— Толкова ми е… тъжно. — Тя махна с ръка към улицата си. — Някога ми харесваше да живея тук. Мислех си, че е перфектна. А сега всичко е… съсипано. Свързвам я само с ужасни спомени.

— Ще си създадем нови спомени, за да забравим старите — увери я Андрю. Но Спенсър не беше съвсем сигурна, че ще успее да го постигне.

На прозореца се почука и Спенсър подскочи. Отвън стоеше Мелиса.

— Здрасти, Спенс. Ще се прибереш ли?

На лицето й беше изписано изражение, което накара Спенсър да си помисли, че нещо се е случило. Стомахът й се сви от безпокойство. Андрю се наведе към нея и я целуна по челото.

— Обади ми се после.

Спенсър последва Мелиса през поляната, възхищавайки се на червения кашмирен пуловер с остро деколте на сестра си и тесните черни дънки. Беше й помогнала да си ги избере в „Отър“ — неочаквано Мелиса се беше вслушала в думите на Спенсър, че се облича като клонинг на майка им. Това беше едно от хубавите неща, които се появиха в резултат на преживяния кошмар — Спенсър и Мелиса най-накрая се разбираха. Наистина. Никаква конкуренция повече. Оцеляването след пожара — и след опита за убийство, извършен от тяхната полусестра — беше променило всичко. Поне на този етап.

Къщата миришеше успокояващо на доматен сос и чесън. За пръв път от два месеца всекидневната беше идеално почистена, подовете в къщата изглеждаха полирани, а маслените картини по стените висяха прави и подравнени. Когато Спенсър надникна в трапезарията, видя, че масата е сложена. Във високите водни чаши проблясваше „Перие“. В кофичката за лед върху бар-количката се забелязваше бутилка вино.

— Какво става тук? — попита Спенсър обезпокоена. Силно се съмняваше, че майка й е седнала да се забавлява.

— Спенс?

Господин Хейстингс се появи на вратата на кухнята, облечен в сивия си работен костюм. Спенсър не го беше виждала след онази нощ, когато разкри аферата му. За нейна огромна изненада зад баща й се появи госпожа Хейстингс, която се усмихваше уморено, но доволно.

— Вечерята е готова — изчурулика тя, сваляйки кухненските си ръкавици.

— Д-добре — заекна Спенсър. Тя влезе в трапезарията, без да сваля очи от тях. Наистина ли смятаха да се преструват, че нищо не се е случило? Наистина ли смятат да забравят всичко? А тя искаше ли това да стане?

Господин Хейстингс наля малко вино на Спенсър и напълно чашата на Мелиса. Той се разминаваше с майката им, носейки купи и лъжици, и панер с чеснови хлебчета на масата. Спенсър и Мелиса се спогледаха неспокойно. Досега той никога не беше помагал при сервирането на вечерята; обикновено седеше на масата като цар, докато госпожа Хейстингс вършеше цялата работа.

Накрая всички седнаха, двамата родители на Спенсър в двата края на масата, сестрите — в другите два, една срещу друга. В стаята беше много тихо. Над купата със спагети „путанеска“ се вдигаше пара. Миризмата на чесън и билково вино погъделичка ноздрите на Спенсър. Четиримата от семейството се гледаха така, сякаш бяха четирима непознати, принудени да седят заедно в самолета. Най-накрая господин Хейстингс се прокашля.

— Искате ли да играем на Star Power? — попита той.

Спенсър зяпна от изненада. Сестра й също. Госпожа Хейстингс се засмя.

— Той се шегува, момичета.

Господин Хейстингс сложи ръце на масата.

— Отдавна трябваше да проведем този разговор. — Той млъкна и отпи от чашата си с вино. — Трябваше да ви кажа, че никога не съм искал да ви нараня. Никоя от вас. Но го направих. Това няма как да се промени и аз няма да ви моля за прошка. Но бих искал да знаете, че каквото и да се случи, аз ще ви подкрепям. Ситуацията се промени ужасно много и никога няма да бъде както някога, но ви моля, знайте, че всеки ден ме разкъсва ужасна вина за това, което ви причиних. Чувствам се ужасно още откакто се случи. Чувствам се ужасно и заради това, че човек, с когото сме свързани, се е опитал да ви причини нещо ужасно. Никога нямаше да си го простя, ако с вас се беше случило нещо. — Той тихичко подсмръкна.

Спенсър поклащаше вилицата си напред-назад, без да знае какво да каже. Винаги се чувстваше нервна и неспокойна, когато баща й проявяваше чувствата си — а и сега за пръв път намекна, че е истинският баща на Али. Спенсър искаше да каже на баща си, че всичко е наред, че му прощава и най-добре да забравят всичко. Но беше повече от сигурна, че всъщност ще го излъже.

— И какво ще правим сега? — попита тихичко Мелиса, прегъвайки салфетката до чинията си.

Госпожа Хейстингс отпи от газираната си вода.

— Работим по въпроса, опитваме се да разберем какво точно се случи.

— Ще се съберете ли пак? — изтърси Спенсър.

— Не веднага — обясни госпожа Хейстингс. — Баща ти нае една къща до града. Но ще видим как ще се развият нещата.

— Ще я караме лека-полека — каза господин Хейстингс, докато запретваше ръкавите на ризата си. — Но ще се стараем да се събираме за вечеря поне веднъж в седмицата. Да поговорим с вас, да се видим. И… ето ни на. — Той се пресегна към другия край на масата, взе си залъче чеснов хляб и отхапа с апетит.

И те започнаха да се хранят, без да се хвалят с постиженията си, без да си отправят завоалирани обиди. Най-накрая Спенсър се сети какво става. Те просто се държаха… нормално. Може би точно така се държаха повечето семейства.

Спенсър нави спагетите около вилицата си и лапна големия сочен залък. Добре де, може това да не е точно семейството, за което беше мечтала. Може би накрая родителите им няма отново да се съберат и баща й ще остане да живее в къщата под наем накрая на града. Но ако можеха просто да говорят за всичко — ако наистина се интересуваха един от друг — то тогава промяната щеше да е за добро.

Когато госпожа Хейстингс донесе купички със сладолед и четири лъжици, Мелиса побутна с крак Спенсър под масата.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости във Филаделфия през уикенда? — прошепна тя. — Откриха цял куп нови яки клубове и ресторанти.

— Наистина ли? — попита Спенсър. Мелиса никога досега не я беше канила в къщата си.

— Да — кимна Мелиса. — Имам стая за гости. Дори ще ти позволя да ми пренаредиш книгите в библиотеката. — Тя й намигна. — Може да ги подредиш по цвят и размер, вместо по азбучен ред.

— Готово — отвърна Спенсър и се захили.

Бузите на Мелиса леко се зачервиха, сякаш наистина беше щастлива. Топлото усещане в стомаха на Спенсър се разрастваше. Само допреди няколко седмици тя имаше две сестри. Сега имаше само една. Но може би Мелиса беше единствената сестра, от която някога беше имала нужда. Може би Мелиса беше точно сестрата, която Спенсър винаги бе искала… а Спенсър можеше да бъде тази сестра за Мелиса.

Може би трябваше да си дадат една на друга втори шанс.

35.

Емили Фийлдс оставя всичко зад гърба си

Вместо веднага да се прибере у дома от болницата, Емили зави по Гошън роуд. Това бе един неравен, живописен път, който минаваше покрай няколко кравеферми, криволичеща каменна стена от Войната за независимост и едно огромно имение с три гаража и собствена хеликоптерна площадка.

Накрая стигна до желязната ограда на гробището Свети Василий. Смрачаваше се бързо, но портите все още бяха отворени, а на паркинга имаше няколко коли. Емили паркира до един джип либърти и угаси двигателя. Остана за миг вътре, дишайки неспокойно. След това бръкна в жабката и измъкна една найлонова торбичка.

Маратонките й потънаха в мократа мека трева между гробовете. На много от тях бяха оставени свежи цветя и американски знамена. Емили бързо стигна до надгробния камък, който търсеше. Той се гушеше между две борови дървета. Алисън Лорън Дилорентис, пишеше на гроба. Беше изненадана, че все още е там, след като семейството беше напуснало Роузууд завинаги. Освен това тук всъщност не почиваше Али, а Кортни.

Емили прокара пръст по голямата буква А. Смяташе, че познава Али по-добре от останалите. Но въпреки това не усети, че момичето, което беше целунала, не е онази Али отпреди години. Тя беше толкова заслепена от любовта. Дори днес голяма част от нея не можеше да повярва на случилото се. Не можеше да приеме, че момичето, което се беше върнало при тях, не е онази Али, която беше познавала преди — и че онази Али, която беше познавала, изобщо не е истинската Али.

Емили коленичи до гроба на Али и бръкна в найлоновата торбичка. Лъскавото кожено портмоне изскърца в ръцете й. Беше го натъпкала със снимки и бележки от Али до такава степен, че се беше издуло и ципът му едва се бе затворил. Тя въздъхна и погали буквата Е. Али го беше подарила на Емили след часа по френски в шести клас.

— Pour vous, de moi5 — беше казала тя.

— По какъв повод? — попита Емили.

— Без повод. — Али се бутна в нея. — Просто се надявам Емили Фийлдс да си остане най-добрата ми приятелка завинаги.

Емили почти чуваше гласа на Али на фона на свирещия вятър. Тя започна да копае дупка в земята до гроба. Пръстта се наби под ноктите й и окаля дланите й, но тя продължи да копае, докато дупката не стана почти фут. После си пое дълбоко дъх и пусна портмонето вътре. Дано този път си останеше заровено. Тук му беше мястото — както и на снимките, и бележките. Това беше малката „Капсула на времето“ на Емили, нещо, което щеше завинаги да символизира нейното приятелство с Али. Стената в стаята й изглеждаше толкова гола без всичките снимки, но тя трябваше да я покрие с нови спомени. Хубаво щеше да е те да включват Ариа, Спенсър и Хана.

— Сбогом, Али — прошепна тихо Емили. Листата зашумяха. По съседната улица мина кола и фаровете й осветиха дърветата. Тя тъкмо се канеше да си тръгва, когато чу друг шум. Спря се. Заприлича й на кискане.

Емили огледа дърветата, но не забеляза никого. Погледна към другите гробове, но между паметниците не се забелязваше никой. Дори вдигна очи към небето, сякаш търсеше да зърне нечия руса глава между облаците. Сети се за уебстраницата, на която се беше натъкнала предишния ден; тя представляваше колекция от анонимни туитове от хора, които се кълняха, че са виждали Алисън Дилорентис. Преди малко я видях да влиза в „Джей Крю“ във Финикс, Аризона, пишеше един от тях._Със сигурност видях Али в „Старбъкс“ в Болдър_, пишеше друг. Бяха поне петдесет и всеки ден се включваха все нови и нови.

— Кой е там? — прошепна Емили.

Минаха пет секунди, но никой не отговори.

Емили въздъхна треперливо. Тръгна бавно надолу по хълма към колата си. Така й се падаше, щом се разхожда из гробищата по тъмно — всички безобидни звуци и сенки в тъмното изглеждаха страшни. Сигурно беше вятърът.

Дали?

За онези, които са забравили миналото

Представете си, че сте в първи курс в гимназията и въобще не сте във възторг, че училището започва отново. Тенът ви е страхотен и сияе, облекли сте новата си блузка с качулка „Джуси“ (да, „Джуси“ пак са на мода), а в главата ви е само готиното момче, което носи стиковете за голф на баща ви в местния клуб. Лакирате си ноктите с „Шанел джейд“ и чакате учителката да започне да мърмори, когато изведнъж в стаята влиза новото момиче. Сладка е — много по-сладка от вас — и в нея има нещо, което не ви позволява да откъснете поглед. Мислите си, хм, може пък тя също да си пада по зелен лак за нокти. На бас, че ще хареса и момчето в голф клуба. На бас, че ако момчето трябва да избира, ще избере нея, вместо вас.

Тя оглежда чиновете, погледът й се спира върху вас и не се отмества повече. Сякаш може да проникне вътре, да види най-съкровените ви желания и мечти, тайните, които никой друг не знае. Вие потрепервате, чувствате се засегната, но по някаква незнайна причина изпитвате желанието да й разкриете тайните си. Искате да я спечелите на своя страна. Искате най-много да харесва вас.

— Ученици — казва учителката, хващайки новото момиче за ръката. — Това е Лора Сейнт Дилайънс.