, това не беше повторение, Шар. Сътън през цялото време знаеше, че сме ние. — Тя показа гилза от червило и я притисна към гърба на Ема. — И чихуахуато на мама щеше да познае, че това не е истински пистолет.

Ема се дръпна от нея. Червилото определено я беше заблудило. След това осъзна и нещо друго — Мадлин я беше нарекла Сътън, също като бащата на Шарлът.

— Чакайте малко — избъбри тя, опитвайки се да си върне гласа. — Аз не съм…

Гласът й беше пълен със сарказъм и погледът й пронизваше приятелката й. Макар Шарлът да не беше най-красива от групата, тя определено беше лидер. — Освен това откога сме започнали да ги включваме в това? — Ти посочи с брадичка Габриела и Лилиана, които смутено наведоха очи.

Мадлин се заигра с каишката на огромния си часовник.

— Не бъди толкова злобна. Всичко стана спонтанно. Видях Сътън и просто… го направих.

Шарлът пристъпи към Мадлин и изсумтя.

— Заедно измисляхме правилата, забрави ли? Или тоя стегнат кок, който си правиш за репетициите по балет спира притока на кръв в главата ти?

Брадичката на Мадлин потрепна. Големите й очи, високи скули и извити устни напомняха на Ема за статуите, които поставяха на носовете на корабите. Но Ема забеляза как Мадлин леко потърква заешкото краче, което беше закачила за халка на чантата си, сякаш цялата красота на света не й беше донесла късмет.

— По-добре така, отколкото твоите тесни дънки да спират кръвта към задника ти — сопна й се тя.

Протегнах ръка към Мадлин, но пръстите ми минаха през кожата й.

— Мадс? — извиках аз. Докоснах Шарлът по рамото.

— Шар? — Тя дори не примигна. Не си спомнях нищо ново за тях. Знаех, че ги обичам, но всъщност нямах представа защо. Но как можеха да стоят там и да приемат Ема за мен? Как можеха да не знаят, че най-добрата им приятелка е мъртва?

— Ъ-ъ-ъ, момичета — опита се да каже Ема, взирайки се към другата страна на широкото авеню. Входът към каньона Сабино проблясваше подканящо на фона на последните слънчеви лъчи. — Трябва да отида на едно място.