Андрю още не се бе отлепил от коленете й, затова Моли протегна ръка към племенницата си, за да я привлече към себе си.

— Хората трябва да поемат отговорност за постъпките си, миличка, и това се отнася и за Кевин.

— Какво мислиш, че ще направи той? — прошепна Хана.

Моли беше съвсем сигурна, че проклетникът ще се утеши с някоя манекенка, притежаваща минимални познания по английски език и максимални умения в еротичното изкуство.

— Сигурна съм, че щом се успокои, всичко ще е наред.

— Боя се да не свърши някоя глупост.

Младата жена отметна един кичур от светлокестенявата коса на Хана.

— Като онзи скок с парашут един ден преди мача с „Бронкос“?

— Тогава вероятно просто не се е замислил за последиците.

Тя се съмняваше дали малкият мозък на Кевин имаше способност да се замисля за нещо извън футбола, но не сподели това свое умозаключение с племенницата си.

— Трябва да поговоря с майка ти за няколко минути и след това двете можем да тръгваме.

— След Хана е мой ред — напомни й Андрю, след като най-сетне пусна краката й.

— Не съм забравила. — Децата се редуваха да нощуват в малкия й мансарден апартамент на Норт Шор3. Обикновено й гостуваха през уикендите, а не във вторник срещу сряда, но утре учителите имаха някакъв семинар за усъвършенстване, а Хана, според Моли, се нуждаеше от повече внимание.

— Вземи си раницата. Няма да се бавя.

Тя тръгна по коридора със снимки по стените, отразяващи историята на „Чикаго Старс“. На челно място висеше портретът на баща й. Забеляза, че сестра й бе освежила черните рога, които Моли отдавна беше нарисувала над главата му. Бърт Съмървил, основателят на „Чикаго Старс“, беше мъртъв от години, но жестокостта му още бе жива в спомените на дъщерите му.

Следваше официалният фотопортрет на Фийби Съмървил Кейлбоу, сегашният собственик на „Чикаго Старс“. До него бе снимката на Дан Кейлбоу от времето, когато беше старши треньор, а не президент на клуба. Моли изгледа с усмивка физиономията на темпераментния си зет. Дан и Фийби се грижеха за нея, откакто Моли беше на петнайсет. Дори и в най-лошите си дни двамата бяха за нея по-добри родители, отколкото Бърт Съмървил в най-добрите си.

Тук беше и снимката на Рон Макдърмит, дългогодишен управител, или просто чичо Рон за децата. Фийби, Дан и Рон правеха всичко по силите си, за да се справят не само с огромната и всепоглъщаща работа, каквато бе ръководството на отбор от НФЛ, но и със семейния живот. С течение на годините бяха извършили няколко реорганизации, една от които върна Дан в „Чикаго Старс“, след като го бе напуснал.

Моли се отби в дамската тоалетна. Преметна палтото си върху умивалника и се огледа критично в огледалото. При все че късата несиметрична подстрижка подчертаваше очите й, тя не се бе задоволила с постигнатото и бе боядисала тъмнокестенявата си коса в яркочервено. И сега приличаше на кардинал.

Новият цвят на косата й придаваше блясък на иначе бледото й лице. Не че се оплакваше от външния си вид. Все пак имаше прав нос и хубави устни. Вървяха в комплект с нормална фигура — нито прекалено слаба, нито прекалено пълна, но здрава и гъвкава, за което беше благодарна на съдбата. Един кратък поглед към гърдите й потвърди за пореден път, че макар да бе дъщеря на вариететна танцьорка, в това отношение природата доста я бе ощетила.

Но очите й бяха красиви и леко скосени, което според Моли й придаваше тайнствен вид. Като малка обичаше да закрива долната половина на лицето си, представяйки си, че е неотразима арабска шпионка.

Въздъхна и се зае да почисти мръсотията от панталоните си, а сетне избърса грижливо любимата си, но доста износена чанта „Прада“. След като свърши, грабна палтото си, купено на разпродажба в „Таргет“, и се запъти към кабинета на сестра си.

Беше първата седмица на декември и част от персонала вече се беше заел с коледната украса. На вратата на кабинета на Фийби висеше последното творение на Моли — рисунка на Дядо Коледа, облечен в екип на „Чикаго Старс“. Тя надникна вътре и обяви:

— Ето я и леля Моли!

По-голямата й сестра, ослепителна блондинка, захвърли писалката си така бързо, че златните й гривни издрънчаха.

— Слава богу! Гласът на разума е точно това, от което се нуждая в момента… Господи! Какво си направила с косата си?

С облака светлоруса коса, кехлибарени очи и умопомрачителната си фигура Фийби приличаше на Мерилин Монро. Сигурно точно така щеше да изглежда актрисата, ако бе доживяла четирийсет години. Макар че Моли не можеше да си представи Монро с петно от сладко от грозде върху блузата си. Каквото и да правеше със себе си младата жена, колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде красавица като сестра си. Но не й завиждаше. Само най-близките й знаеха колко бе страдала Фийби заради пищното си съблазнително тяло и неустоимия чар на фатална жена.

— О, Моли… само не отново! — простена Фийби. Едновременно ужасеният и потресен поглед на сестра й накара девойката да съжали, че не си бе сложила шапка.

— Успокой се де! Нищо лошо няма да се случи!

— Как да се успокоя? Всеки път, когато издевателстваш над косата си, ни сполетява поредният инцидент.

— Много отдавна приключих с инцидентите — изсумтя Моли сърдито. — Не може ли човек да си боядиса косата?

— Не ти вярвам! Пак се каниш да направиш нещо откачено, нали?

— Нищо подобно! — Ако си го повтаряше достатъчно често, може би сама щеше да си повярва.

— Тогава беше само на десет години — промърмори Фийби. — Най-умната и най-примерната ученичка в интерната. Но после най-неочаквано си отряза косите и сложи димка в столовата.

— Това беше само химически експеримент на едно надарено дете!

— Ами като стана на тринайсет? Беше тиха. Прилежна. След онази димка нямаше никакво провинение. Докато не започна да си ръсиш косите с желатин на прах. И тогава хоп — нова бомба! На бърза ръка си опаковала всички колежански награди на Бърт, обадила си се на една фирма за събиране на отпадъци и си им наредила да ги изхвърлят.

— Признай поне, че ти хареса, когато ти разказах за това.

Но Фийби вече беше набрала скорост и нямаше намерение нищо да признава.

— Минаха още четири години. Поведението ти беше за пример. Постигна бляскави успехи в училището. Двамата с Дан те приехме в нашия дом, в сърцата ни. При дипломирането трябваше да говориш от името на целия випуск. Имаше хубав дом, семейство, което те обичаше… Освен това те бяха избрали за вицепрезидент на училищния съвет, така че откъде да ми дойде наум да се разтревожа, когато боядиса косата си на оранжеви и сини ивици?

— Това бяха цветовете на училището — обясни Моли тихо.

— И тогава ми позвъниха от полицията, че сестра ми — моето умно и трудолюбиво момиче, избрано за отличник на месеца, най-хладнокръвно е включило противопожарната аларма през голямото междучасие. Нашата Моли вече не се задоволяваше с невинни детски лудории! О, не… тя вече се бе превърнала в малолетна престъпница!

Това бе най-гадната постъпка на Моли, непонятна и за самата нея. Унижи хората, които я обичаха. Дори след едногодишния полицейския надзор и многото часове общественополезен труд, тя още не можеше да си обясни защо го беше направила. Прозрението я споходи по-късно, през втората й година като студентка в Северозападния университет.

Беше през пролетта, точно преди изпитната сесия. Необяснимо защо, Моли се чувстваше твърде неспокойна, неспособна да се концентрира. Вместо да учи, четеше купища любовни романи или се звереше на отражението си в огледалото, мечтаейки си за прическа в стила на прерафаелитите4. Но не я задоволи дори удължаването на косата й, за което изхарчи всичките си джобни пари. И така продължи до деня, в който на излизане от книжарницата напипа в джоба си калкулатор, за който не беше платила на касата.

За щастие, по това време бе по-умна и по-зряла, отколкото в гимназията, така че се втурна обратно, за да върне калкулатора, след което потърси психолога в университета…

Фийби скочи на крака, изтръгвайки девойката от унеса й.

— А последния път… — не спираше да говори сестра й.

Моли потрепна. Знаеше, че Фийби, рано или късно, ще стигне и до това.

— … последния път, преди две години, когато обръсна косата си почти нула номер, с онзи ужасен гребен, щръкнал най-отгоре…

— Не беше ужасен. Беше по последната мода.

Сестра й стисна зъби.

— Последния път, когато направи това ужасно нещо с косата си, ти пропиля петнайсет милиона долара!

— Да… Но беше чисто съвпадение.

— Ха!

За петнайсети милионен път Моли й обясни защо го беше направила.

— Парите на Бърт ме задушаваха. Трябваше окончателно да скъсам с миналото, за да бъда свободна личност.

— По-скоро бедна личност!

Младата жена се усмихна. При все че Фийби никога нямаше да го признае, тя много добре разбираше защо сестра й се бе отказала от наследството си.

— Нека да го погледнем откъм добрата страна. Едва ли някой знае, че се отказах от парите си. Просто ме смятат за ексцентричка, задето карам фолксваген костенурка и живея в апартамент с размерите на килер.

— Който обожаваш.

Моли не се и опита да отрича. Апартаментът бе най-ценното й притежание. Гордееше се с това, че изплащаше месечните вноски за ипотеката със свои пари. Можеше да я разбере само човек, израснал като нея, без собствен дом. Реши да смени темата, преди Фийби отново да я подхване с упреците.

— Малките дяволчета ми казаха, че Дан е глобил господин Повърхностен с десет хиляди долара.

— Бих искала да не го обиждаш. Кевин не е такъв, той просто е…

— Просто интересите му са повърхностни?

— Честно казано, Моли, не мога да си обясня защо толкова силно го презираш. За всички тези години двамата не сте си разменили повече от дузина думи.

— Инстинктивно избягвам хората, за които футболното игрище е центърът на Вселената.

— Ако го познаваше по-добре, щеше да го обичаш не по-малко от мен.

— Не е ли очарователно, че той излиза главно с жени, неспособни да използват повече от три думи на английски? Но си мисля, че в това се крие някакво преимущество, защото нищо не пречи така на секса, както някой задълбочен разговор.

Фийби не можа да се сдържи и се разсмя.

Макар че Моли споделяше почти всичко със сестра си, тя пазеше в пълна тайна увлечението си по куотърбека на „Чикаго Старс“. Не само защото беше унизително за нея, но и защото Фийби навярно щеше да каже на Дан, който щеше да се вбеси. Зет й беше прекалено загрижен за балдъзата си, така че никой спортист, освен ако не беше щастливо женен или гей, нямаше много шансове да припари до нея.

Точно в този момент при тях влезе субектът на нейните мисли — Дан Кейлбоу, синеок и красив русокос гигант. Годините го бяха пощадили. Моли го познаваше от дванайсет години, които му бяха добавили само няколко бръчки, колкото да подчертават мъжественото му лице. Винаги изпъкваше сред тълпата и от него на талази се излъчваха надеждност и увереност.

Дан беше старши треньор, когато Фийби наследи отбора. За нещастие, тя нищо не разбираше от американски футбол и той веднага й обяви война. Първоначалните им схватки бяха толкова ожесточени, че веднъж Рон Макдърмит бе принуден да го отстрани от „Чикаго Старс“ заради обидното му държание с Фийби. Но не след дълго яростното им противопоставяне се превърна в нещо коренно различно.

Моли беше убедена, че именно за такива огнени страсти като техните се съчиняват легенди и балади. Реши, че щом няма да има късмета да се радва на подобна любов, по-добре завинаги да остане сама. Само Голямата любов можеше да я задоволи. Но по-скоро Дан щеше да опрости глобата на Кевин, отколкото Моли да я срещне.

Зет й машинално преметна ръка през раменете й. Щом се озовеше близо до някой от роднините си, Дан винаги го прегръщаше. Сърцето й се сви от болка. През тези години тя бе излизала на срещи със свестни младежи и дори се бе опитвала да се убеди, че е влюбена в двама от тях, но ги разлюби в мига, в който осъзна, че никой от тях не може да се сравнява със зет й. Започваше сериозно да се съмнява, че някога ще намери мъж като него.