Замисли се дали да не остави писмото за по-късно, но сви примирено рамене и го отвори.

„Скъпи Том,

пиша ти накратко, за да те уведомя, че наскоро посетих мосю Фош…“

Семейния адвокат. Какво ли е правила при Фош? Набързо прегледа останалата част от писмото. Очите му се разшириха и без да се усети, остана с отворена уста.

Портиерът тъкмо разпределяше пощата по кутиите наоколо и го погледна загрижено.

— Всичко наред ли е, сър?

Том се сепна и дойде на себе си.

— О, да… наред е… Добре съм… Благодаря — отвърна той.

Приближи до кошчето в ъгъла и методично накъса писмото на парчета. Чувстваше, че гърбът му е скован от гняв.

Портиерът запази деликатно мълчание. Том Масо за него беше просто един разглезен нехранимайко, поредният богат плейбой — всяка година имаше по няколко такива. Зачуди се какво ли е било написано в писмото. Да не би някоя от приятелките му да бе надула корема? Това може би щеше да накара малкия глупак да се позамисли.

Масо излезе от пристройката на портиера и с широки крачки прекоси нагретите от слънцето каменни плочи на „Том Куод“ на път за залата за занятия. Първо щеше да отметне тази задача, а после да измисли какво да прави. В ума му изплува споменът за баща му, но се насили да го отхвърли. Не! Каквото и да се случеше, не биваше да плаче. Немислимо бе да се появи със зачервени очи. Това вече не беше детска игра, сега въпросът засягаше бизнеса на „Дом Масо“. Нямаше да позволи делата му да станат тема за клюки на банда обеднели британци.

За да отвлече мислите си, той се съсредоточи върху спомена за Поли и прекараната предна вечер. Да, ето така, това щеше да успокои донякъде съзнанието му. Поне за час.

* * *

Веднага щом занятието свърши, Том, който едва бе издържал скучния анализ на поемата на Поуп „Влизане с взлом“, изтича обратно до квартирата си, без да обръща внимание на виковете на приятелите си, които го подканяха да тръгне с тях на обяд. Заключи вратата и извади мобилния си телефон. Надяваше се майка му да вдигне; дано да не е пак на някое от безкрайните си посещения при фризьора или на пресвети изповеди при отец Сабен.

— Софи на телефона.

— Мамо! — нарочно заговори на френски, искаше някак да я засегне. Двамата винаги си бяха говорили на английски, но сега… лек намек, че той е син на баща си. Нещо, което тя явно бе забравила. — Не можеш да направиш това!

Майка му въздъхна уморено. Тя все въздишаше. Том се разгневи.

— Вече го направих, скъпи. Трябваше да го сторя.

— Не, не трябваше — викна Том. Сърцето му биеше като лудо от усещането за предателство, от мъка. — Изобщо не можеш да бъдеш сигурна дали папа е мъртъв!

— Разбира се, че е мъртъв. Не може да е жив; никога не би те изоставил съзнателно.

У него се надигна гняв — защо представяше нещата по този начин!

— Може все пак да е жив — възрази студено той. — Може да е бил ранен в главата например, да е изгубил паметта си. Представи си, че е възможно да има амнезия!

Последва дълго мълчание. Направо можеше да чуе как тя търси какво да каже и, разбира се, на фона на мълчанието й той усети колко нелепо звучат думите му.

— И двамата обичахме баща ти — отрони бавно тя. — Разбери, че трябва да му отдадем почит, като скърбим за него и като сме благодарни за живота му. Той би искал това от нас. Трябва да престанеш да се надяваш, миличък. И да се помолиш за него.

— Да се моля! — Том простена. — Моля те, майко. Ами компанията? Какво ще стане с хората, които я ръководят?

— Аз поемам контрола. Утре ще бъда в града, за да се срещна с директорите.

Той се намръщи.

— Майко, с всичко това ще се заема аз, когато навърша двадесет и една години.

— Да, скъпи.

— Тогава просто изчакай.

— Не мога да чакам още три години. Трябва да се погрижим за делата на баща ти, той би искал така.

— Не, не би искал! — избухна Том. — Той назначи всички ръководители на постовете им в компанията! Избрал ги е! Не бива да променяш решенията на папа! Трябва да оставиш това на мен. Аз съм глава на фамилията Масо, а не ти… ако той наистина е мъртъв.

— Наистина е мъртъв, миличък.

— Ти го предаваш — каза Томас и се засрами, когато чу гласа си, дрезгав от сълзите, които се опитваше да потисне. — Предаваш и мен.

— Правя всичко това именно заради теб, скъпи мой.

— О, да, наричаш ме „скъпи“, но не можеш да понесеш мисълта сам да поема контрол над наследството си!

— Ти си на осемнайсет. През следващите три години трябва да завършиш образованието си. Само преди година все още бе в гимназията. Том, бъди разумен. После цял живот ще управляваш „Масо“.

— Баща ми никога не е искал това от теб. Той се грижеше ти да си стоиш у дома, майко, да си живееш добре.

— Всичко ще бъде наред, миличък.

— Не, няма — през сълзи отвърна той. — Заради теб!

Затвори й телефона. Прииска му се това да бе истински стар телефон, за да може здраво да тръшне слушалката. Натискането на малко червено копче сякаш нямаше същия ефект.

Томас стана от леглото и зърна отражението си в старото огледало над мивката. Очите му бяха силно зачервени, а носът — подпухнал. Обля го срам — приличаше на дете, за каквото го смяташе и майка му. Грабна една от меките кърпи с личния му монограм и отиде да се наплиска със студена вода, като се постара да диша дълбоко, докато най-сетне цветът на лицето му се възстанови.

Добре. Или поне по-добре. Не бе чак толкова невръстен. Отвори преносимия си компютър и изписа „Джема“. Това бе едно от момичетата му, по-сговорчива от Поли, леко скучновата, но точно това му трябваше сега. Нищо натоварващо, жена, която знае мястото си. Имаше нужда да докаже мъжествеността си и тя подхождаше идеално за целта. След Джема може би ще отиде до банката, да провери текущата си сметка. Да изтегли всичко, което има. Може би щеше да му стигне да наеме наистина добър адвокат, не като стария Фош, този двуличен мазник. Вероятно дори можеше да спре майка си в действията й.

Ако обичаше баща му толкова, колкото и той, не би постъпила така. Изпитваше срам, примесен с яд.

Но какво пък, тя не бе Масо по рождение. Не биваше да очаква прекалено много от нея. Така или иначе след няколко години всичко щеше да зависи от него. Сетне изведнъж се наруга заради мислите си. Та тази непонятна постъпка бе единственото, което майка му бе направила по своя воля, откакто баща му бе заминал! Най-вероятно, освен ужасното официално обявяване на баща му за мъртъв тя нямаше да промени нищо. Нямаше никакво понятие за каквото и да било. Щеше да остави всичко в неговите ръце, както си беше редно, и така, може би след време той щеше да размисли дали да не й прости.

Сега обаче най-напред да си намери жена…

Пета глава

Колата тихичко бръмчеше, докато се движеха по лъкатушещите улички на Париж. Движението не бе много натоварено; щеше да пристигне навреме. Софи се опита да овладее нервността си. Бе се почувствала принудена да вземе това решение — беше в интерес на Том. И слава богу, най-лошото вече бе отминало — посещението при свекърва й, а после писмото и ужасният разговор с Том по телефона.

Самотата, която изпитваше и с която се мъчеше да свикне толкова години, не можеше да се сравни с болката от раздялата със сина й.

Дали не проявяваше прекален мелодраматизъм? Наистина бе усетила раздялата като загуба. На онова жизнерадостно, буйно и весело малко момче, което растеше пред нея — променено, разбира се, след изчезването на баща му, тогава бе единайсетгодишен. Макар че някъде дълбоко вътре в душата й той си беше нейният Том, светлината на дните й. Единственият смисъл в живота й, единственият мотив да става сутрин и да си ляга вечер. Дори някога, когато все още бе до тях, Пиер рядко посещаваше леглото й, а и правенето на любов с него, ако изобщо можеше да се нарече така, бе хладно и някак по задължение. След раждането на Том то бе престанало напълно. За нея бе облекчение.

Не би го споделила с никого, разбира се — една младоженка би трябвало да обича секса, нали? Но на Софи не й бе харесало. Пиер не бе нежен и не я бе възбуждал; тя приемаше ласките му с някакво примирение. Семейните хора правят секс. Но винаги настояваше светлините да са угасени, за да не види той как тя прехапва устни или понякога се присвива от болка. По негласно споразумение извън спалнята двамата никога не говореха за това. Пиер не се оплакваше. А Софи не искаше да задълбава.

Той им бе осигурил разкошен живот. Не биха могли и да мечтаят за повече. Освен това понякога я целуваше, стискаше ръката й, правеше й дребни комплименти. Софи ценеше високо тези жестове на внимание; не осъзнаваше, че копнее за истинска силна любов. Но безрезервната любов на бебчето й бе променило нейния свят и тогава тя истински бе разцъфтяла, като цвете, което разтваря листенцата си под слънцето.

Нямаше представа кога Том е започнал да се отдалечава от нея. Може би в „Итън“. В пансиона. Може би към края на престоя му там. Сега, докато седеше на задната седалка в колата, отново изпита познатата остра болка, която я бе измъчвала много пъти и преди. Дали не бе направила фатална грешка да го изпрати надалеч? Но Пиер толкова твърдо бе настоявал да не го превръща в мамино синче, а и тя, разбира се, не би искала подобно нещо.

Точно защото бе единственото й дете, нейното слънчице, внимаваше да не го задуши с любовта си, опасяваше се да не го превърне, опазил Бог, в женствено подобие на мъж. И когато до нея започнаха достигат коментари за поведението му, когато й се обадиха от училището във връзка с някаква история с местно момиче, ами… въпреки вярата си в Бог Софи тайничко бе въздъхнала от облекчение. Беше нормално момче. Разбира се, тогава му се беше скарала сурово. Подчерта, че баща му никога не би направил подобно нещо.

После се бе изповядала заради облекчението и радостта, които бе изпитала по повод на онази връзка, а сетне се бе принудила да изслуша строга поучителна проповед. Но сега — сега вече не се радваше толкова. Около Том имаше прекалено много жени, безчет — така бе чувала от непредпазливите подхвърляния на негови приятели. И вярваше, че е точно така. Макар че бе успял да влезе в „Оксфорд“, Том не залягаше над учението, изглежда, съвсем не си правеше труда, прахосваше будния си ум.

Още повече я болеше, че синът й проявява все по-малко желание да общува с нея. Струваше й се, че нейното бебче изведнъж е започнало да мрази всичко, свързано с майка си.

Това обаждане… Беше направо ужасно. Очакваше го, но все пак беше ужасно.

Правеше всичко за доброто на Том. Тя отвори дамската си чантичка „Шанел“ и извади носна кърпичка на точки — носталгичен спомен от детството й, късче от английския й живот, което носеше навсякъде със себе си. Скрит бунт срещу Пиер и цялото му старание да я превърне в дама от френския бомонд. Не че бе кой знае какъв бунт. Подчиняваше му се във всичко останало.

В главата й изплуваха картини от брака й; от годините, в които се опитваше да се впише в средата. В началото на семейния им живот отчаяно се бе старала да задоволи очакванията на съпруга си милионер. Тогава нервността и плахостта я караха да премълчава много неща. Спомни си колко неловко се чувстваше на официалните вечери — не бе сигурна дори коя вилица да използва. Светските познати на Пиер, все бляскави фигури от висшето общество, аристократи и милиардери, направо я ужасяваха. Бе свикнала да си мълчи, да не изразява мнение. Криеше се зад Пиер и отчаяно търсеше одобрението му, което той все не показваше. Искаше да му докаже колко е благодарна, че може да се научи — стараеше се да бъде съпругата, която той желае. Тиха, възпитана, скромна. В крайна сметка бе свикнала да живее в сянката му; красива и стилна жива статуя, а с много практика се бе превърнала и в отлична домакиня. Но раждането на детето бе променило всичко; когато се появи Том, тя сякаш се съживи.

А сега нейното бебче крещеше и беснееше насреща й.

Софи леко попи влажните си очи с кърпичката. Да не мисли повече за това. Любовта към децата често кара човек да прави неща, които на тях не им харесват. И на майките се пада да понасят гнева и сълзите им.

Том трябваше да продължи нататък. Не беше здравословно да очаква с маниакална настойчивост някого, който няма да се върне. А колкото до компанията „Дом Масо“, тя не се съмняваше, че всичко е наред, но и не смяташе, че превишава правата си в желанието си просто да провери как стоят нещата. Предстои да минат още цели три години, преди Том да поеме ръководството й.

Софи си каза, че ще прегледа бизнеса, така както преглежда чековата си книжка. Все още харчеше за себе си само сумата, която Пиер й бе определил като издръжка, нито цент повече. Водеше сметка за всяко похарчено евро. Това също й бе навик от детството, толкова естествен, колкото и миенето на зъбите.

Нямаше от какво да се страхува. Просто по-голяма чекова книжка, казваше си тя наум. О, ето че стигнаха до улица „Трико“. Тук бяха офисите на Пиер. Денят бе облачен, по-хладен от обичайното и сивото небе идеално се сливаше с цвета на сградата. Както и на настроението й. Мрачно и сериозно. Бе избрала костюм — модел на „Диор“, — съзнателно бе предпочела женствената му кройка, разбира се, задължителното траурно черно, но с копчета от слонова кост и наниз от перли в същия цвят. Бижу на „Масо“, естествено; Пиер й ги бе подарил на двадесет и петия й рожден ден. Бе сложила и съвсем малко парфюм на китките си — „Шанел 19“, много лек пролетен аромат. Нямаше смисъл да облича костюм на райе, нито да се прави на бизнес дама. Не искаше да изглежда нелепо.