— Фийби, зная, че харесваш Кевин, но този път той стигна твърде далеч. — Провлеченият му акцент от Алабама винаги се долавяше по-ясно, когато беше раздразнен. А сега бе много ядосан.

— Точно това каза и предишния път — напомни му съпругата му. — Ти също го харесваш.

— Изобщо не го разбирам! За него най-важно е да играе в „Старс“, но защо прави всичко възможно, за да прецака кариерата си?

— Ти по-добре от всички нас би трябвало да знаеш отговора. — Фийби му се усмихна мило. — Ти самият беше господин Голяма издънка и щеше да прецакаш отбора, преди да се появя аз.

— Сигурно ме бъркаш с някой друг.

Жена му се разсмя. Мрачната гримаса на Дан отстъпи пред интимната усмивка, на която Моли хиляди пъти бе ставала свидетел. Но лицето му скоро помръкна.

— Ако не го познавах толкова добре, бих казал, че в него се е вселил самият дявол.

— По-скоро дяволи — поправи го Моли. — И всички до един с чуждестранен акцент и големи гърди.

— Не забравяй, че подобни неща са част от живота на всеки футболист.

Не желаеше повече да слуша за Кевин, затова лепна бърза целувка върху бузата на зет си.

— Хана ме чака. Ще я върна утре късно следобед.

— Не й позволявай да види сутрешните вестници.

— Няма. — Племенницата й се разстройваше, когато журналистите критикуваха „Старс“, а новината за глобата на Кевин със сигурност щеше да предизвика отрицателни отзиви.

Моли им махна за довиждане, отиде да вземе Хана, целуна останалите си племенници и подкара към къщи. Магистралата беше задръстена от автомобили и навярно щеше да й бъде нужен цял час, за да се добере до Еванстън — старомодното градче на Норт Шор, където се намираха нейният университет и сегашното й жилище.

— Слидерин! — провикна се на един нахалник, който я засече с возилото си.

— Гаден, мръсен Слидерин! — присъедини се Хана.

Младата жена се усмихна. Слидерините бяха лошите в книгите за Хари Потър и тя използваше името като безобидна ругатня, която можеше да се използва пред деца. Не бе чудно, че бързо навлезе в речника първо на Фийби, а след това и на Дан.

Докато слушаше с половин ухо дърдоренето на Хана, която й описваше как бе минал денят й, Моли се върна в мислите си към разговора със сестра си по времето, когато най-после влезе във владение на наследството си.

Бърт бе завещал „Чикаго Старс“ на Фийби. Останалата част от наследството му, силно намаляла след поредица от неуспешни инвестиции, се падаше на Моли. Понеже тогава още не бе пълнолетна, Фийби управляваше парите на сестра си и накрая те нараснаха до петнайсет милиона долара. Така че, като навърши двайсет и една години, заедно с дипломата си по журналистика Моли се сдоби с правото да разполага с огромното си наследство. Това й позволи да живее охолно в луксозен апартамент в елитния квартал „Голд Коуст“ в Чикаго.

Мястото беше изключително чисто и спокойно. Съседите й бяха много по-възрастни от нея, но тя не разбра веднага каква грешка е допуснала, нанасяйки се тук. Вместо това се потопи в пазаруването на маркови дрехи, които обожаваше. С щедра ръка пръскаше пари за подаръци на приятелите си, а за себе си купи скъп луксозен автомобил. Но само след година бе принудена да си признае, че празноглавото съществуване на заможна наследница не беше за нея. Беше свикнала да работи усилено както в колежа, така и на временната работа, с която се заемаше през летните ваканции, предимно по настояване на Дан. Затова прие работата като репортер.

Беше заета от сутрин до вечер, но това занимание не бе достатъчно творческо и чувството на неудовлетвореност не я напускаше. На Моли й се струваше, че играе роля в скучна пиеса, вместо да живее истински. Накрая реши да зареже работата, за да може да съсредоточи усилията си върху епичната романтична сага, която винаги бе мечтала да напише. Вместо това се оказа, че реди истории, които някога измисляше за хлапетата Кейлбоу — приказки за едно смело женско зайче, което се обличаше по последната мода, живееше във вила край Гората на славея и вечно се забъркваше в забавни приключения.

Започна да записва съчинените си истории, после продължи с рисуването на илюстрациите към тях. През целия си живот бе драскала такива смешни скици, но никога не ги бе възприемала сериозно. От детските си години умееше да рисува с перо и мастило, но сега се зае да оцветява силуетите на героите си с ярки цветни флумастери. Така Дафни и приятелите й постепенно оживяха.

Тя се въодушеви много, когато малко чикагско издателство — „Бърдкейдж Прес“ — откупи правата върху първата й книга „Дафни поздравява“, макар че авансът едва успя да покрие пощенските разходи на Моли. Но поне най-после бе напипала своята бизнес ниша. Все пак при нейното огромно наследство подобно занимание можеше по-скоро да се приеме като хоби, отколкото като призвание, затова тя все още се чувстваше потисната. Не й помогна дори модерната прическа — обръсната коса с щръкнал най-отгоре гребен.

Искаше й се да включи противопожарна аларма.

Ала тъй като дните на подобни безумия отдавна бяха отминали за нея, в един прекрасен ден тя се озова в кабинета на адвоката си, за да го уведоми за намерението си да основе фондация за подпомагане на бедни деца. Адвокатът направо онемя за няколко минути, сащисан от идеята на клиентката си, но младата жена се почувства щастлива за пръв път, откакто беше станала пълнолетна. Фийби бе получила възможността да се докаже, когато наследи „Старс“, но Моли никога не бе имала подобен шанс. Сега бе дошъл и нейният ред. Като подписа документите, имаше усещането за пълна свобода, все едно че на гърба й бяха поникнали криле.

— Много ми харесва тук — въздъхна Хана, когато леля й отключи вратата на малкия апартамент на втория етаж, намиращ се на няколко минути пеша от центъра на Еванстън.

Моли също въздъхна доволно. Дори и да не отсъстваше дълго, винаги обичаше момента, в който прекрачваше прага на дома си.

Децата на семейство Кейлбоу смятаха жилището на леля си за най-готиното място на света. Сградата била построена през 1910 г. от един търговец на автомобили „Студебейкър“, после била използвана като офис сграда, а накрая бе станала склад, преди да бъде основно ремонтирана преди няколко години. Нейният апартамент имаше високи до тавана прозорци, както във фабриките, външни вентилационни тръби в алуминиева облицовка и стари тухлени стени, покрити с част от нейните рисунки и скици. Жилището й беше най-малкото и най-евтиното в сградата, но високите повече от четири метра тавани създаваха усещането за необятен простор. Тя целуваше пликовете, с които изплащаше ежемесечните вноски за ипотеката, преди да ги пъхне в пощенската кутия. Глупав ритуал, но продължаваше да го спазва.

Повечето от познатите й предполагаха, че притежава дял от „Старс“ и само неколцина от най-близките й приятели знаеха, че тя вече не е богата наследница. Към скромните й приходи от книгите й за Дафни се добавяха оскъдните й хонорари като извънщатен сътрудник на тийнейджърското списание „Чик“. На края на месеца наистина не й оставаха много пари за любимите й глезотийки — модни дрешки и книги с твърди корици, но тя не страдаше от това. Можеше да ограничи пазаруването до сезонни разпродажби и промоции, а книги си вземаше от библиотеката.

Животът бе прекрасен. Дори и никога да не познаеше Голямата любов като Фийби, поне беше благословена с развинтено въображение и необуздана фантазия. От нищо не се оплакваше, нямаше основания да се опасява, че отново ще я връхлети онова непредвидимо, но помитащо всичко душевно безпокойство. А новата й прическа не беше нищо повече от желание да бъде в крак с модата.

Хана захвърли палтото си и се наведе, за да поздрави Ру, дребния сив пудел на леля й, който притича към вратата, за да ги приветства. Както Ру, така и Кенга, пуделът на семейство Кейлбоу, бяха потомци на Пух5, някогашният домашен любимец на Фийби.

— Хей, смръдльо, домъчня ли ти за мен? — Моли остави писмата, за да погали кучето си по рошавата му сива глава. То се отблагодари за милувката, като я близна по брадичката, след което настръхна и гордо изръмжа. — Да, да, впечатлени сме, нали, Хана?

Момиченцето се закиска и погледна към леля си.

— Май още обича да се преструва на полицейско куче, нали?

— Той е най-страховитата полицейска хрътка в спецчастите. Да не засягаме самолюбието му, наричайки го обикновен пудел.

Хана стисна възторжено лапата на Ру, но после го заряза и се насочи към „творческия кабинет“ на Моли, заемащ единия край на просторното помещение.

— Написа ли още статии? Много ми хареса „Страстната нощ след абитуриентския бал“.

— Скоро ще напиша още — усмихна се леля й.

Заради пазарните изисквания статиите, които изпращаше на списание „Чик“, винаги бяха с двусмислени заглавия, въпреки че съдържанията им бяха напълно безобидни. В „Страстната нощ след абитуриентския бал“ се наблягаше на опасностите от секс на задните седалки на автомобилите. „От девственица до вещица“ беше всъщност статия за козметиката, докато в „Добрите момичета полудяват“ се проследяваха приключенията на три хлапачки по на четиринайсет години, впуснали се да пътуват по къмпингите.

— Мога ли да хвърля един поглед на новите ти скици?

Моли окачи двете палта.

— Няма такива. Съвсем наскоро ми хрумна една нова идея.

Понякога работата й върху книгите започваше с небрежно нахвърлени скици, но се случваше и да се залови направо с текста. А днешният сюжет й го подсказа самият живот.

— Разкажи ми! Моля те!

Обикновено двете изпиваха по чаша от чая „Констант Комент“, преди да се заемат с всичко останало. Моли отиде в миниатюрния кухненски бокс, разположен срещу работния кабинет, за да включи водата да кипне. Мъничкият й ъгъл за спане, заместващ спалнята, се намираше точно над „гостната“. Металните лавици на долното ниво бяха препълнени с любимите й книги: романите на обожаваната от нея Джейн Остин, окъсаните от препрочитане книги на Дафни дю Морие и Аня Ситън, пълния комплект от ранните творби на Мери Стюарт, наред с произведенията на Виктория Холт, Филис Уитни и Даниел Стийл.

На по-тесните лавици бяха натъпкани на два реда джобните книжлета с меки корици — исторически саги, дамски романи, криминалета, пътеводители и справочници. Не бяха забравени творбите на любимите й автори, биографиите на знаменити жени, както и няколко от не толкова потискащите издания на читателския клуб на Опра Уинфри.

По-старите, но скъпи на сърцето й детски книжки Моли пазеше в „спалнята“. Колекцията й включваше всички истории за Елоиз и Хари Потър, „Магьосницата от езерото на черната птица“ от Елизабет Джордж Спиърс, няколко приказки на Джуди Блум, „Децата от товарния вагон“ от Гертруд Чандлър Уорнър, „Ан от фермата Грийн Гейбълс“ от Луси Монтгомъри, малките забавни книжлета от поредицата „Гимназията Суийт Вали“ на Франсин Паскал, изпокъсаните творения на Барбара Картланд, които тя откри още когато бе едва десетгодишна. Това бе колекция, достойна за един истински книжен червей. Децата на семейство Кейлбоу обичаха да се излягат на леглото, заобиколени от купчина книги, докато се колебаеха коя точно да си изберат за четене.

Моли извади от шкафа две фини чашки от китайски порцелан, с тънки позлатени ръбове и изрисувани под тях лилави теменужки.

— Днес реших да озаглавя новата си книга „Дафни се претъркулва“.

— Разкажи ми за нея!

— Ами… Дафни броди из Гората на славея, замислена за своите работи, когато изневиделица Бени профучава край нея с планинския си велосипед и я събаря на земята.

Хана поклати глава неодобрително.

— Този проклет язовец.

— Именно.

— Според мен някой трябва да му открадне велосипеда — предложи Хана лукаво. — Заслужава си го, а и така повече няма да прави бели.

— В Гората на славея никой нищо не краде — усмихна й се Моли. — Нали говорихме за това, когато ти се искаше някой да открадне джета на Бени?

— Спомням си. — Тя сви устни упорито, точно както правеше баща й, когато нещо не му харесваше. — Но ако в Гората на славея има планински велосипеди и джетове, не виждам защо да не може да бъдат откраднати. А пък Бени не иска да върши лоши неща. Той просто е пакостник.

Моли се замисли за Кевин.

— Между пакостничеството и глупостта разликата е доста малка.