Тя нямаше любовници. Мислеше за един-единствен мъж, мислеше прекалено често, макар да се опитваше да се отърве от навика. Пиер — великолепния, очарователния Пиер, искрящ като шампанско. Нейния учител в бизнеса, секса и живота.

Ето че стигна до пресечката и до офисите на компанията. „Дом Масо“ — дискретен надпис върху малка месингова табелка. Изпита облекчение при вида на познатата фасада. Животът й щеше да продължи доста комфортно, с повече пари и солидни постижения в работата, с установено място в бизнеса, което сама си бе извоювала.

— Радвам се да ви видя, мадам — посрещна я мосю Лазар.

— Благодаря, че ми отделихте време за среща, сър — отвърна Джуди на отличен френски.

— Мисля, че е по-добре да продължим на английски — предложи Лазар. Намести очилата с половинки стъкла на носа си и й се усмихна кратко.

Джуди настръхна — смяташе, че произношението й безукорно.

— Защо? — попита тя.

— Не сте ли чули?

Джуди се поизправи на стола с орехова облегалка, озадачена. Грегоар Лазар й се усмихна. Беше висок и много добре облечен, в очите му проблясваха весели пламъчета. Но въпреки това я притесняваше.

— Смятах, че вече сте чули слуховете — отбеляза той.

Тя поклати глава.

— Последните две седмици прекарах в Лондон, мосю.

— О, да, модните ревюта.

— Убедихме „Вог“ да публикуват статия за новата ни колекция — продължи целенасочено Джуди.

— Да. Поздравления.

— Исках да поговоря с вас за моята позиция — бе добила навика да говори стегнато с хората, да насочва разговора, накъдето тя желае.

— О, Джуди. Не мисля, че позицията ви е застрашена по някакъв начин.

Тя зяпна.

— Моля? — възкликна на френски.

— На английски — напомни й той.

Застрашена? Бе дошла да получи повишение.

— Не разбирам за какво говорите, мосю.

— За новия шеф — отвърна той. Въпреки отличното произношение, в английския му се долавяше следа от френския спокоен тон, а дори и намек за още нещо под него; може би славянско влияние или източноевропейски полъх. Очите на мосю Лазар бяха съвсем леко и много секси удължени, което напомняше на Джуди за Чингиз хан. Макар че той бе, погледнато като цяло, доста по-уравновесен човек. — И моят — добави той.

Джуди издиша шумно.

— Нов шеф.

Идеше й сама да се ощипе. Как е могла да изтърве това? Две седмици в мрачния и влажен Лондон, а и не си бе направила труда да следи деловите издания. Цялото й внимание бе съсредоточено върху женските списания, където „Масо“ трябваше да се бори за място с всички останали дребни дизайнери и големи бижутерски къщи.

— Някой е купил компанията? — попита предпазливо.

Това беше проблем. Голям. Новите шефове обичаха да съкращават щата, да уволняват, да сменят служители. Лесно можеше да се озове на улицата. Макар Лазар да бе казал, че мястото й не е застрашено, как би могъл да знае със сигурност?

— Не, няма такова нещо. Просто мадам Масо е решила най-накрая да обяви официално мосю Масо за починал.

Джуди замръзна на мястото си шокирана.

— Минаха седем години — продължи Грегоар Лазар.

Погледна я, после преднамерено отклони поглед, вероятно за да й даде време да се съвземе.

Тя мъчително преглътна.

— Какво… какво означава това за нас, мосю?

Той сви рамене по типично галски маниер — с цялата горна половина на тялото.

— Нямам представа. Вероятно нищо особено. Означава просто, че мадам Софи сега ще контролира компанията, както и акциите на съпруга си. Очакваме скоро да посети главния офис, затова помолих служителите да говорят на английски. Доколкото разбрах, френският на мадам Софи е все още леко тромав.

Тромав? След двадесет години във Франция? Джуди се изненада от силната омраза, която изведнъж я разтърси цялата. Но разбира се, Софи можеше да си позволи лош френски; какво ли имаше да прави тази жена, освен по цял ден да командва слугите?

Не можа да измисли какво да каже, затова само измърмори:

— Ясно.

— Съмнявам се, че мадам ще извърши много промени — продължи Лазар. — Не ми прилича на дама, която се интересува особено от бизнеса.

— Смятате, че просто ще дойде да види как стоят нещата.

— Точно така.

Лазар леко наклони глава.

— А след това вие ще продължите да ръководите компанията, както и досега?

— Да, предполагам, че мадам Масо ще предпочете така.

— Смятам, че е време да бъда повишена в старши вицепрезидент на „Връзки с обществеността“ — заяви Джуди внезапно и подчертано решително.

Изхвърли от съзнанието си образа на невзрачната Софи Масо. Бе я виждала веднъж, много отдавна, на едно парти за представянето на нова лятна колекция. Слаба и тъмнокоса, донякъде привлекателна, бе стояла в ъгъла, стиснала чашата си с шампанско, без да откъсва очи от Пиер, който светски елегантно се движеше сред гостите.

Тази жена бе предпочел той пред нея. Пред Джуди и нейната страст и пламенност.

Опита се да отхвърли от мисълта си факта, че сега вдовицата на Пиер ще контролира акциите му. Щеше да продължи нататък, сякаш нищо не е станало. Джуди бе дошла да настоява за повишение и нямаше да се отклони от намерението си.

— Да, очаквах го. — Лазар й се усмихна. — Но мисля, че в тази ситуация трябва да изчакаме мадам Софи да ни запознае с плановете си за нас. Ако има такива.

Джуди вирна брадичка наперено.

— Много добре — каза тя. — Тогава, ако ме извините, мосю Лазар, мисля, че трябва да се връщам на работа. Колекциите бяха посрещнати с известно недоверие. Ще бъде трудно да се опитаме да ги представим на пресата.

— Разбира се — отвърна той. — Изправи се и й протегна ръка. — И моля, наричай ме Грегоар. От доста години сме колеги.

Джуди се изчерви от удоволствие.

— Грегоар — повтори тя.

— Може да се наложи да доведа мадам Масо, за да ви запозная — извинително добави той.

Очите й проблеснаха ядно. Връзката й с Пиер бе известна на всички, но никога не говореха за това. И точно сега би желала положението да си остане такова.

— Разбира се, ще се радвам да се срещна с мадам Масо — отвърна небрежно.

— Приятен ден, Джуди.

— Доскоро — отвърна тя на френски и му се усмихна, преднамерено минавайки в неформален тон.

Лазар също й се усмихна и усмивката му не се стопи дори когато тя излезе от кабинета му. Само дето не ми намигна, помисли си младата жена. Слезе по мраморното стълбище до кабинета си на третия етаж, нарочно избегна приличния на катафалка викториански асансьор. Сърцето й биеше до пръсване. Не знаеше какво да мисли.

Софи Масо. Представи си как изглежда сега, напълняла през изминалите години, пухкава, скучна вдовица. Щеше да обиколи офисите, да си завре носа навсякъде, да стисне ръцете на служителите. Да остави мосю Лазар — Грегоар — да се занимава с деловата работа. Джуди щеше да е принудена да изтърпи срещата, както и подхилкването на секретарките.

Но от друга страна, Лазар я бе помолил да се обръща към него на малко име. Добър знак. Не, отличен знак. Щом Софи си тръгне, тя щеше да получи повишението. „Но няма да остана тук и да понасям визитите й, когато реши да се появи като кралицата майка — каза си Джуди. — Ще се върна у дома, в Ню Йорк. Ще оглавя клона ни там. Ще наложа името си, може би ще кандидатствам за преместване“.

Но после решително се отказа. Не. Защо да се оставя да я прокудят от Париж?

Никога. На секундата взе решение да се бори: няма да отстъпи пред Софи. Тази жена бе застанала между нея и единствената й любов. Джуди я мразеше и нямаше да позволи на разглезената богаташка да я победи.

Зави по коридора на своя етаж. Секретарката й вече подреждаше на бюрото в кабинета й факсовете от изминалата нощ и списъка с телефонните обаждания.

— Бонжур, мадам — бодро поздрави тя.

Джуди си помисли за Пиер, нейният любим, с шоколадовите очи и гладкото тяло, надвесено над нея. Споменът й причини почти физическа болка, остро пробождане.

— Говори на английски, Мари — каза тя. — Нали можеш?

— О, да.

— Мадам Масо пристига, за да поеме компанията — спокойно съобщи Джуди. — И всички трябва да се постараем да я приветстваме с добре дошла.

Каквото и да стане, ще посрещне и това. Както всичко друго досега — с вдигната глава. По дяволите, наистина ще се справи!

Четвърта глава

Камбаните на „Том Тауър“ отброиха девет удара. Това означаваше, че е девет и пет вечерта. Старият часовник беше точно на един градус западно от Гринуичкия меридиан и затова часовникарят бе решил да го настрои с пет минути назад.

Том се усмихна. Това му харесваше. В момента бе някак особено влюбен в англичаните и всичките им ексцентрични приумици. Замисли се за Поли, червенокосото момиче, което се бе измъкнало от стаята му преди пет минути. Тя ругаеше като моряк и когато си тръгна, вонеше на пушек, но пък в леглото…

Наведе се над завивките към вдлъбнатината, където бе лежала преди малко, и вдъхна уханието на мускус, което още се долавяше. Зачуди се какъв ли поток от нецензурни думи щеше да избълва Поли, ако знаеше, че е третото поредно момиче, с което спи тази седмица.

О, колежът… страхотно място, наистина!

Безкрайна върволица от възможности. Учението не му вървеше кой знае колко, едва бе успял да си вземе семестриалните изпити, и то само защото майка му бе обещала да направи голямо дарение за реставрирането на Старата библиотека. Въобще науките бяха много назад в списъка с нещата, заради които бе дошъл в Оксфорд.

На първо място бе много, ама много секс. Засега му вървеше като по вода.

На второ място: безбройните купони. И тук бе отличник.

На трето място: да получи медал по гребане, но от това се бе отказал още в началото. Не бе предполагал каква упоритост и колко много време трябва да посвети на тренировките. Налагаше се да става преди изгрев-слънце почти всяка сутрин дори когато навън е мразовито и да тренира, докато ръцете му отмалеят. За скованите англичани и мускулестите им американски братовчеди това беше повече от нормално. Но Томас Масо бе цивилизован французин и предпочиташе слънцето да го сварва в далеч по-привлекателно обкръжение — копринени завивки, доставени специално от Париж, и нежните ръце на някое момиче. Нямаше никакво значение от каква националност — той вярваше в политиката на равните възможности за всички. Да кажем, като Бил Клинтън.

Масо се възхищаваше на Клинтън, и той е бил чужденец в Оксфорд. Но какъв вкус към жените! Хората подхвърляха коментари по този повод. Разбира се, истинските ценители винаги са знаели, че външният вид на една жена, макар и приятен, е последният по важност фактор за нейния сексапил. Една грозновата жена, която знае какво да прави, е далеч за предпочитане пред красива, но студенокръвна девойка от „доброто общество“.

Поли обаче бе страстна и хубава. Със силен характер, умна. Том я харесваше. Всъщност много. Определено бе любимката му сред момичетата, с които спеше. За миг съвестта леко го гризна. Сексът бе забавно нещо, но той предпочиташе да има разнообразие. А ако Поли разбере?

После си каза, че не бива да проявява буржоазни разбирания и че тя няма как да разбере. Е, както и да е. Наближаваше обяд. Щеше да закъснее за поредното занятие и господин Хилърд щеше да му вгорчи живота, щеше да заплашва да се оплаче от него пред младшия надзорник за първокурсниците. Май беше време да вземе душ и да тръгва.

* * *

На път за лекцията на Хилърд в „Пекуотър“ Том се отби в малката пристройка на портиера. Редиците дървени пощенски кутии бяха препълнени с различни рекламни брошури и листовки от всевъзможни клубове и организации, които изобщо не го интересуваха. „Юниън“, ловен клуб… кого го е грижа? Всички тези предложения за какви ли не занимания означаваха по-малко време за веселба.

В неговата кутия имаше и писмо от майка му. Масо въздъхна. Поредното. Искаше му се тя да го остави на мира. Непрестанно му натякваше да учи повече, да си намери истински приятели, да престане да ходи до Лондон с такси и да харчи парите си в нощните клубове. Но Томас не би си и помислил да използва обществен транспорт, а вече бе катастрофирал няколко пъти с поршето си по английските пътища с глупавото им шофиране в лявата лента.

— Ти си наполовина англичанин, Том — обичаше да му напомня майка му.

Напоследък се бяха отдалечили един от друг. Но си казваше, че причината е в разстоянието, всъщност той се радваше на тази дистанция в отношенията им, смяташе за естествена. Колкото до майка му, тя като че ли искаше да върне времето назад, когато той бе сладко петгодишно момченце и имаше нужда от нея.

Разбира се, все още я обичаше.

Потупа леко писмото в дланта си. Бе написано върху любимата на майка му бледосиня хартия за писма от „Смитсън“ и нежно ухаеше на теменужки, като парфюма, който тя винаги използваше и който приготвяха специално за нея на улица „Фобур“. За свое учудване за миг изпита силна носталгия по Париж. Закопня за истинска храна и уханно кафе. Така наречените тук „френски“ кафенета предлагаха мазни и твърди кроасани, увити в салфетка с френския трикольор, и ужасно гъсто кафе, което направо можеше да се набоде с вилица — как би могъл да хареса такова нещо? Не би го и докоснал. Помия.