Наблюдаваше го как изпи чашата си мляко. Само едно оригване. Щеше да й бъде достатъчно. Нищо не я отвращаваше повече от мъж, който се оригва… или се чеше по чатала… или има просташки маниери на хранене. Или пък разните загубеняци, които се опитват да впечатлят жените, размахвайки тлъсти пачки с банкноти, защипани с една от онези безвкусни метални щипки.

Може би носи на врата си златна верига? Моли потръпна. Сигурно е така. Или е побъркан на тема оръжия? Или любимото му обръщение е: „Как си, пич?“. Дори и след милион години нямаше да заприлича на Дан Кейлбоу.

Да, несъмнено безброй капани дебнеха господин Кевин Аз-съм-супер-секси-с-невероятни-зелени-като-тревата-на-стадиона-очи Тъкър. Едно оригване… едно драпане по чатала… дори и най-слабото проблясване на нещо златно около врата му…

Осъзна, че се усмихва.

— Добре. Можеш да останеш.

— Благодаря ти, Дафни. — Той пресуши млякото в чашата си, но не се оригна.

Моли присви очи и си напомни, че докато куотърбекът продължава да я нарича „Дафни“, тя е почти в безопасност.

Взе лаптопа си и го отнесе в мансардата. Постави го върху бюрото заедно със скицника си. Реши да поработи върху ръкописа на „Дафни се претъркулва“ или над новата си статия „Свалки — докъде да стигнем?“.

Много далеч.

Определено сега не беше подходящото време да мисли за секс, дори и за тийнейджърската му версия.

От долния етаж се разнесе рев на футболни запалянковци. Очевидно Кевин бе донесъл видеозапис на мача, за да анализира играта. Младата жена се запита дали някога е посягал към книга, гледал ли е поне един свестен филм и въобще правил ли е нещо, което да не е свързано с футбола.

Е, това не я засягаше. Време беше да се залавя за работата си. Отпусна единия си крак върху гърба на Ру и се загледа през прозореца към белите гребени на вълните по сивкавите ледени води на езерото Мичиган. Може би Дафни ще реши да се върне късно през нощта в дома си и ще завари всичко потънало в мрак. Тъкмо прекрачва прага, Бени изскача отнякъде и…

Не, трябва да престане да черпи сюжетите за историите си от собствените си преживявания.

Добре… Отвори скицника си. Дафни може да реши да си нахлузи маска от онези за Хелоуин и да го изплаши… Не, това вече го беше използвала в „Дафни сади тикви“.

Определено беше време да звънне на някоя приятелка. Грабна телефона и набра номера на Джанин Стивънс, нейна добра приятелка, автор на няколко книги. Макар Джанин да пишеше за младежи, те споделяха близки възгледи и често си разменяха идеи.

— Слава богу, че се обади! — зарадва й се Джанин. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб!

— Случило ли се е нещо?

— Всичко се оплеска! Някаква жена с огромна коса от НДНА се добра до микрофона на репортера от сутрешните новини и очерни книгите за деца като оръжие за пропагандиране на хомосексуализма.

— Е, нека си дрънка, какво от това?

— Моли, тя показа екземпляр от „Толкова ми липсваш“! Твърдеше, че книгата била ярък пример за мръсотията, която тласкала децата към перверзии.

— О, Джанин, това е ужасно!

Тринайсетгодишната героиня в романа „Толкова ми липсваш“ се опитваше да разбере защо по-големия й талантлив брат е унижаван и преследван от съучениците си, които го смятат за обратен. Затрогваща, умна и прекрасно написана книга…

Джанин издуха носа си.

— Тази сутрин ми се обади моята редакторка. Каза, че са решили да изчакат, докато суматохата не утихне, като ще отложат с една година издаването на новата ми книга!

— Но ти я завърши миналата година!

— Не им пука. Не мога да повярвам! Продажбите на романа току-що започнаха да растат! А сега ще изпусна бума и всички ще ме забравят!

Моли се постара с всички сили да утеши приятелката си. Като привършиха разговора, тя реши, че онези от „Нормални деца за нормална Америка“ са по-опасни от всякаква порнография.

От долния етаж се чуха стъпки и тя се сепна, осъзнала, че вече не се чуват свирките и виковете от стадиона. Сигурно мачът бе свършил. Какво пък, разговорът с Джанин поне й бе помогнал да престане да мисли за Кевин.

Плътен мъжки глас я повика.

— Ей, Дафни, знаеш ли дали наблизо има писта за самолети?

— Писта? Има. В Стърджън Бей9. Тя е… — Рязко отметна глава. — За самолети? — Моли се изстреля от стола си и се втурна към стълбата. — Пак ли ще скачаш с парашут?

Кевин вдигна глава и я огледа преценяващо. Дори и с небрежна поза с ръце в джобовете изглеждаше висок и ослепително красив като бог.

Моля те, оригни се!

— Как бих посмял да скачам? — попита я съвсем спокойно. — Дан заръча да не го правя.

— Сякаш това може да те спре.

„Бени въртеше педалите на планинския си велосипед все по-бързо и по-бързо, без да обръща внимание нито на проливния дъжд, леещ се над Гората на славея, нито на голямата локва пред него.“

Моли се втурна надолу по стъпалата, макар много добре да знаеше, че не бива да се доближава до Кевин.

— Не го прави. Цяла нощ виелицата не спря. Духа много силен вятър.

— Е, сега вече наистина ме изкушаваш.

— Опитвам се ти обясня колко е опасно!

— Нима опасността не прави всичко още по-привлекателно?

— Никой самолет няма да излети в толкова лошо време. — Само дето това едва ли важеше за знаменитости като Тъкър, способни да убедят хората в каквото си пожелаят.

— Не ми се вярва, че ще е толкова трудно да намеря някой пилот. Ако наистина реша да скачам с парашут.

— Ще се обадя на Дан — заплаши го тя. — Сигурна съм, че ще му бъде много интересно да узнае колко нехайно се отнасяш към наложеното ти наказание.

— О, как ме уплаши само — ехидно провлече Кевин. — Мога да се обзаложа, че си била от онези девойчета, които винаги са клепали съучениците си пред учителите.

— Не, учих с момчета до петнайсетгодишна, така че нямах тази възможност.

— О, да, съвсем забравих, че си от богаташките дечица.

— Богато, разглезено и изнежено същество — излъга тя. — Ами ти? — Може би щеше да забрави за скоковете с парашут, ако успееше да му отвлече вниманието.

— Бях от средните. И никак не съм бил глезен.

Той още не можеше да се успокои. Моли трескаво се напрягаше да измисли още нещо, с което да се заяде с него. Внезапно забеляза две книги на масичката за кафе, които преди не бяха там. На корицата на първата от тях прочете името на Скот Търоу10, а другата беше научна — доста сериозно изследване на Космоса.

— Ти четеш?

Устните му се свиха, когато се тръшна на дългото канапе.

— Само когато не мога да намеря някой да ми чете на глас.

— Много смешно. — Моли се настани на противоположния край на канапето. Не беше доволна от откритието, че той обича да чете.

Ру се примъкна по-близо към нея, готов да брани господарката си, ако на Кевин му хрумне отново да се нахвърли върху нея.

Ще ти се.

— Добре де, признавам, че не си чак толкова интелектуално… ограничен, колкото изглеждаш първоначално.

— Позволи ми да го включа в изявлението си пред журналистите.

Моли внимателно щракна капана си.

— В такъв случай защо продължаваш да вършиш само глупости?

— Какви например?

— Ами, да речем, скокове с парашут, скокове със ски от хеликоптер, автомобилно рали по неравен терен веднага след тренировъчния лагер.

— Явно знаеш много за мен.

— Само защото си свързан със семейния ни бизнес, така че не го приемай лично. Освен това всеки в Чикаго знае за твоите подвизи.

— Журналистите винаги вдигат много шум за нищо.

— Не е точно „за нищо“. — Тя изрита чехлите със зайчетата и подви крака под себе си. — Не те разбирам. Винаги си бил образец за всички от професионалния спорт. Нито пиеш, нито биеш жени. Пръв идваш на тренировките и последен си отиваш. Около теб няма никакви скандали, не играеш хазарт, не се държиш превзето като кинозвезда. И изведнъж — такива изцепки!

— Никакви изцепки нямаше.

— А как иначе ще ги наречеш?

Кевин наклони глава и присви подозрително очи.

— Да не са те изпратили да ме шпионираш?

Тя се засмя, макар това предположение да разваляше образа й на богата разглезена кучка.

— Повярвай ми, аз съм последният човек, на когото биха поверили подобна отговорна задача, свързана с бъдещето на отбора. В семейството ми се носи славата на отвеяна интелектуалка. — Тя се прекръсти, преди да продължи: — Хайде, Кевин, да пукна, ако те предам. Кажи ми какво става.

— Понякога обичам силните усещания и не виждам нищо лошо в това.

Но Моли не мирясваше.

— А приятелките ти не се ли тревожат за теб? — продължи да дълбае.

— Ако искаш да узнаеш нещо повече за интимния ми живот, просто ме попитай. Тогава ще имам удоволствието да ти кажа да не си пъхаш носа в чуждите работи.

— Че защо са ми подробности от твоя интимен живот?

— И аз това се питам.

Тя го изгледа с престорена невинност.

— Просто се чудя откъде си намираш чуждестранните мацки. От каталог ли ги поръчваш? Или се ровиш в интернет? Чух, че имало компании, специализирани в подпомагане на самотни американци. Търсят им партньорки в чужбина. Явно самите те, горките, не могат да се справят. Да, виждала съм такива снимки. „Двайсет и една годишна красива рускиня. Свири на класическо пиано чисто гола. В свободното си време пише еротични романи. Желае да сподели «уменията си» с някой янки.“

За съжаление, вместо да се обиди, Кевин се разсмя.

— Излизам и с американки.

— Обзалагам се, че не са много.

— А на теб никой ли не ти е казвал, че си прекалено любопитна?

— Аз съм писателка. При нас любопитството е професионално качество. — Моли побърза да мине в атака: — Разкажи ми нещо за семейството си.

— Няма какво да се разказва. Аз съм ПС.

Първокласен сваляч?

— Противен смотаняк?

Той се ухили и вирна крака върху масичката за кафе.

— Пасторски син. Четвърто поколение, но зависи от това, как ще ги броиш.

— О, да. Спомням си, че съм чела за това. Хм, четвърто поколение, така ли?

— Баща ми беше методистки свещеник, син на методистки свещеник, който на свой ред е бил внук на един от най-старите пътуващи методистки проповедници, разнасяли Божието слово из най-затънтените краища на страната ни.

— Ето защо в твоите вени тече толкова буйна кръв! От гените на предшественика ти мисионер.

— Е, със сигурност не е от баща ми. Той беше чудесен, но не би могъл да бъде обявен за любител на риска. По-скоро беше домошар и книжен плъх. — Усмихна се. — Също като теб, само че по-любезен.

Моли предпочете да се престори, че не е чула язвителното подмятане.

— Жив ли е?

— Умря преди шест години. Когато съм се родил, е бил на петдесет и една години.

— А майка ти?

— Загубих я преди година и половина. И тя беше възрастна. Буквално поглъщаше книгите, беше председател на историческото дружество, увличаше се по генеалогията. Няма да забравя с какво нетърпение родителите ми очакваха лятото. Това бяха най-приятните месеци в живота им.

— За да се пекат на нудистки плажове на Бахамите?

— Не съвсем — засмя се той. — Всички отивахме в летния лагер на Методистката църква в Северен Мичиган. Той принадлежи на семейството ми от много поколения.

— Семейството ти е притежавало летен лагер?

— Да, с малки бунгала и голям стар параклис за църковните служби. Там трябваше да прекарвам всяка от летните ваканции, докато не станах на петнайсет, когато се разбунтувах.

— Сигурно са се питали как са си се пръкнал такъв.

— Всеки божи ден. — Очите му се присвиха. — Сега е твой ред да разкажеш за себе си.