— А телефонния секретар?

Линията натежа от напрежение и тишина. Както Винаги, Арчър изчака по-малката си сестра.

— Да и пак да — процеди тя през зъби.

— И?

— Не и пак не.

— Продължавай!

— Би било добре, ако знаех какво търся.

— Брат си. Спомняш си го, нали? Кайл, с невероятните очи и очарователната усмивка.

— И откраднатия кехлибар — каза язвително тя.

— Моля?

— Откраднат. Кехлибар.

— Какъв кехлибар?

— Питай ченгетата.

— Това ли е всичко, което казаха? — долетя гласът ми Арчър. — Откраднат кехлибар?

— Да.

— Обработен или не?

— Не ми казаха. Какво е имало в пратката, която изчезна с Кайл?

— Кой е казал нещо за изчезнала пратка с кехлибар?

— Ченгетата.

— Лошо — изсумтя Арчър. — Някой разпространява небивалици.

— Не си и помисляй за мен. Не си ми казал нищо друго, освен да дойда тук и да чакам. Вярно ли е това?

— Кое?

— Наистина ли Кайл е изчезнал с краден балтийски кехлибар на стойност един милион долара?

— Не знам. Така ли казват ченгетата?

— Това намекват — изрече тя отчетливо. — Има разлика. Разлика между това да ти задават въпроси и да те обвиняват за нещо. А Лоуи? Той къде е?

— Когато се чухме за последно, беше все още в Литва.

— А Джъстин?

— В Калининград — каза Арчър. — Фейт с теб ли е?

— Не. Връща се от Токио в Сан Франциско. Пътьом ще остане няколко седмици в Хаваите.

— Благодаря ти, господи!

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид, че ти и твоята близначка създавате повече проблеми заедно, отколкото разделени.

— Същото може да се каже за Лоуи и Джъстин — изрече тя натъртено. — Но погледни на нещата откъм добрата им страна.

— Каква е тя?

— Мама можеше да има три дъщери. Фейт4, Онор и Частити5.

Представяш ли си колко по-лошо би се чувствал със сестра на име Частити?

За изненада и на двамата брат й се разсмя.

— Благодаря ти. Имах нужда от това.

— От какво?

— От смях.

Усмивката на Онор беше тъжна като очите й.

— Арчър?

— Да.

— Смяташ, че все още е жив, нали?

Тишината бе по-изнервяща отвсякога. Тя притаи дъх в очакване.

— Докато не видя трупа… — гласът му заглъхна.

— Да. — Тя рязко пое въздух. — Кайл не е крадец или убиец.

Тишината се проточи. Онор почувства по тялото си студени тръпки.

— Арчър?

— Кайл е мислил с хормоните си.

— Какво означава това?

— Някаква досадна никаквица му е взела ума.

— Искаш да кажеш, че Кайл обича тази жена достатъчно, за да открадне заради нея? — попита Онор.

Затвори очи и зачака със затаен дъх отговора на Арчър. Последваха безмълвие и тишина. Мина доста време, докато брат й уморено изруга и разпръсна тишината. Представи си как той прокарва пръсти през тъмната си коса — жест, който издаваше чувство на неудовлетвореност, присъщо на всички мъже в семейството.

— Не знаем какво се е случило — въздъхна той. — Доказателствата срещу Кайл изглеждат сериозни. Твърде сериозни, по дяволите. Почти като…

Гласът му отново заглъхна в тишината.

— Продължавай — каза тя. — Кажи ми, че не вярваш на твърденията на полицаите.

— Че е крадец?

— И убиец.

— Каквото и да се е случило, смятам, че обясненията, които чух, са нагласени.

— Защо мислиш така?

— Прекалено е дълго и заплетено, за да ти го обясня. Просто ми имай доверие.

— Но…

— Претърси ли лодката? — прекъсна я Арчър.

— За нещо, дълго шест фута и два инча6, като брат ми, така ли? — попита тя мило.

— Няма значение. Искам да се върнеш вкъщи.

— Какво? Та аз току-що пристигнах.

— Заминаваш и толкова.

— А лодката на Кайл?

— Забрави тази работа. Дори когато е завързана за кея, Тумороу не е в твоята категория. Събирай си багажа, Хорнет7. Прибирай се вкъщи и продължавай да проектираш дребните си украшенийца за Фейт.

Онор ненавиждаше този прякор. Мразеше също да я третират като човек, който по цял ден се мотае без работа.

— Арчър, ти…

— Ако ченгетата отново ти досаждат, преди да си тръгнеш — не й даде възможност да се изкаже той, — насъскай срещу тях някой от адвокатите на Донован интернешънъл.

— А какво да правя с репортерите? — попита напрегнато тя.

— Без коментар.

— Няма проблем. И без това не зная нищо.

— Точно това е идеята. И си стягай багажа.

— Но…

Отсреща вече нямаше никого. Възмутена, Онор затвори. По-скоро в ада щеше да завали сняг, отколкото тя примирено да си събере багажа и да замине. Не беше вече ученичката, която изпълнява заповеди.

— Проблеми ли има? — обади се Джейк.

Онор подскочи. Беше забравила, че не е сама. Обърна се рязко. Джейк стоеше на няколко стъпки от нея и държеше местния вестник в ръце. Тя се запита дали бе прочел смесицата от половинчати истини и спиращи дъха хипотези за мистериозно изчезналия труп на Кайл Донован и липсващия кехлибар. Това бяха новините от сутрешното издание на Патриот.

— Роднини — отвърна тя кратко. — Не можеш да живееш с тях, а те не желаят да живееш без тях.

Джейк издаде някакъв звук, който можеше да е проява на съчувствие, но беше трудно да се каже. Тя предпочете да повярва, че ръмженето издава симпатия. Нуждаеше се от това. Най-големият й брат мълчеше като риба, ченгетата смятаха любимия й брат за измамник и убиец. Този неин любим брат бе изчезнал безследно… а тя щеше да взима уроци по риболов.

Всичко беше с главата надолу.

— Готова ли сте да разгледаме лодката? — попита делово Джейк.

— Защо не? Всичко друго се обърка.

— Ентусиазмът ви нараства с всяка изминала минута.

— Това е разбираемо. Толкова съм развълнувана.

Черните му вежди се повдигнаха.

— Дадохте обява за инструктор по риболов, нали?

— Да. Извинете. Малко съм уморена.

— Изглеждате ми така, сякаш бихте изпили чаша кафе — съгласи се той. — Има ли кухня на лодката ви?

— Мисля, че да.

— Мислите, че да — той поклати глава. — Отдавна ли имате тази лодка?

— Не. Брат ми… я остави.

Това обяснение прозвуча неубедително дори и за Онор. Тя изпитваше ужас от малки бързоходни лодки и мразеше риболова, както Джейк скоро щеше да открие. Тогава сигурно щеше да се чуди защо й се иска да се научи да управлява лодка и да лови риба.

Може би мазохизмът щеше да му се стори единственото логично обяснение.

— Аз… — тя преглътна и продължи: — Все още е мъчително за мен. Предпочитам да не говоря за това.

Джейк не беше изненадан. Без значение колко невинна изглеждаше, Онор криеше нещо. Той също.

— Хайде. Да видим тази ваша лодка.

2.

Далече на северозапад кълбести облаци като пухесто покривало се спускаха над планините на полуостров Олимпик. Слънцето висеше в небесната шир — неин всевластен, но преходен господар. Водата бе блестяща и неподвижна като фина синя коприна. Единствено невидимият, но мощен поток на океанските течения смущаваше спокойната повърхност на пролива.

Онор се поколеба на върха на чакълестата пътека, спускаща се петнайсет фута надолу по стръмния скалист склон до самия бряг. Въздухът беше чист, хладен и ухаеше на ели. Тишината бе мехлем за объркания й мозък. Не искаше да нарушава вътрешното спокойствие, което чувстваше при мисълта, че отива на риба. От друга страна, всичко беше по-добро от идеята да бездейства и да се безпокои за Кайл. Запъти се с решителна крачка към кея.

Джейк не забеляза колебанието на Онор. Той се спусна надолу по пътеката и се качи на кърмата на Тумороу. Забави леко крачка, отвори шумно някакво малко отделение на кърмата и включи двата акумулатора.

В този момент осъзна, че е сам на лодката. Обърна се, за да види какво се е случило с неговата не особено ентусиазирана рибарка.

Онор стоеше на дока и гледаше Тумороу така, както подозрителна котка гледа пълна вана.

— Какво има? — попита Джейк.

— Това нещо се движи.

Той бързо огледа лодката. Тя стоеше успоредно на кея. Носът и кърмата бяха здраво завързани с въжета за кнехтовете.

— Какво имате предвид? — попита. — Завързана е от двата края.

— Тогава защо подскача така?

Джейк погледна палубата на Тумороу. Лодката се полюшваше плавно върху солените води, раздвижени от лекия бриз.

— Подскача — повтори Джейк неангажиращо. — Онор, качвали ли сте се някога на лодка?

— Разбира се.

— Кога?

— Последния път взех ферибота до полуостров Ванкувър.

— Това не се брои. Тези фериботи са големи почти колкото самолетоносачи.

— И затова ги харесвам. Те не подскачат.

— Ще останете изненадана, ако ги видите в силен вятър.

Тя не му обърна внимание.

— Била ли сте някога преди на малка лодка? — попита той.

— Веднъж.

Изражението на лицето й подсказваше, че не е било приятно изживяване.

— Какво се случи? — попита я.

— Лоуи и Джъстин, двама от четиримата ми братя, ме взеха на риболов. Излезе вятър и лодката се изправи вертикално, като бик на родео. Трябваше да лежа на дъното, сред рибата, за да не падна зад борда.

— Колко си била голяма?

— На тринайсет.

— Оттогава ходила ли си за риба?

— Да ти приличам на мазохист?

— Всичко, което знам за теб, е, че под размъкнатите потни дрехи носиш рунтава риза.

Тя рязко повдигна черния си анцуг. Под него имаше зелен спортен пуловер, който й стоеше много добре.

— Саморегулиращ се памук — каза тя. — И дрехите ми не са размъкнати. Удобни са.

Джейк бързо извърна погледа си от заобленото тяло, което Онор така неочаквано беше разкрила. Под дрехите, достатъчно големи за мъж с неговите размери, работодателката му изглеждаше точно такъв тип жена, какъвто харесваше. Нито твърде слаба, нито твърде пълна. Нито много едра, нито много дребна. Точно за неговите ръце, за неговите устни. Всичко си й беше на място.

Жалко, че беше Донован. Джейк отдавна вече не сваляше жени, на които няма доверие.

За съжаление не си спомняше и кога за последно се бе чувствал толкова привлечен от индивид от противоположния пол. Все пак имаше и някои по-добри съображения да стоиш близо до една жена от това да завъртиш нова, бурна афера. А той възнамеряваше да стои до Онор на всяка крачка от пътя й, докато не открие Кайл и откраднатия кехлибар.

Джейк се обърна към нея и се усмихна.

— Удобни, а? — промърмори той. — Е, поне ще знам, че ако се намокря, ще има какво да облека.

— Затваряй си устата. Изглежда ми далеч по-вероятно да се намокря аз, отколкото ти.

— Докато стоиш на кея ли?

Тя въздъхна и го изгледа продължително. Щеше да го погледне отново едва когато стъпи на палубата. И да подскача от облекчение. Отправяйки безмълвна молитва към бога, тя направи една безкрайно продължителна крачка от пристана към палубата. Подметката на спортните й обувки се закачи за планшира.

Джейк улови Онор толкова лесно, сякаш сам той бе стъпил на лодката. Погледна удивените й очи, усмихна се леко и я пусна на земята много по-бавно, отколкото я беше хванал.

— Благодаря — промърмори тя.

— Добре дошла. В града продават обувки за риболов.

— Толкова по-добре за тях.

— И още по-добре за теб. Когато палубата се намокри, ще имаш чувството, че караш кънки на лед, ако не носиш специални обувки.

— Когато се намокри? Палубата не би трябвало да се мокри. Нали затова те наех.

— Водата е мокра. Лодките плават във вода. Следователно лодките се мокрят.

— Можеш да си изкараш бакшиш.

Джейк се ухили, после поклати глава и се изсмя високо. Въпреки че проявяваше лош вкус откъм роднини, Онор Донован определено би могла да му хареса.

Тази мисъл мигновено го натъжи. Последното нещо, от което имаше нужда, беше да хареса по-малката сестра на Кайл. Това, че бе наследила изцяло чара на семейство Донован, не беше причина да я харесва, а още по-малко да се подлъже да й вярва. В резултат от това коварно привличане щяха да му останат само разочарованието и яростта, които бе изпитал, щом разбра, че Кайл е толкова нечестен, колкото и приятен за компания. Щяха да са нужни години, докато бизнесът на Джейк се възстанови, ако това изобщо беше възможно.

Отдавна не бе правил толкова погрешна преценка за човешко същество. Доколкото зависеше от него, по-скоро адът щеше да се екове от студ, отколкото да сгреши отново.

Понякога хората умираха от такива грешки.

— Ще преживея и без бакшиш — избъбри той. — Купи си обувки за риболов, когато вземеш разрешително.

Онор го погледна втренчено, на лицето й се изписа изненада.

Той се насили да се усмихне и си напомни, че каквато и да беше, сестрата на Кайл не бе глупачка. Тя го разбираше много добре, за негово облекчение. И за нейно, разбира се. Не изглеждаше щастлива от това, което види в очите му.