В гласа от другата страна на линията се прокрадна задоволство:

— Бихте ли издиктували имената си така, както са изписани върху картата?

След като приключи с госпожа Синклер, Лорна реши да прегледа купчината писма до вратата и да провери дали наистина бе пристигнало предупредителното писмо. По някакъв начин до този момент бе почти убедена, че става въпрос за грешка.

Наистина имаше грешка. Всъщност, докато отвори всички пликове, до нея се образува грозна купчина от листове, доказващи грешки и всичките до една — нейни.

Честно казано, беше наясно, че отдавна трябваше да прегледа кореспонденцията си. Пликовете стояха до вратата и тя се опитваше да не им обръща внимание, както и на присвиването в стомаха си всеки път, когато минаваше край тях или щом се сетеше за тях нощем, напразно опитвайки се да заспи. Нямаше пари да плати разходите си, но винаги разчиташе, че скоро ще разполага с достатъчно. Една сметка се равняваше на един добър бакшиш. Но разточителството й бе излязло извън контрол и Лорна беше наясно и с това.

Само дето до този момент нямаше представа, че напълно е излязло от контрол.

Какво, за бога, бе купила с всичките тези пари?

И защо през цялото време все пак се чувстваше празна?

Не беше екстравагантна. Излизаше доста рядко и не можеше да се каже, че всеки път пиеше „Дом Периньон“. Единственото нещо от покупките й, което евентуално би могло да се нарече не от първа необходимост, бяха един-два чифта обувки, и то от време на време. В случай, разбира се, че обувките могат да са излишни.

Понякога, когато попаднеше на чифт, на който не можеше да устои, го купуваше ей така, за всеки случай. Като онези на „Мали“ миналото лято. Но те струваха колкото незначителна част от наема й. Как този каприз би могъл да допринесе за сметките й от стотици долари?

До този момент си въобразяваше, че може да се справи и да погаси дълговете си. Щеше да спечели достатъчно пари и да изплати всичко. От време на време в ресторанта имаше нощи, през които получаваше по двеста и петдесет, дори по триста долара бакшиш. Август по принцип беше мъртъв сезон за ресторантьорския бизнес, но щом дойдеше септември, нещата щяха да влязат в релси.

Но сега, гледайки разписките, за първи път осъзна, че никога няма да изкарва достатъчно, за да поеме нещата в свои ръце. Имаше лихви, такси за превишен лимит, финансови глоби… Върху две от кредитните й карти банките бяха завишили лихвите с близо трийсет процента. При вноска от сто шейсет и четири долара, сто шейсет и два отиваха само за тях. Дори на нея й беше ясно, че за да погаси с два долара месечно главницата, ще са й нужни десетилетия. И то в случай, че се откаже да ги използва в бъдеще. Беше изправена пред сериозен проблем. Толкова сериозен, колкото бяха дълговете й.

Всичко започна, когато магазините „Сиърс“ любезно й изпратиха тяхна кредитна карта още докато беше първокурсничка в колежа. Израснала сред комфорта на луксозно предградие в Потомак, Мериленд, винаги бе считала, че не само ще продължава да се радва на стандарта на средната класа, но дори ще го надхвърли. Това бе стартовата точка, а не върховото постижение в живота й.

Тъй че когато получи кредитната карта, реши, че е редно да излезе и да купи някои дребни неща за себе си, които да заплати сама.

Първата й покупка бе чифт червени маратонки. Забеляза ги на витрината на „Лусит“ и веднага си представи как изпъква сред компанията си на доковете на залива Чесапийк със загоряла от слънцето кожа, с блестяща от модната боя „Клерол“ №2 светлоруса коса, с новия си приятел — син на богат собственик на автосалони из целия щат — толкова запленен от нея, че е готов веднага да й предложи брак, след което всички заживяват щастливо до края на дните си.

С цена от единайсет долара и деветдесет и девет цента, плюс пет процента такса и близо шестнайсет процента лихва, червените маратонки й се сториха добра инвестиция. Освен това имаше намерение да направи вноската преди датата на падежа.

На излизане от магазина обаче още няколко дреболийки хванаха окото й. Страхотният уокмен „Сони“ за деветдесет и девет долара си беше направо без пари, а и кой можеше да я упрекне за малките сребърни обеци, оформени като джапанки… Никой, естествено.

За нейна беда, Лорна не беше много стриктна, когато трябваше да връща пари, а и приятелят й я изостави няколко седмици по-късно, след като й изневери с най-добрата й приятелка на един рожден ден. Прекара лятото, работейки на различни места на закрито. Затова кожата й не придоби бленувания бронзов загар, а дългата й светлокестенява коса беше изтощена и провиснала от изкуствената светлина и спарения въздух в помещенията, вместо да се вие на златисти вълни около лицето й и да се развява от вятъра, докато, изтегната на борда на лодката, плава към очакващото я щастие.

Но дойде есента и Лорна срещна друг мъж, който обичаше салсата. Обувките за популярния танц бяха изумителни — стегнати, бродирани! Новият любим й се струваше като сбъдната мечта. Увлечението никак не беше евтино, но кой би поставил цена на мечтата?

Естествено, един ден сънят свърши, Лорна се събуди и приключи обучението си в колежа като самотно момиче. Това съвсем не означаваше, че междувременно не се бе натъквала на неустоими обувки. Изтегли кредит, за да се запише на балет (не танцуваше с палци, но и пантофките й доставяха удоволствие), джаз (там имаше обувки с цяла и с раздвоена подметка, дори ботуши), степ (кожени и вдигащи доста шум). Беше ужасна танцьорка, но обувките… обувките!

Така Лорна крачеше към бъдещето си, сменяйки чифт след чифт, надявайки се през цялото време, че най-сетне ще срещне чаровния принц, който вървеше заедно с обувките. В замяна тя щеше да води лесния живот на средната класа, сред която беше израсла, с две или три хлапета, със златист ритрийвър, с огромен гардероб в спалнята си и без никакви финансови грижи.

Но не се получи така. Мъжете идваха и си отиваха. И пак идваха, и пак си отиваха, и то много преди времето, когато хората престанаха да казват: „Още си млада, целият живот е пред теб!“, а вместо това започнаха да я питат: „Е… кога най-сетне мислиш да се установиш?“. След раздялата с последния й приятел — приятния, но досаден до смърт адвокат Джордж Манинг, колежката й Бес я бе нарекла глупачка, след което бе добавила:

— Може и да е скучен, но се облича от „Брукс Брадърс“ и плаща редовно сметките си!

Това обаче не беше достатъчно за Лорна. Не можеше да остане с неподходящ човек само защото щеше да й осигури финансова стабилност, независимо колко изкусително беше като мисъл. Затова продължи да живее така, сякаш всеки момент очаква някакво чудо да изскочи пред нея иззад следващия ъгъл. Решенията винаги идват съвсем ненадейно, смяташе тя.

Междувременно не беше направила нищо, за да открие свое собствено решение и да престане да си създава проблеми, преди нещата да излязат от контрол. Като комарджия, който продължава да залага с надеждата, че голямата печалба тепърва му предстои, бе подминавала с лека ръка грижите, докато накрая, точно в този момент, осъзна, че държи губеща карта.

Намираше се в истинска криза. Ако не направеше промени, при това бързо, щеше да бъде разорена.

Нещата се свеждаха не просто до „Не можеш да си купиш тези сандали, беднячке!“ или „Няма как, през следващите няколко месеца ще трябва да ядеш само ориз и грах!“. Дойде време да си признае пред бога: кашоните от велпапе топлят повече при минусови температури, отколкото кутиите от шперплат, така че тичай бързо зад „Сиърс“ и вземи няколко опаковки от хладилници, преди някой да те е изпреварил.

Трябваше да предприеме нещо. И то незабавно.

Глава 2.

— Значи вземаш противозачатъчни и го оставяш да се заблуждава, че се опитваш да забременееш?

Хелън Захарис веднага наостри уши. Въпросът не беше насочен към нея, но като нищо можеше и да бъде. Всъщност беше толкова точно формулиран, че за момент се уплаши да не би някой да е разкрил конспирацията й и да е седнал срещу нея на масата, за да я изнудва.

Но не, разговорът се водеше между две около двайсетгодишни момичета, заели съседната маса в кафе „Руж“, където Хелън очакваше за обяд Нанси, съпругата на сенатор Кабът.

Нанси закъсняваше, което бе добре, тъй като бърборенето на двете момичета беше много по-занимателно за Хелън, отколкото онова, за което неминуемо щеше да разговаря с нея, например кой ще участва в надбягванията в Мидълбърг през октомври или коя политическа фигура напоследък е предложила нелепо понижаване на данъците. Или пък — повишаване. Или чий дебел задник е предизвикал интереса на хората в Белтуей5. Нито една от тези теми не я вълнуваше.

— Не може да се каже, че се измъчва особено — отбеляза младата жена, която вземаше таблетките антибебе, като се засмя и отпи от розовото си питие. — Просто трябва да се постарае малко по-усърдно и… по-дълго.

Приятелката й се усмихна, сякаш й бе приятно да бъде въвлечена в пикантната тайна.

— Кога смяташ да престанеш?

— По някое време. Когато реша, че съм готова — нехайно отвърна първата.

Другата поклати глава:

— Не ти липсва кураж. Гледай само междувременно да не открие хапчетата.

— Няма начин.

— Къде ги криеш?

Прикрепени с тиксо към дъното на чекмеджето на нощното ми шкафче, мислено отбеляза Хелън.

— В дамската си чанта — поясни момичето с розовото питие. — Никога няма да потърси там.

Погрешна стъпка. Тотална неопитност. Мъжете проявяваха респект към този аксесоар само докато усетеха и най-малкото съмнение, че нещо става. Тогава първото място, където проверяваха, беше чантата. Дори най-глупавите действаха така.

Ако тя скриеше нещо там, Джим веднага щеше да го открие. Бе преминал през периода на куртоазия преди много време.

Потрепери при мисълта какво щеше да направи, ако разбере, че осуетява опитите му да се сдобие с наследник.

По този въпрос Хелън бе непоколебима. Не искаше бебе. Щеше да бъде абсолютно нечестно — преди всичко спрямо самото дете, тъй като единствената причина съпругът й толкова да го желае бе, че така ще може да демонстрира идеалното семейство, с което щеше да повдигне рейтинга си на следващите избори.

Кампания 2008.

Веднъж сънува, че има бебе. Това бе копнежът да притисне малкото топло телце, да целуне пълничките пръстчета на ръчичките и крачетата. Да прави сандвичи с фъстъчено масло за обяд всеки ден и да го изпраща на училище с неизбежното „Обичам те!“.

О, да, веднъж Хелън бе сънувала, че е майка. И има щастливо семейство. Както и много други сънища, които голямата политическа машина на Вашингтон бе смляла и изплюла. Нямаше желание да вкарва едно невинно същество в нея.

— Да ви донеса ли вече нещо за пиене? — попита младата сервитьорка. Имаше нервното изражение на човек, който току-що е започнал работа и се старае да я върши както трябва, но няма никаква представа как. Хелън разпознаваше тези симптоми. Преди петнайсет години бе в същото положение.

— Не, всичко е наред, благодаря. Просто чакам…

— Госпожице! — разнесе се пиянски глас през няколко маси. Някакъв мъж щракна с пръсти, сякаш привиква куче. — Колко пъти трябва да си поръчвам ирландско кафе, преди най-после да ми го донесете?

Сервитьорката неуверено премести поглед от Хелън към непознатия, после обратно, и очите й се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, господине. Проверих няколко пъти, но още не е готово.

— Качеството изисква време — намеси се Хелън с най-очарователната си усмивка. Грубиянинът не заслужаваше подобна любезност, но ако някой бе недоволен, той би трябвало да заеме мястото на това момиче. — Днес поръчките за бара са особено много, така че вината не е нейна.

Точно както се очакваше, мъжът се разсмя, оголвайки грозни жълти зъби. Беше готова да заложи и последния си долар, че е страстен пушач.

— А ти си доста гореща, а? Позволи ми да те черпя едно!

Хелън отново се усмихна, сякаш беше изключително доволна от тази проява на мъжко внимание.

— Още едно — и няма да бъда в състояние да се прибера у дома — излъга тя. — Това мило момиче изминава разстоянието от бара до масите толкова пъти, че сигурно главата му се е замаяла. — Обърна се към сервитьорката и прошепна: — Засега не искам нищо. Благодаря.