След като удари последният звънец, всички започнаха да излизат от стаите. Сърцето на Хана се сви, когато забеляза едно високо, тъмнокосо момче, което вървеше само към крилото по изобразително изкуство. Майк.

Тя завъртя полупразната си чаша между дланите, после се изправи и тръгна през кафенето.

— При училищния психиатър ли отиваш, Психо? — подигра й се Кейт, когато мина покрай нея.

Майк я гледаше, докато се приближаваше към него. Черната му коса беше пригладена с мус и на лицето му се изписа симпатична, несигурна усмивка. Преди да успее да каже нещо, Хана се приближи до него и отривисто го целуна по устата. После го прегърна и Майк побърза да направи същото. Някой подсвирна.

Двамата се разделиха, дишайки тежко. Майк я погледна в очите.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти!

— Ти си здрасти — прошепна Хана.

В деня, когато Хана се върна в Роузууд от Поконос, тя отиде право в дома на семейство Монтгомъри и попита Майк дали ще я приеме отново. За щастие, Майк й прости за това, че го заряза — въпреки че добави:

— Ще трябва да ми се реваншираш. Мисля, че заслужавам някой друг стриптийз, нали?

Тя се наведе и отново го целуна. Телефонът му иззвъня.

— Запомни си мисълта — каза той и залепи телефона за ухото си, без да поздрави. Само каза няколко пъти „добре“. Когато затвори, лицето му беше пребледняло.

— Какво има? — попита Хана.

Майк погледна към другия край на кафенето и потърси с очи Ариа.

— Татко се обади — извика й той. — Мередит ражда.

33.

Ариа Монтгомъри, типичната роузуудска ексцентричка

Ариа помоли приятелките си да отидат с нея в роузуудската болница и сега четирите, заедно с Майк, седяха в чакалнята пред родилното отделение. Беше минал един час, откакто за последен път бяха получили някаква информация; бяха изчели целия запас на болницата от списания „Глемър“, „Воуг“, „Коли&шофьори“ и „Добрата домакиня“ и бяха свалили поне стотина парчета на айфоните си. Байрън беше в залата за раждания, преминавайки през познатото „ще ставам отново баща“. Струваше й се повече от странно да вижда баща си толкова ошашавен от раждането. Оказа се, че при раждането и на Ариа, и на Майк, Байрън припаднал още при първата кръв, която видял, и прекарал остатъка от вечерта в спешното на системи, които да поддържат кръвното му налягане.

Ариа погледна към невзрачния пустинен пейзаж в другия край на чакалнята и въздъхна.

— Добре ли си? — попита я Емили.

— Да — отвърна Ариа. — Само че умирам за сън.

Емили я погледна загрижено. Но Ариа беше съвсем сигурна, че няма никакъв проблем с това, колкото и необичайно да изглеждаше. В деня, след като Али се опита да ги убие, майката на Ариа й се обади. Ила плачеше, уплашена, че нещо ужасно може да се е случило на Ариа.

Ариа й призна, че е стояла далеч от нея, защото не е искала да проваля връзката й с Ксавие. Ила ахна и се разхълца още по-силно.

— Този боклук! Ариа, трябваше веднага да ми кажеш!

Тя веднага скъса с Ксавие и отношенията между майка и дъщеря постепенно се нормализираха. Сега Ариа прекарваше половината си време в къщата на Ила, другата половина с Байрън и Мередит. Двете с Ила дори бяха поговорили малко за задаващото се бебе. Въпреки че Ила изглеждаше малко тъжна, тя каза, че такъв е животът.

— Повечето неща не стават така, както ти се иска — въздъхна тя. Ариа вече го знаеше твърде добре. Всъщност, от цялата работа с Али беше научила едно нещо: че някои неща са твърде хубави, за да са истина.

Включително самата Али.

Байрън нахълта през люлеещите се врати. Носеше синя престилка, маска на лицето и една от онези странни антибактериални шапчици.

— Момиче е! — изпъшка той.

Всички наскачаха.

— Може ли да я видим? — попита Ариа, мятайки на рамо чантата си от кожа на як.

Байрън кимна и ги поведе по тихия коридор към една стая с голям прозорец. Мередит седеше в леглото си. Косата й беше залепнала за челото, но кожата й сияеше. В ръцете си държеше мъничко розово вързопче.

Ариа пристъпи вътре и се взря в дребничкото същество. Очите на момиченцето представляваха мънички цепнатини, нослето й беше колкото копче, а на главата си имаше някаква мъничка префърцунена розова шапчица.

Пфу. Ариа със сигурност ще трябва да й изплете нещо много по-красиво.

— Искаш ли да подържиш сестра си? — попита Мередит.

Сестра.

Ариа се приближи колебливо. Мередит се усмихна и постави в ръцете й новороденото. То беше топличко и миришеше на пудра.

— Много е красива — прошепна Ариа. Стоящата зад нея Хана въздъхна от удоволствие. Спенсър и Емили загукаха. Майк изглеждаше смаян.

— Как ще я кръстите? — попита Ариа.

— Още не сме решили. — Мередит стисна срамежливо устни. — Мислехме да те помолим да ни помогнеш с избора.

— Наистина ли? — ахна Ариа, трогната от предложението. Мередит кимна.

Една сестра почука на вратата.

— Как са всички? — Ариа й подаде бебето и тя притисна слушалката си към мъничките й гърдички.

— Трябва да тръгваме — каза Спенсър и прегърна Ариа. Хана и Емили се скупчиха около тях. В шести и седми клас те имаха навика да се скупчват в обща прегръдка, особено след като се случеше нещо важно. Разбира се, тогава се включваше и още едно момиче, но Ариа реши да не мисли повече за Али. Не искаше да провали мига.

След като приятелките й излязоха през двойните врати — Майк, хванал Хана за ръката — Ариа се върна в чакалнята и седна в най-близкия до телевизора фотьойл. Естествено, по новините отново разчепкваха пожара и това, че тялото на Али още не е открито в руините край Поконос. Репортерката интервюираше някаква жена от Канзас, която беше стартирала група във Фейсбук с мотото, че Али е още жива.

— Вие, хора, не намирате ли за странно това, че в пепелта не са открити нито една нейна кост или зъб? — изквака жената с безумни, ококорени очи. — Алисън е жива. Помнете ми думите.

Ариа грабна дистанционното, за да смени канала. Али в никакъв случай не беше жива. Беше си заминала заедно с къщата и това е.

— Ариа? — чу се глас до нея.

Тя вдигна глава.

— О! — каза тихо и се изправи. Сърцето й се разтуптя. — З-здрасти.

На вратата стоеше Ноъл Кан, облечен с раздърпана черна тениска и увиснали дънки. Ариа усещаше аромата на кожата му дори от другия край на стаята. Почти не бяха разговаряли след бала по случай Свети Валентин и Ариа беше решила, че всичко между тях е свършило.

Ноъл прекоси стаята и седна на един от празните столове.

— Майк ми изпрати есемес за сестра ви. Поздравления.

— Благодаря — отвърна Ариа. Чувстваше се като вкаменена на мястото си.

Край чакалнята минаха група лекари в сини престилки, увесили стетоскопи на вратовете си. Ноъл пъхна показалеца си в една малка дупка на дънките си.

— Не знам дали вече има значение, но аз не съм целувал Кортни. Али. Която и да беше тя. Тя ме целуна.

Ариа кимна. В гърлото й беше заседнала буца. Веднага, щом Али им беше разкрила мотивите си, всичко се изясни. Али отчаяно се беше опитвала да привлече Ариа в Поконос не защото искаше да бъдат приятелки, а защото се опитваше да ги събере на едно място и да ги затрие с един удар.

— Знам — отвърна тя, загледана в кутията с играчки в отсрещния ъгъл на чакалнята. Тя беше пълна с книжки за оцветяване, русокоси кукли и конструктори „Лего“. — Ужасно съжалявам. Трябваше да ти повярвам.

— Липсваше ми — каза тихо Ноъл.

Ариа се осмели да вдигне глава към него.

— И ти ми липсваше.

Ноъл се надигна от стола си ужасно бавно и седна до нея.

— Смея да отбележа, че ти си най-красивото и интересно момиче, което някога съм срещал. Винаги съм смятал така, още от седми клас.

— Голям си лъжец — поусмихна се Ариа.

— Никога не бих излъгал за нещо такова — рече твърдо Ноъл.

След това се наведе към нея и я целуна.

34.

Прекрасният, несъвършен живот на Спенсър Хейстингс

Андрю Кембъл взе Спенсър от болницата със своя мини купър и я откара у дома. По новините даваха отново репортажа, че полицията не може да открие никакви следи от тялото на Али в отломките.

Спенсър притисна чело в прозореца и затвори очи.

Андрю сви в алеята пред дома й и спря.

— Добре ли си?

На пръв поглед улицата изглеждаше бляскава и живописна, всички къщи бяха големи и впечатляващи, всички дворове бяха оградени и добре поддържани, всички автомобилни алеи бяха павирани с каменни плочи или тухли. Но щом Спенсър се взреше отблизо, веднага се забелязваха несъвършенствата. След смъртта на Джена къщата на семейство Кавана беше винаги тъмна, а на поляната пред нея беше забита табела с надпис „ПРОДАВА СЕ“. Големият дъб, на който някога се намираше дървесната къщичка на Тоби, сега беше просто един голям гниещ пън. Канавката, в която беше открито тялото на Джена, беше запълнена с гъста, черна кал. На завоя към къщата им все още се издигаше олтарът в нейна памет и се беше разраснал дотолкова, че навлизаше в част от съседната алея и двор. От другата страна олтарът на Али беше разрушен. Спенсър нямаше представа какво са направили с всичките снимки, плюшени играчки и свещи — те бяха изчезнали за една нощ. Вече никой не искаше да си спомня Алисън Дилорентис. Тя вече не беше невинната, красива любимка на Роузууд.

Спенсър се загледа в голямата викторианска къща в края на задънената улица. Ти си Спенсър, нали, беше я попитала Али в деня, когато тя се беше промъкнала в задния й двор, за да открадне знаменцето за „Капсулата на времето“. Спенсър си беше помислила, че Али само се преструва, че не я познава… но в действителност тя наистина нямаше никаква представа. Кортни трябваше по най-бързия начин да научи всичко за живота на Али.

Спенсър погледна и изгорелия хамбар в задния двор на нейната къща, завинаги съсипан от пожара, който Али беше запалила. Опитах се да ви изгоря. Опитах се да ви вкарам в ареста. И ето сега сме тук. В нощта, когато Али изчезна, двете със Спенсър се бяха скарали жестоко и Али изхвърча от хамбара, най-вероятно за да отиде на среща с Иън. Истинската Али, онази, чийто живот беше отнет, я очакваше.

Видях две руси глави в гората, беше казал Иън на Спенсър, когато двамата се видяха на задната веранда на къщата й, ден преди началото на процеса му. Спенсър също ги беше видяла. В началото си мислеше, че може да е Иън или дори Джейсън, или Били, но накрая се оказаха двете близначки. Естествено, истинската Али знаеше кога ямата е щяла да бъде запълнена с бетон — сигурно беше чула родителите си да говорят за това предишния уикенд, когато бяха отишли да я вземат от клиниката. Знаеше и колко е дълбок изкопът и колко силно трябва да блъсне сестра си, за да я убие. След като е извършила ужасното деяние, тя може би си е мислела да се прибере у дома и да се самоубие. Само че не го направила.

Спенсър продължаваше да сънува кошмари за онези последни часове в Поконос, преди къщата да избухне в пламъци. В един момент Али и Емили се бореха край вратата. В следващия къщата се превърна в огнена топка… и Али изчезна. Дали не е била в съседната стая по време на експлозията? Дали, без да усетят, не бяха прегазили тялото й, докато се опитваха да избягат? Спенсър беше видяла разни ексцентрици по телевизията, които твърдяха, че Али е още жива.

— Това е напълно възможно — каза някакъв белокос мъж на Лари Кинг в шоуто му предишната седмица. — Родителите Дилорентис изчезнаха. Очевидно са намерили дъщеря си и са избягали в някоя друга държава.

Но Спенсър не го вярваше. Али беше изчезнала заедно с къщата, трупа на Иън и ужасяващото й писмо. Finis. Finito. Край. Спенсър се обърна към Андрю и въздъхна тежко.