Най-накрая той погледна надолу, нагласи телескопа на височината на Ема и отстъпи встрани. Ема залепи око към окуляра.

— Откога си станала астроном? — попита той.

— От никога. — Тя извъртя телескопа към голямата пълна луна. — Обикновено сама кръщавам звездите си.

— Така ли? Как, например?

Ема леко перна с пръст малката капачка на окуляра, която висеше на черен конец.

— Ами например Звездата на кучката. Ей там. — Тя посочи малката звезда, която блещукаше точно над покривите на къщите. Преди няколко години я беше нарекла на Мария Роуън, едно момиче в седми клас, което беше изляло шише лимонада под чина на Ема в часа по испански и беше казало на всички, че се е напикала. Дори го беше превела на испански. Ема си беше представяла как изстрелва Мария към небето, точно както гръцките богове са изхвърлили децата си на земята завинаги.

Момчето се засмя с лаещ смях.

— Всъщност мисля, че твоята Звезда на кучката е част от съзвездието Орион.

Ема притисна ръце към гърдите си като обидена южняшка красавица.

— С всички момичета ли говориш така?

Той се приближи до нея, ръцете им почти се докоснаха. Сърцето на Ема се качи в гърлото й. За секунда мислите й отлетяха към Картър Хейс, капитанът на баскетболния отбор на гимназията „Хендерсън“, на когото се беше възхищавала отдалеч. В списъка си с флиртове беше измислила хиляди мили неща, които да му каже, но всеки път, когато останеха насаме, винаги се улавяше, че по незнайни причини започва да говори за „Американски идол“. Тя дори не харесваше „Американски идол“.

Момчето отново погледна към небето.

— Може би останалите звезди в Орион са Звездата на лъжкинята и Звездата на измамницата. Три лоши момичета, които са били завлечени за косите в пещерата на Орион. — Той я погледна многозначително.

Ема се облегна на парапета, усещайки, че думите му имат някакъв специален подтекст, който нямаше как да разбере.

— Струва ми се, че доста си размишлявал върху това.

— Може би. — Той имаше най-дългите мигли, които Ема беше виждала някога. Но изведнъж усети в погледа му не толкова флирт, колкото… любопитство, може би.

Изведнъж нещо ми просветна. Не беше точно спомен, просто нещо като странна смесица от благодарност и унижение. То изчезна почти веднага, просто кратък проблясък.

Момчето погледна встрани и енергично потърка върха на главата си.

— Извинявай. Просто… не сме разговаряли, откакто… нали се сещаш. От доста време.

— Е, няма по-подходящ момент от сегашния — отвърна Ема.

По устните му пробяга усмивка.

— Да.

Те отново се погледнаха. В главите им танцуваха светулки. Въздухът изведнъж замириса на диви цветя.

— Сътън? — разнесе се момичешки глас от тъмнината.

Ема се обърна. Раменете на момчето се напрегнаха.

— Къде ли е отишла? — попита някой друг.

Ема прибра косата си зад ушите. Тя погледна към двора и забеляза две фигури на алеята на Ниша. Черните кубинки „Док Мартенс“ на Лилиана потракваха, когато вървеше. Габриела държеше своя айфон пред себе си и използваше фенерчето му, за да осветява пътя.

— Ей сега идвам! — извика Ема. После погледна момчето. — Защо не дойдеш на купона?

Той изсумтя презрително.

— Не, благодаря.

— Хайде де. — Тя не спираше да се усмихва. — Ще ти разкажа за Звездата на уличницата, за Звездата на смотаняка…

Двете момичета стигнаха до двора на момчето.

— Сътън? — извика Лилиана и присви очи, заслепена от светлината.

— Кой е там? — извика Габриела.

Тряс. Ема се обърна. Момчето беше изчезнало. Изсъхналият коледен венец, който висеше на входната врата, леко се полюшваше наляво и надясно, ключалката изщрака, я щорите на големия прозорец бързо се спуснаха. Добре-е-е-е.

Ема бавно се отдалечи от верандата и прекоси двора.

— Това Итън Ландри ли беше? — попита Габриела.

— Вие разговаряхте ли? — попита Лилиана едновременно с нея. Гласът й потрепна от любопитство. — Какво ти каза?

Зад близначките Туитър изникна Шарлът. Бузите й бяха зачервени, челото й лъщеше от пот.

— Какво става тук?

Габриела спря да пише есемеса.

— Сътън разговаряше с Итън.

— Итън Ландри? — Веждите на Шарлът се изстреляха нагоре. — Господин Бунтовник без кауза е говорил?

Итън. Поне вече разполагам с име, което да свържа с лицето му.

Както и Ема. Но след това срещна обърканите погледи на момичетата. Естествено, веднага ще хареса момче, което не е в списъка с одобрените приятели на Сътън. При тази мисъл тя отново извади телефона си. Все още нямаше никакви съобщения или есемеси.

Погледът на Шарлът я пронизваше като лазер; Ема имаше усещането, че трябва да измисли обяснение — и то бързо.

— Мисля, че пих твърде много — избъбри тя.

Шарлът цъкна с език.

— О, скъпа. — Тя хвана Ема за ръката и я поведе към дългата поредица паркирани коли. — Ще те закарам у дома.

Ема се отпусна, успокоена, че Шарлът прие обяснението й. След това осъзна какво й предлага приятелката й. Щеше да я закара в дома на Сътън.

— Да, моля те — каза тя и тръгна след Шарлът към колата й.

За мен това също беше голямо облекчение. Обратно вкъщи, където може би най-накрая щях да намеря някои отговори.

7.

Спалнята, която Ема никога не е имала

Големият черен джип „Чероки“ на Шарлът зави по алеята към къщата и спря.

— Пристигнахме, мадам — каза тя с фалшив британски акцент.

Беше докарала Ема пред двуетажна измазана къща с големи прозорци. В покрития с чакъл преден двор имаше палми, кактуси и две красиви поддържани цветни лехи. Покрай сводестия вход бяха подредени големи саксии с цветя, пред вратата подрънкваха малки камбанки, а над входа на гаража висеше глинена скулптура на слънце. Пощенската кутия на завоя беше белязана просто с буквата М. На алеята стояха два автомобила, фолксваген джета и голям джип Нисан.

Можех да я опиша сцената само с една дума: дом.

— Някой определено е изтеглил по-късата сламка — промърмори Ема под носа си. Ех, защо Беки не беше изоставила нея първа.

— Какво беше това? — попита Шарлът.

Ема махна един конец от роклята си.

— Нищо.

Шарлът докосна голата ръка на Ема.

— Мадс ли те ядоса?

Ема погледна червената коса и синя рокля на Шарлът. Искаше й се да може да й разкаже какво става.

— През цялото време знаех, че са те — отвърна вместо това тя.

— Добре. — Шарлът пусна радиото. — До утре тогава, пиянде. Не забравяй да се нагълташ с витамини, преди да го отпушиш. И, хей, не забравяй, че в петък ще спиш у дома! Обещавам да се държа прилично. Татко все още е извън града, а мама няма да ни притеснява.

Ема се намръщи.

— Баща ти е извън града? — Тя се беше сетила за мъжа, който бе видяла пред каньона Сабино.

В очите на Шарлът проблесна тревога, първият пробив в бронята й за цялата вечер.

— От един месец е в Токио. Защо?

Ема потърка врата си с ръка.

— Нищо. — Сигурно мъжът е бил някой друг.

Тя блъсна вратата на джипа и тръгна към къщата. Във въздуха ухаеше на цитруси от портокаловите и лимонови дървета в предния двор. Сребристият ветропоказател върху корниза на входната врата се завъртя. Спираловидните шарки на мазилката напомняха на Ема за глазурата на торта. Тя надникна през прозореца на фоайето и видя кристален полилей и голямо пиано. На прозореца на горната спалня имаше малки светлоотразителни стикери с надпис: „Дете в стаята. В случай на пожар, моля, спасете първо него“. Нито едно от приемните семейства не си беше правило труда да лепи подобни стикери на прозорците на Ема.

Искаше й се да може да ги снима, но зад гърба й изрева двигател. Ема се обърна и видя Шарлът да я гледа от колата, вдигнала учудено вежди. „Върви си — махна й с ръка Ема. Добре съм“.

Джипът не помръдна от мястото си. Ема огледа пътечката покрай къщата, коленичи и повдигна един голям камък, който лежеше до вратата. За нейна огромна изненада отдолу проблесна един сребрист ключ. За малко да избухне в смях. Подобно нещо беше виждала само по телевизията; не можеше да си представи, че хората наистина го правеха.

Изкачи се по стълбите и пъхна ключа в ключалката. Той се превъртя с лекота. Тя пристъпи към прага и отново махна на Шарлът. Успокоена, приятелката й потегли. Двигателят изръмжа и червените светлини на стоповете й се изгубиха в нощта. Тогава Ема си пое дълбоко дъх и отвори вратата на къщата.

Моята къща, макар че не си спомнях много от нея. Скърцането на люлката на верандата, където обичах да сядам и да чета списания. Миризмата на лавандулов освежител за въздух, с който мама засипваше къщата. Ясно си спомнях звука на входния звънец, две пронизителни, чуруликащи иззвънявания, както и това, че входната врата понякога запираше, преди да се отвори. Но друго освен това…

Фоайето беше прохладно и тихо. По стените падаха дълги сенки, а високият часовник, останал от дядово време, цъкаше в ъгъла. Подовите дъски изскърцаха под краката на Ема, когато пристъпи колебливо към раираната пътека, която водеше право към стълбището. Тя се пресегна, за да светне лампата, но се поколеба и отдръпна ръка. Очакваше всеки момент да се включи аларма, върху главата й да се спусне клетка, хората да наизскачат и да се развикат: „Нарушител!“.

Ема се хвана за парапета и бързо се изкачи на пръсти в мрака. Може би Сътън беше на горния етаж. Може би просто беше заспала и всичко това щеше да се окаже едно голямо недоразумение. Нощта все още можеше да бъде спасена. Тъй мечтаната среща все още можеше да се осъществи.

Пред банята на втория етаж, облицована с бели плочки, стоеше кафяв ракитов кош, пълен с мръсни кърпи. В стената до перваза на дюшемето бяха вградени две нощни лампи-луни, които осветяваха стената с бледа, жълтеникава светлина. Зад вратата в дъното на коридора се разнесе подрънкване на кучешки медальон.

Ема се обърна и се вгледа във вратата на спалнята. На нея бяха закачени снимки на модели, обикалящи по подиум в Париж, и Анди Родик и Джеймс Блейк, които играят на Уимбълдън, а от дръжката на вратата висеше лъскава розова табела с надпис СЪТЪН. Бинго. Ема леко бутна вратата. Тя се отвори лесно и беззвучно.

Вътре ухаеше на мента, момини сълзи и омекотител. През прозореца струяха лунни лъчи и се отразяваха в балдахина на леглото. Подът беше застлан с килим, върху който имаше щампа на жираф, столът в ъгъла беше затрупан с тениски, горнища на бански и няколко свити на топка къси чорапки. Върху перваза на прозореца бяха подредени свещи в големи стъклени буркани, сини, зелени и кафяви бутилки от вино, в които бяха сложени цветя, както и няколко обвивки от шоколади. Всяка възможна празна повърхност беше покрита с възглавници — имаше поне десет на леглото, три на стола и дори две бяха захвърлени на пода. Върху дългото бюро от светло дърво лежаха затворен лаптоп „Макбук Еър“ и един принтер. До мишката беше оставена една-единствена картичка, на която пишеше:

„ПАРТИ ПО СЛУЧАЙ ОСЕМНАЙСЕТИЯ РОЖДЕН ДЕН НА СЪТЪН! ВЕЛИКОЛЕПИЕТО ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!“

На шкафчето на бюрото имаше голям розов катинар и стикер с надпис „Игра Л.“ Дали не беше същото като „еЛ връзки“4?

Но липсваше едно изключително важно нещо, помисли си Ема. Самата Сътън.

Разбира се, че липсвах. Аз също оглеждах празната стая с надеждата, че някой спомен ще се появи в главата ми — или някоя улика. Имаше ли някакво значение, че прозорецът, който гледаше към задния двор, беше отворен? Умишлено ли бях оставила списанието „Тийн Воуг“ отворено на страницата за Седмицата на модата в Лондон? Не можех да си спомня, че съм чела този брой, камо ли, че съм стигнала до тази страница. Не можех да си спомня нито един от предметите в стаята ми, от всичките неща, които са били мои.