— Никога не бих се отказала от Пиер. Но вече минаха седем години.

— Седем години и два дни.

Софи кимна. Разбира се, че броеше дните — беше му майка.

— Не сме чули нищо — изрече тихо. — Нито дума, нито знак.

— Имаше сведения, че е бил видян — упорито вдигна брадичка възрастната мадам Масо.

— Проучихме всички — напомни й Софи. — Нищо не излезе.

Младата жена хвърли поглед през високите и тесни прозорци на къщата от осемнадесети век. Разкриваше се прекрасна гледка към парка, езерото, чак до господарската къща, Шато дез Етоал — замъка на звездите. Домът на Пиер. А сега — неин дом.

— Ако имах дори и най-слабата надежда, че той е жив…

— Нямам никакво съмнение, че е жив — яростно изсъска старата дама.

— Въз основа на какво? — попита Софи. — Разполагаш ли с някаква нова информация?

О, колко й се искаше… Тогава нямаше да й се налага да минава през всичко това. Щеше да се оттегли в познатия топъл комфорт на замъка и да продължи да се занимава с онова, в което бе най-добра — да бъде търпеливата и покорна съпруга на Пиер, да поддържа домашното огнище и искрата на надеждата у сина си, вместо да й се налага да се изправя срещу какво ли не… Например срещу Катрин Масо.

— Не съм го почувствала. Трябва да знаеш, че когато човек като Пиер умре, това се усеща. Мъж като него не си отива незабелязано.

Изгледа презрително Софи, сякаш се питаше — за хиляден път — какво изобщо е мислел Пиер, когато се е свързал с такава невзрачна жена.

— Разбирам. Това е майчината любов — промълви Софи.

Старата дама се извърна и копринените й поли прошумоляха.

— Какво знаеш ти за любовта! — възкликна тя.

— Обичах Пиер.

— Чудя се дали е било така — рязко отсече свекърва й.

За пръв път Софи изпита гняв, но страхът й го заглуши. Катрин винаги я бе плашила. Трябваха й седмици, дори и месеци, за да събере достатъчно смелост да го направи. И, разбира се, беше готова да понесе всичко, което Катрин имаше да избълва. Но и сега, както и занапред Софи щеше да се държи както би очаквал Пиер: с безукорно достойнство, със самообладание, което далеч не й бе вродено, но което бе упражнявала толкова дълго, че бе станало част от нея.

Освен това пред нея бе майката на Пиер. Тя страдаше много. За миг си помисли какво би било, ако става дума за Том и слуша реплики от устата на жена му.

— За теб това е ужасно — каза внимателно. — Надявам се, че ще дойдеш да ме видиш след няколко дни. А също и Том — добави, опитвайки се да я примами с обещанието да види внука си. — Би трябвало да си дойде от Оксфорд за уикенда.

— Какво мисли Томас за действията ти? — настоятелно извиси тон Катрин.

Произнесе името по френски маниер само за да напомни на снаха си какво „би желал“ Пиер.

Софи леко пребледня.

— Той е много привързан към баща си. И също като теб още се надява.

— Не одобрява поведението ти — тържествуващо заяви Катрин.

Софи въздъхна тежко.

— Мина толкова време. Време е да сложим край. Най-вече заради Том. Той трябва да може да продължи нататък, да има своя шанс да изживее скръбта.

Катрин се вторачи в нея, после се изсмя рязко.

— Много си наивна — рече язвително, — ако си мислиш, че животът не дава на всеки достатъчно поводи за това.

Софи сведе поглед. Наивна. Глупава. Пасивна. Да, знаеше какво си мисли Катрин, какво мислят всички за нея.

Произхождаща от средната класа, необразованата Софи Робъртс, избрана противно на всички очаквания от великия Пиер Масо за негова съпруга, когато бе само на деветнадесет. И майка на единственото му дете, слава богу, син. Какво бе постигнала тя през всички тези години, освен да се научи как да се облича, да се държи в обществото и да организира приеми?

Изправи се.

— Трябваше да ти го съобщя лично.

— Да. Благодаря за това.

Катрин стисна прилежно сгънатите документи с костеливата си ръка и ги вдигна към Софи. Тя се пресегна да ги вземе, но за миг възрастната жена ги задържа.

— Невероятно — поклати глава тя. — Трябва само да се подпишеш. И получаваш контрола над осемдесет милиона евро.

Софи се поколеба, после внимателно издърпа документите от ръката на свекърва си.

— Пиер не би искал двете да се караме.

— И всичко, което трябва да направиш, за да ги получиш — продължи Катрин, сякаш изобщо не бе я чула, — е да го обявиш за мъртъв.

— Защото той е мъртъв — безпомощно успя да вметне Софи. — Минаха толкова години.

Катрин Масо въздъхна и извърна лице, сякаш бе прекалено изтощена, за да се занимава повече с нея.

Софи изчака няколко мига, после безшумно се обърна и напусна къщата. Навън върху идеално подравнения чакъл на алеята я чакаше колата с шофьора й. Въздъхна дълбоко едва след като той излезе да й отвори задната врата, а тя грациозно се настани вътре с лекотата на котка — събрани колене, глезените повдигнати едновременно. Не беше точно от облекчение — предстоеше й да свърши още твърде много, за да изпитва облекчение. Но поне за миг можеше да отдъхне.

Колата потегли безшумно, плъзгайки се по извивките на алеята към голямата къща. Беше краят на май, разкошна пролетна привечер, в която угасващата топла светлина криеше обещание за лято. Декоративните зелени храсти хвърляха дълги сенки върху гладката морава, а езерото искреше под полегатите лъчи на гаснещото слънце.

Вечерта бе почти подобна на онази преди малко повече от седем години, когато съпругът й я бе целунал по бузата и й бе казал, че трябва да се погрижи за делата си в града. Бе й казал, че не е нещо особено важно. Бе заминал и тя повече не го видя.

Втора глава

— И наградата „Оскар“ се присъжда на…

Комедийният актьор, впрочем суперзвезда, замълча за миг, за да нагнети нужното напрежение. В бляскавата бална зала Хю усети как всички около него поеха дълбоко дъх. Всички чакаха, вперили погледи в огромния екран.

Той не бе нервен. Чувстваше се много спокоен. Сърцето му биеше със стабилния ритъм от шестдесет удара в минута, ритъм на спортист.

— Джил Калвърт!

Изкуствената бляскава усмивка на комедийния актьор избледня сред възторжените викове и аплодисменти. Екранът се раздели и от петте красиви лица — четири, от които насила се опитваха да запазят доволния си вид — се показа единственото, което наистина беше щастливо. Тя повдигна красиво извита вежда и докосна шията си с идеално оформените си нокти, сякаш не можеше да повярва, че са избрали именно нея.

Камерата я обожаваше. Задържа се за миг върху млечнобялата й кожа. И, разбира се, върху прелестното й авангардно колие.

Последва нова буря от аплодисменти. Сега Хю си позволи една съвсем лека усмивка. Хората около него го потупваха по гърба, по раменете. „О, само почакайте да видите“, доволно си мислеше той.

Джил се понесе към сцената с царствена походка, облечена в елегантна рокля в стила на двадесетте години, обшита с хиляди пайети. Тежката материя прилепваше по тялото й, черна и лъскава като кожа на видра. Сексапилна, но изключително семпла. Идеален фон за бижута. И то какви бижута! Хю лично ги бе избрал. Скъпоценности за бунтар. Големи късове цитрин, един от най-евтините и най-широко разпространените полускъпоценни камъни на света, нанизани върху осемнадесеткаратови златни нишки; но върху същите тези нишки, искрящи като мънички слънца, бяха монтирани яркожълти диаманти.

Беше просто перфектно. Никой не бе виждал подобно нещо. Съчетание между евтиното и невероятно скъпото, между деликатното и провокативното. Колието се допълваше от подобни обеци, които висяха на идеално оформените й уши и се открояваха на фона на гарвановочерната й коса, стилно оформена в къса прическа като на Луиз Брукс.

Хю Монфърт бе спечелил лотарията на дизайнерите. Новоизгряваща звезда току-що бе получила първия си „Оскар“, докато носеше модел на „Мейбъри“, неговата фирма. Фирма, която Хю Монфърт, най-младият изпълнителен директор в историята на компанията, бе извел от мухлясалите и забравени от всички задни улички в квартал „Сейнт Джеймс“ и й бе спечелил международно признание на водеща марка в най-новия и екстравагантен дизайн на бижута. Бе следвал интуицията си и бе работил наистина къртовски, за да сложи скъпоценностите на „Мейбъри“ на шията и ръцете на всяка млада и сексапилна звезда, която се появи на корицата на лъскаво модно списание. Наистина успехът му бе толкова впечатляващ, че хората на Джил Калвърт сами го бяха потърсили.

За миг си представи лицата на конкурентите си в Ню Йорк, Париж и Лондон. Със сигурност го проклинаха. Монфърт отново ги бе сложил в джоба си. „Отлично“, мислеше си доволен той. Изпита надигащото се от стомаха му силно и кратко задоволство от добре свършената работа. Живееше заради тези мигове на триумф, те му помагаха да забрави.

— Идеално! — извика силно седналият до него Пийт Стоктън, председател на борда на директорите на „Мейбъри“.

Хю кимна към екрана.

— Гледай.

Криеше още един коз в ръката си; бе направил това предложение на отначало силно изненаданата, но мигновено признателна госпожица Калвърт, която на секундата бе схванала какво може да й донесе това: да я превърне от просто поредната добра актриса в светкавично порасла до величина на суперзвезда. Залогът тук бе известността, което бе напълно ясно за Хю. За нея — но и за него. Наградата „Оскар“ бе безспорно хубаво нещо, но само тя не можеше да те направи звезда. Кой ли си спомня за Мариса Томей? Или Роберто Бенини?

И така, Джил Калвърт се усмихна, поклони се леко и тръсна красивата си главица. Обеците й с цитрини и диаманти проблеснаха подобно на капчици роса под слънчевите лъчи. Хю чу как край него се разнесоха въздишки на възхищение и завист.

На големите екрани пред очите им госпожица Калвърт вдигна своя „Оскар“ и го целуна. Отново бурни аплодисменти.

Тя се усмихна сияйно и каза простичко:

— Благодаря.

После се обърна и слезе от сцената.

Водещият церемонията комик зяпна.

Настъпи вцепенена тишина, преди диригентът на оркестъра, също силно изненадан, да даде знак на музикантите да засвирят, макар че веселата мелодия не можа напълно да заглуши изумения шепот на публиката. Минута по-късно, докато Хю се оглеждаше наоколо, се появиха усмивки… развеселени и проницателни усмивки. Почти всички в залата бяха опитни играчи на пазара на известността и незабавно осъзнаха какво бе направила Джил Калвърт току-що. Единственото, за което щеше да се говори на следващата сутрин. Защото в едно шоу, приело за норма десетминутни сълзливи излияния и благодарности към всички — от Господ, та до личния асистент на кучето на съответната звезда, Джил бе произнесла най-късата реч в историята на церемониите.

Постижението й не би могло да се подобри, тъй като се състоеше от една-единствена дума.

На следващия ден Джил Калвърт щеше да се появи във всички медии. И месеци щеше да се задържи на първите страници и сред първите коментарни рубрики. За този миг щяха да се изпишат безброй статии. Щяха да анализират всичко. Да обсъждат вида й. И елегантната черна рокля… Екстравагантните бляскави бижута също щяха да са част от това.

Монфърт се усмихна. Когато на сутринта борсите отворят, акциите на „Мейбъри“ щяха да скочат. Вероятно с цели пет или шест процента.

Хората около него го наобиколиха и започнаха да го аплодират, сякаш самият той бе филмова звезда. Бяха все висши ръководители в „Мейбъри“, елитът от офиса на компанията в Лос Анджелис, а също и най-преуспелите търговски представители — сега всички те мислеха за портфейлите си.

Монфърт погледна часовника си, дискретен златен модел на „Патек Филип“. „Мейбъри“ правеше и часовници, но той никога не носеше от тях; нито пък използваше копчетата за ръкавели на своята фирма. Бляскавата показност не бе в стила му. Бе старомоден англичанин, който се ужасява от показността и по-скоро би умрял, отколкото да го видят с някой от моделите от мъжката колекция на „Мейбъри“. Бе наследил няколко чифта копчета за ръкавели и пръстен с печат от баща си, сър Ричард, и тези украшения му бяха напълно достатъчни. В самото начало Пийт Стоктън му бе предложил да използва продуктите на „Мейбъри“, но Хю само с един поглед му бе дал да разбере, че това може да провали цялата сделка помежду им.

А те много искаха Монфърт. Докато той не бе дотам ентусиазиран да работи за компанията. За него „Мейбъри“ бе интересно предизвикателство, нищо повече. Бе роден в богато семейство, син на баронет и не се нуждаеше от пари.

Работата във фирмата означаваше само едно за Хю — борба за успех. Само това. И му беше напълно достатъчно.

Десет и половина. Докато лимузината му стигне до бала на губернатора, вечерята щеше да е започнала. Дори и в Холивуд, където това бе „модно“, Монфърт мразеше да закъснява. Изглеждаше му като проява на недисциплинираност, на неуважение.

— Трябва да тръгвам — каза тихо.