Ема отново погледна телефона си. Няма нови съобщения. Искаше й се да разгледа къщата, но какво щеше да стане, ако се сблъска с нещо… или някого? Тя извади отново телефона си и написа съобщение, което изпрати на номера на Сътън:

„Аз съм в спалнята ти. Където и да си, изпрати ми есемес, че си добре. Тревожа се.“

Тя натисна бутона „изпрати“. Секунда по-късно от другия край на стаята се разнесе тих звън, който накара Ема да подскочи. Тя се приближи до източника на звука, сребриста чантичка, която лежеше до компютъра. Отвори я. Вътре имаше айфон в розов калъф и синьо портмоне „Кейт Спейд“. Ема взе телефона и ахна. На екрана се появи текстът, който току-що беше написала.

Тя веднага започна да преглежда съобщенията, получени през деня. Ето го последното, което Ема беше изпратила. След него, в осем и двайсет, беше пристигнал есемес от Лоръл Мърсър, сестрата на Сътън:

„Благодаря ти, кучко“.

Ема изпусна телефона като опарена и отстъпи назад към бюрото. Не мога да й чета съобщенията, укори се тя на ум. Сътън можеше да влезе всеки момент и да я види. Това не беше най-добрият начин за започване на една сестринска връзка.

Тя отново извади телефона си и изпрати лично съобщение със същото съдържание на Сътън във Фейсбук — може би тя се намираше на долния етаж пред друг компютър и просто беше забравила телефона си в стаята. Отново се огледа. Зад бюрото имаше дъска за съобщения, върху която с кабарчета бяха набодени снимки на Сътън и приятелките й, същите момичета, които беше срещнала преди няколко часа. Някои от снимките бяха правени наскоро: на снимката, която Сътън, Шарлът, Мадлин и Лоръл си бяха направили в зоологическата градина в Тусон, Шарлът носеше същата синя рокля, която беше облякла за купона тази вечер. Имаше една на Сътън, Мадлин, Лоръл и едно познато тъмнокосо момче, застанали пред водопада в каньона. Лоръл и момчето се плискаха с вода, а Сътън и Мадлин стояха настрани и ги гледаха надменно. Останалите снимки изглеждаха доста по-стари, може би от прогимназията. Имаше една, на която трите приятелки седяха около купа с тесто за сладкиши в нечия кухня и се опитваха да се напръскат с него по лицата. Мадлин беше облечена с балетно трико и беше, ъ-ъ-ъ…, по-плоска в гърдите от сега. Шарлът имаше скоби на зъбите и пълни бузки. Ема се вгледа в Сътън; това беше нейното лице, само че няколко години по-младо.

Тя се приближи на пръсти до килера в ъгъла на стаята и хвана дръжката на вратата. Дали ровенето във вещите на Сътън беше също толкова лошо, колкото четенето на съобщенията й? Ема реши, че не е и отвори вратата, разкривайки голямо квадратно помещение, пълно с дървени закачалки и подредени рафтове. Тя въздъхна с копнеж, протегна ръка и започна да опипва роклите, блузите, блейзърите, пуловерите и полите, като някои особено меки дрехи притискаше към бузата си.

В дъното една върху друга бяха оставени кутиите на две игри: „Категории“ и „Монопол“. Върху тях беше поставена кутия с надпис „Комплект на младия орнитолог“. В нея имаше книга за птиците и бинокъл. На кутията пишеше: „На Сътън с обич, татко“. Изглежда, не беше отваряна; Ема предположи, че подаръкът не е допаднал особено на Сътън. Тя докосна една папка, която като че ли беше пълна със стари контролни и доклади. Един тест по правопис от пети клас имаше шест плюс, но едно съчинение върху „451 градуса по Фаренхайт“ от девети клас бе оценено за тройка, придружена от бележка, написана с червен химикал: „Очевидно книгата не е четена“. След това Ема забеляза есе, озаглавено „Историята на моето семейство“. „Не знам историята на истинското ми семейство — беше написала Сътън. — Била съм осиновена още като бебе. Родителите ми го казаха, когато бях още малко момиче. Никога не съм виждала истинската си майка и не знам нищо за нея“.

Ема се засрами заради усмивката, която се появи на лицето й, но нищо не можеше да направи.

После забеляза в дъното една кутия за бижута; отвори я и започна да разглежда гривните на Сътън, фините златни огърлици и висящите сребърни обици. Не намери обаче медальона, който Сътън носеше на клипа. Дали не беше с него сега?

Погледнах към блещукащото си тяло. Медальонът не беше на врата ми. Може би беше на истинското ми тяло. Мъртвото ми тяло. Където и да се намираше то.

В килера на Сътън имаше трикрило огледало. Ема примигна при вида на няколкото си отражения.

Къде си, Сътън, попита мислено тя. Защо ме накара да дойда чак до тук, а сега не се показваш?

Тя излезе от килера. Когато седна върху леглото на Сътън, изведнъж я налегна ужасна умора. Главата й клюмна. Всеки мускул беше омекнал като изцедена гъба. Тя се отпусна назад върху матрака. Беше мек като памук, много по-добър от евтинийките от „Кей Март“, с които я оборудваха приемните й родители. Събу обувките си и ги чу как изтрополяват на пода. И тук можеше да почака Сътън. Рано или късно тя щеше да се появи.

Дишането й стана равномерно. В съзнанието й препускаха новинарски заглавия. „Момиче се представя за сестра си на купон. Сестрата се оказва изчезнала“. Със сигурност утре щеше да е по-хубав ден. „Близначките най-после се срещат“, може би.

Ема се обърна на една страна и се сгуши върху ухаещата на „Тайд“ възглавница. Формите и сенките в стаята ставаха все по-неясни и размазани.

След още няколко вдишвания и издишвания и двете потънахме в дълбок сън.

8.

Кафе, кроасани, сбъркана самоличност

— Сътън. Сътън.

Ема се събуди, усещайки как някой я разтърсва за раменете. Намираше се в светла стая. Пред прозореца се ветрееха пердета на бели и зелени райета. Таванът беше гладък, без украса. Ниско шкафче и голям телевизор с плосък екран стояха на мястото, където се намираше овехтелият гардероб на Клариса.

Я чакай малко! Тя вече не се намираше в дома на Клариса. Ема седна рязко в леглото.

— Сътън — чу се отново гласът. Една руса жена се беше надвесила над нея. Косата на слепоочията й беше прошарена, около очите й се виждаха ситни бръчици. Носеше син костюм, обувки на високи токчета и много грим. В съзнанието на Ема проблесна снимката, на която семейството на Сътън е вдигнало чаши с мътни питиета. Това беше майката на Сътън.

Ема скочи от леглото и се огледа стреснато.

— Колко е часът? — възкликна тя.

— Имаш точно десет минути, преди да тръгнеш за училище. — Госпожа Мърсър извади една рокля от гардероба и чифт обувки с каишки. Спря се за миг до Ема и я погледна. — Надявам се, че снощи не си се прибрала така.

Ема наведе глава и се погледна. По някое време през нощта беше съблякла раираната рокля, с която беше на партито, и сега седеше само по сутиен и момчешки боксерки. Тя бързо се прикри с ръце.

След това погледна към обувките, които предишната вечер беше изритала на пода. Те си лежаха на същото място, където ги беше оставила. Сребристата чантичка на Сътън и айфонът й лежаха на бюрото. Постепенно тя започна да осъзнава, че Сътън не се е прибрала предишната нощ. Така и не я беше намерила.

— Секунда само! — Ема сграбчи ръката на госпожа Мърсър. Нещата бяха отишли твърде далеч. Нещо се беше объркало ужасно. — Станала е голяма грешка.

— Разбира се, че е станала грешка. — Госпожа Мърсър прекоси стаята и хвърли чифт спортни панталонки, дамско спортно потниче, маратонки и тенис ракета „Уилсън“ в големия спортен червен сак с името „СЪТЪН“, избродирано отстрани. — Не си ли нави часовника? — След това се плесна по челото. — Какви ги говоря? Разбира се, че не си. Ти си си такава.

Гледах как майка ми хвърля сака на леглото и дръпва рязко ципа. Дори собствената ми майка не можеше да познае, че пред нея седи Ема, а не аз.

Госпожа Мърсър посочи на Ема роклята, която беше проснала на леглото. Когато Ема не помръдна от мястото си, тя въздъхна, свали роклята от закачалката и я нахлузи през главата й.

— Мога да разчитам на теб, че ще си обуеш сама обувките, нали? — рече строго госпожа Мърсър, хванала едната обувка за каишката. На етикета пишеше „МАРК от Марк Джейкъбс“. — След две минути да си слязла за закуска.

— Почакай! — възрази Ема, но госпожа Мърсър вече беше излязла от стаята и затръшна зад гърба си вратата толкова силно, че снимката на Сътън, Лоръл, Шарлът и Мадлин падна по лице на пода.

Ема се огледа панически. Изтича към дивана, където беше оставила мобилния си телефон. На екрана се изписа: „Няма нови съобщения“. След това отиде до бюрото и взе айфона на Сътън. От последния път, когато го беше проверявала, беше дошло само едно съобщение, и то от Гарет:

„Снощи изчезна изведнъж! Ще се видим ли през първото междучасие? Целувки!“

— Луда работа — прошепна Ема. Сети се за публикацията на стената на Сътън във Фейсбук, която беше прочела малко преди да напусне Вегас. „Някога да ви се е приисквало да избягате? На мен да“. Възможно ли е Сътън да е избягала и да е решила, че Ема може да я замества достатъчно дълго, за да набере преднина? Тя изтича боса навън и се спусна по стъпалата.

Коридорът на първия етаж беше украсен с големи семейни фотографии в рамки: снимки от училище, снимки от семейните ваканции в Париж и Сан Диего и портрет на семейство Мърсър на нещо, което приличаше на луксозна сватба в Палм Спрингс. Ема се ориентира по звука от сутрешните новини по телевизията и миризмата на кафе, и се озова в кухнята. Тя представляваше огромна стая с големи прозорци от пода до тавана, през които се виждаше облицован с тухли вътрешен двор и високи планини. Плотовете бяха с тъмен цвят, шкафчетата бели и из цялата стая бяха пръснати най-различни джунджурии с ананасова форма — дървени ананаси върху шкафчетата, керамичен цилиндър във формата на ананас, в който стояха шпатули и готварски лъжици; до задната врата висеше дървена табелка с формата на ананас с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ“.

Госпожа Мърсър си наливаше кафе над умивалника. Сестрата на Сътън, Лоръл, режеше кроасан на масата, облечена с надиплена риза, която изглеждаше същата като онази, която Ема беше видяла в гардероба на Сътън предишната нощ. В кухнята влезе господин Мърсър, понесъл броеве на „Уол Стрийт джърнъл“ и „Тусон дейли стар“. Ема забеляза, че е облечен с лекарска престилка, на която пишеше ДЖ. МЪРСЪР, ОРТОПЕДИЧНА ХИРУРГИЯ. Също като госпожа Мърсър, и той беше малко по-възрастен от повечето приемни родители на Ема, може би около петдесетте. Ема се зачуди дали са се опитвали да имат собствени деца, преди да осиновят Сътън. Ами Лоръл? Тя имаше същата квадратна челюст като госпожа Мърсър и същите кръгли сини очи като господин Мърсър. Може би тя беше биологичната им дъщеря. Може би семейство Мърсър бяха успели да си направят бебе, след като бяха осиновили дете — Ема беше чела някъде за подобен феномен.

Щом Ема се появи на вратата, всички вдигнаха глави към нея, включително огромния датски дог. Той се надигна от килимчето си до вратата и се запъти към нея. Подуши ръката й, голямата му челюст се отърка в кожата й. На каишката му имаше метална пластинка, на която пишеше ДРЕЙК. Ема стоеше абсолютно неподвижно. След миг Дрейк сигурно щеше да залае като полудял, защото щеше да познае, че Ема не е тази, за която се представя. Но той само изсумтя, обърна се и се затътри до леглото си.

Внезапно в главата ми проблеснаха спомени за Дрейк. Шумното му дишане. Езикът му върху лицето ми. Как лаеше като побъркан всеки път, когато край нас минаваше линейка. Изпитах огромното желание да го гушна и да го целуна по студения мокър нос.

Госпожа Мърсър остави едно шишенце с витамини и се приближи до Ема.

— Пий — каза тя и побутна към нея една чаша с портокалов сок. — Имаш ли пари за обяд?

— Трябва да ви кажа нещо — рече рязко Ема. Всички вдигнаха глави към нея. Тя се прокашля. — Аз не съм Сътън. Дъщеря ви е изчезнала. Може да е избягала.

Изтрака лъжица и госпожа Мърсър сбърчи вежди. Ема се напрегна в очакване на нещо ужасно — да се включат аларми, да изригнат фойерверки, от пералното помещение да изскочат нинджи и да я похитят, всякакви такива неща, които би трябвало да подскажат, че тя е разкрила нещо много, много опасно. Но господин Мърсър само поклати глава и отпи кафе от чашата си с форма на ананас, върху която имаше надпис „Алоха от Хаваи“.

— И коя си, ако смея да запитам? — рече той.