— Аз съм… нейната отдавна изгубена близначка Ема. Трябваше да се срещнем вчера. Но тя… изчезна.

Госпожа Мърсър не спираше да мига. Господин Мърсър и Лоръл размениха недоверчиви погледи.

— Запази въображението си за часа по литература. — Госпожа Мърсър сложи един кроасан в чинийка и го побутна към Ема.

— Сериозно ви говоря. Казвам се Ема — рече тя.

— Ема, а? А каква ти е фамилията?

— Па… — започна Ема, но Лоръл удари с чашата си в масата.

— Нали не й вярваш, мамо? Просто се опитва да се измъкне от училище.

— Разбира се, че не й вярвам. — Госпожа Мърсър пъхна сгънато листче хартия в ръката на Ема. — Ето ти програмата. Лоръл, ще донесеш ли обувките и сака на Спящата красавица отгоре?

— Защо трябва да го правя? — изхленчи Лоръл.

— Защото не мога да разчитам на сестра ти. — Госпожа Мърсър грабна връзка ключове от купичката във формата на ананас, която стоеше до безжичния телефон. — Може пак да се върне в леглото.

— Хубаво — изсумтя Лоръл и със стържене дръпна стола си назад.

Ема гледаше безизразно блестящите медни копчета на работния костюм на госпожа Мърсър, после погледът й се премести към кристалната огърлица на врата й. Как е възможно това да се случва? Защо не й вярваха? Толкова ненормално ли им звучеше?

Може би. Колкото и да ми се искаше родителите ми да повярват на думите на Ема, те наистина звучаха откачено.

Лоръл излезе от кухнята и тръгна към стълбите.

— Благодаря ти за снощи, гад такава — изсъска тя на Ема, когато минаваше покрай нея.

Ема отстъпи назад, сякаш Лоръл й беше зашлевила шамар. След това си спомни думите на Шарлът от купона. Пак си я зарязала, нали? Ти си лоша, лоша сестра. Освен това в телефона на Сътън имаше съобщение:

„Благодаря ти, кучко“.

— Не съм те зарязала. — Ема се обърна след отдалечаващата се Лоръл. — Чаках Сътън, когато Мадлин ме завлече на купона. Нищо не можех да направя.

Лоръл се върна и застана срещу Ема.

— Как ли пък не, Сътън. Не направи единственото нещо, за което те помолих още преди няколко седмици. Бях буквално зарязана в „Червената врата“. Обзалагам се, че си го нагласила така, защото си знаела, че телефонът ми е на път да угасне, нали? — Тя имаше подчертани скули и мънички лунички по носа. Широката й челюст се движеше, докато дъвчеше дъвка „Джуси фрут“. — Къде ти е медальонът?

Ръката на Ема се стрелна към ключицата й и тя безпомощно сви рамене.

Лоръл отвори леко уста и се изсмя подигравателно.

— Но аз си мислех, че е толкова важен за теб — рече тя с леден глас. — Нещо, което никой друг няма. Единствения начин да ми го вземат, е като ми отрежат главата. — Гласът й стана доста мелодичен, докато се опитваше да имитира този на Сътън.

— Момичета, не се карайте — предупреди ги господин Мърсър, протягайки ръка над масата, за да вземе куфарчето си и връзката ключове.

— Да, не се карайте — рече и госпожа Мърсър. — Просто донеси чантите, Лоръл. Имаш трийсет секунди. — Лоръл се завъртя и започна да се изкачва по стъпалата. — Коя кола ще вземеш? Сътън, твоята още ли е у Мадлин?

Госпожа Мърсър се обърна към Ема в очакване на отговора й.

— Ами, да? — предположи Ема.

— Ще вземем моята — извика Лоръл от горния етаж.

Госпожа Мърсър избута Ема във фоайето. Носът я засърбя от миризмата на парфюм „Фракас“. Тя се вгледа в очите на жената, опитвайки се да й внуши коя е всъщност… и каква не е. Не може да не разпознае собствената си дъщеря, нали?

Но госпожа Мърсър просто постави ръце на раменете й. На врата й изпъкна сухожилие.

— Би ли се държала нормално днес? — Тя затвори очи и въздъхна тежко. — Подготвяме голямо парти за рождения ти ден след две седмици. Поне веднъж се постарай да го заслужиш.

Ема примигна и кимна бързо. Очевидно те наистина не й вярваха.

Лоръл изтрополя надолу по стълбите, носейки два сака и две чанти. Тя тикна в ръцете на Ема обувките, които госпожа Мърсър беше извадила, сака за тенис и една бежова кожена чанта, която Ема не беше виждала. Тя надникна вътре. Във вътрешните й джобове се виждаха портмонето и айфонът с розов калъф. На дъното имаше моливи, химикали, спирала „Диор“ и чисто нов айпад. Ема повдигна вежди. Поне най-накрая щеше да разбере какво представлява айпадът.

Господин Мърсър отвори широко предната врата.

— Махайте се оттук.

Лоръл изприпка на верандата, ключовете в ръката й подрънкваха. След като обу обувките си, Ема я последва.

Щом излезе навън, по челото й изби пот. На отсрещната морава съскаха пръскачки, а на завоя малки деца, облечени в училищни униформи, чакаха автобуса. Докато прекосяваше алеята, потраквайки с токчета, Лоръл погледна през рамо към Ема.

— Много тъп опит да се опиташ да се измъкнеш от училище. — Тя натисна бутона за дистанционно отключване на вратите на колата й. След като изпиука два пъти, черният фолксваген джета, паркиран под баскетболния кош, се отключи. — Отдавна изгубената ти сестра-близначка? Откъде пък ти хрумна това?

Ема отново погледна към другата страна на улицата. Не спираше да се надява, че Сътън ще се появи на тротоара, готова да й се извини и да обясни изчезването си. Над цветните лехи невъзмутимо жужаха пчели. По улицата мина камионът на озеленителите. Планинската верига, в която се гушеше каньонът Сабино, блестеше на слънцето.

— Ехо, космически кадет?

Ема примигна. Лоръл се приближи до нея с малък бял плик в ръка. На него с големи печатни букви беше написано СЪТЪН.

— Намерих го под чистачката. — Гласът на Лоръл преливаше от горчивина. — Да не би да имаш нов таен обожател?

Ема огледа плика. В горния му десен ъгъл се бяха напъхали няколко листенца от цветни пъпки. Трябваше ли да отвори нещо, което не е предназначено за нея? Но Лоръл продължи да го гледа очаквателно и да пука балончета от дъвка в ухото на Ема.

Най-накрая тя я погледна.

— Нещо против да остана малко сама? — Помисли си, че Сътън би казала нещо такова.

Лоръл изсумтя и отстъпи встрани. Ема отвори плика и измъкна лист хартия с начертани редове:

Сътън е мъртва, не казвай на никого. Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата.

Ема се обърна рязко и огледа двора, но утринта беше зловещо спокойна. Училищният автобус избръмча на ъгъла и качи децата. Докато се отдалечаваше, скърцащите му спирачки прозвучаха като писък.

— Какво пише там? — Лоръл се наведе към нея.

Ема бързо смачка листа в ръката си.

— Нищо. — Гласът й едва се чу.

Лоръл сви устни. После отвори пасажерската врата и й посочи седалката.

— Сядай вътре.

Ема направи каквото й беше казано, отпусна се замаяна на седалката и впери поглед напред. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се страхуваше да не се взриви.

— Държиш се толкова странно — каза Лоръл и запали колата. — Какво ти става?

Докато я гледах, погледът ми започна да се замъглява. В ушите ми се разнесе бучене. Не спирах да чувам въпроса на Лоръл: Какво ти става? Думите й ме връхлитаха на вълни, все по-силни и по-силни. Внезапно видях Лоръл да седи в една тъмна пещера. По лицето й пробягваха светлини. Ъгълчетата на устата й бяха увиснали надолу. Очите й бяха пълни със сълзи. Какво ти става? Какво ти става? Думите звъняха в ушите ми като клепало на камбана.

Тъмнината в съзнанието ми изведнъж беше прорязана от ярка светкавица. После още една, и още една, като поредица от падащи плочки от домино, докато най-накрая в главата ми не се появи една завършена сцена от миналото ми. Един спомен.

Изведнъж ясно си спомних къде и кога Лоръл ми беше задавала този въпрос и преди. И това не беше единственото, което видях…

9.

Имитацията е висша форма на ласкателство

— Обявявам партито за официално открито — оповестявам аз, излизайки наперено иззад голямата скала, където се бях преоблякла в сребристия си бански. Краката ми са прясно депилирани, лицето ми е безупречно гладко и косата ми блести меко на фона на светлините от курорта. Очите на всички са вперени в мен.

Гарет подсвирва.

— Сега вече горещата вода наистина ще се нагорещи.

Аз му се усмихвам.

— Ти знаеш най-добре.

Гарет ме привиква с жест. Той се е потопил в топлата, бълбукаща вода на горещия извор в курорта „Клейтън“, таен минерален извор в полите на планината. Всъщност на нас не ни е позволено да бъдем тук — изворът е само за най-богатите посетители — но това никога не е спирало мен и приятелите ми. Винаги намираме начин да получим онова, което искаме.

— Хайде, скъпа — вика ме Мадлин. Тя също е във водата. Косата й е завита на кок, ръцете й са гъвкави от прекараните милион часове седмично фитнес и балет, а горещата вода придава на кожата й сексапилен блясък. Мадс винаги изглежда мъничко по-добре от мен, което винаги ме вбесява. Освен това седи до Гарет — прекалено близо до него. Не че ме притеснява нещо — и той, и тя си знаят, че съм готова да ги убия и двамата, — но предпочитам да имам Гарет изцяло за себе си.

Срещаме се само от два месеца. Всички смятат, че излизам с него, защото е една от звездите на училищния футболен отбор или защото изглежда убийствено добре на кулата на спасителите при басейна в „Уризорт“ или защото семейството му има плажна вила в Кабо Сан Лукас, където ходят всяка пролет. Но истината е, че аз харесвам Гарет, защото е малко… повреден. Той не е като останалите самонадеяни момчета, които живеят очарователния си, скучен, херметически запечатан живот.

Плъзвам се между двамата и се ухилвам на Мадлин.

— Нали не си опипвала гаджето ми под водата, Мадс? Знам, че ти е трудно да различаваш момчетата.

Мадлин се изчервява. Не много отдавна, малко след като изчезна братът на Мадс, Теър, тя се натискаше с едно тъмнокосо момче на един купон в пустинята. След известно време се извини, че трябва да иде да се облекчи от изпитото, и като се върна на същото място, тя продължи да се целува… само че този път момчето беше русо. Мадлин не му обърна внимание поне няколко минути; аз бях единствената, която го забеляза. Понякога се чудех дали Мадс не се опитва нарочно да заприлича на Линдзи Лоън: хубаво момиче се отклонява от правия път, пощурява и съсипва живота си.

Потупвам Мадлин по рамото, което се е затоплило от парата.

— Не се тревожи. Тайната ти е на сигурно място при мен. — Изигравам кратка пантомима — все едно заключвам устата си и изхвърлям ключа надалеч.

След това се цамбурвам в горещата вода. Някои момичета се потапят в извора бавно, надавайки тихи писъци, докато водата лека-полека покрива кожата им. Аз обичам да се топна изведнъж. Горещината, от която направо ти се насълзяват очите, ме стимулира.

Следващата, която се появява иззад скалата, е Шарлът. Увила се е с хавлиената си кърпа и с ръце прикрива беличките си, дундести крака. Всички я посрещаме радостно. После излиза Лоръл, като се хили истерично. Аз въздъхвам и свивам юмруци под водата. Какво прави Лоръл тук? Не съм я канила.

Мобилният телефон на Гарет звъни. На дисплея се изписва: „мама“.

— По-добре да се обадя — промърморва той. Измъква се от извора и разплисква вода по скалата. — Ало? — казва с мил тон и се изгубва между дърветата.

Мадлин завърта добродушно очи.

— Гарет е такова мамино синче.

— Не че няма добра причина да е такъв — обажда се Шарлът като многознайка и сяда на скалата до извора. — Когато бяхме заедно…

— Защо този път не влезеш при нас, Шар? — прекъсвам я аз, преди да е започнала с поредния си монолог от типа „аз знам най-добре, защото съм излизала с гаджето ти преди теб“.

Шарлът дръпва краката си по-далеч от водата.

— Не, благодаря, добре съм си тук — отвръща предвзето тя.