— Мисля, че много добре знаеш.

В съзнанието й нахлуха хиляди вероятности.

— Не. Не мога да се сетя за нещо толкова лошо, за което би искал да ме унижиш така на публично място. Смяташ ли, че е в твоя полза, ако се разчуе, че съпругата ти се опитва да пазарува с блокирани кредитни карти?

— Не чак толкова, колкото… ами… да бъда лишен от семейство.

Тишината, надвиснала помежду им, беше като топка за пинг-понг, до която никой от играчите не успява да стигне.

Джим я наруши пръв:

— Това говори ли ти нещо? — Креслото му изскърца отново и вече си представяше скованата му от гняв фигура. — А аз си мислех, че се опитваш да забременееш. Пък се оказва… — Почти виждаше как нехайно повдига рамене. — … че просто сме се чукали.

Хелън изкриви лице в гримаса от начина, по който буквално бе изплюл думата.

— Не останах с впечатление, че не ти беше забавно.

Не беше толкова лесно да го отклони от темата.

— Ти си ме лъгала, Хелън!

— И за какво по-точно?

— Като че ли не знаеш.

— Не си на себе си — подхвана тя, давайки си сметка, че най-добрата защита в случая беше обвинението.

— Не мисля.

— Тогава ми обясни за какво говориш!

Вече бе готова да отхвърли възраженията му за пушенето, когато той каза:

— Разбрах за таблетките.

Чувство за вина и гняв се разля във вените й.

— Каква работа имаш да се ровиш из нощното ми шкафче?

— Нощното ти шкафче? Днес трябваше да ми изпълнят рецепта в аптеката на Джи стрийт и аптекарят ме попита дали да ми даде и твоята поръчка.

О, по дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! Бе проиграла картите си. Можеше да се измъкне с лъжа, като каже, че рецептата е стара или аптекарят е допуснал грешка, но вече се бе издала достатъчно. Бе попаднала в капан, от който няма измъкване.

— Чакай — каза, но вече бе твърде късно. — Какви хапчета?

— Противозачатъчни. Вземала си ги от месеци, затова не се опитвай да ме баламосваш!

Беше адски затруднена. Дали трябва да рискува, като се опита да отрече, или да признае цялата истина?

— Предписаха ми ги по здравословни причини. — Лъжата дойде на устните й съвсем естествено. — Трябваше да регулирам хормоните си, за да мога да забременея.

От другата страна на линията се разнесе неприятен смях.

— Ако беше така, щеше да ми кажеш.

— Защото си особено сговорчив и разговорлив в последно време! — заяде се тя.

— Ти си лъжкиня!

— Това е твоето мнение. И сега си решил да ме накажеш?

— Можеш да се обзаложиш.

Леденият му тон я накара да потръпне. Как, по дяволите, бе стигнала дотам да се омъжи за мъж като него?

— И за колко време?

— Колко, според теб, ще ти отнеме да забременееш?

— Шегуваш ли се? Наистина ли смяташ да ме лишиш от всякакви средства дотогава? — За нищо на света няма да му позволи да го направи. Ще си намери работа. Няма да опропасти съдбата на едно дете заради собствената си слабост към пазаруването.

— Ще ти отпусна прилична издръжка — каза Джим. — Само за най-необходимото. Не повече от сто долара на седмица.

— Сто долара!?

— Знам, че съм прекалено щедър.

Това означаваше около шейсет цента на час заради факта, че е омъжена за него.

— Толкова си жалък — изсумтя тя и прекъсна връзката.

Огледа магазина и непретенциозните служители, въртящи се наоколо, които очевидно си спомняха богатата клиентка от последните няколко години, която винаги бе изглеждала безгрижна и добре осигурена. Поне някои от тях споделяха сегашното й неудобство.

Като жената там. Красива. Прекалено красива, за да се е родила богата. Просто е била купена. Сигурно имаше серийна татуировка на бедрото си. През годините Хелън се научи да различава оригинала от фалшификатите. Като нея самата.

Върху красивите лица на ментетата винаги имаше сянка на несигурност.

Точно както при Хелън. Някак си, независимо от банковата сметка, която делеше с Джим, никога не изпитваше задоволството от свободата да пазарува в „Ормондс“. Винаги над главата й висеше някаква заплаха. Заплахата от неодобрението на Джим.

Е, стига толкова. Няма намерение да живее от милостинята му и да се подчинява на поредната му прищявка. И в никакъв случай няма да позволи той да ръководи живота й.

Като в сън, тя се наведе и сложи обувките на „Джими Чу“ в кутията на „Бруно Мали“, после бавно затвори капака.

Изправи се, обзета от чувството, че я подтиква поредното неодобрение на съпруга й, изразено само с незначителен жест.

Да, беше я поставил на колене. Беше я унижил и бе предизвикал простия продавач да й съобщи за това. Но няма да го остави да спечели рунда. Няма да му позволи да я държи на каишка, като блокира кредитните й карти.

Направи крачка напред, мислейки много повече за символичното освобождаване от властта на Джим, отколкото за факта, че е обута с обувки, които все още не е платила.

Ще се върна, каза си мислено, правейки поредната крачка. В магазина никой няма да забележи, че си е тръгнала. Знаеше го от собствен опит в отдела за дрехи в „Гарфинкълс“6, където случайно се запозна с Джим. Сензорите за охрана бяха на нивото на гърдите, където обикновено крадците криеха откраднатата стока.

Тя не беше крадла, а редовен спонсор, налял вероятно хиляди долари в касата на „Ормондс“. Дявол да го вземе, дори беше оставила чифт страхотни обувки на „Джими Чу“, докато пробваше друг на „Мали“.

Имаше нужда да го направи. Обувките на „Бруно Мали“, които носеше в момента, бяха направо страхотни. Мнение, което не се споделяше от всички. Някои ги намираха за неудобни. Единствено хората със съвършени стъпала можеха да усетят превъзходството им над останалите марки. А кой не би искал да стъпва комфортно?

Е, в момента това не беше най-главното. Тя бързаше не защото обувките бяха неотразими, а защото бягството й доставяше удоволствие.

По-късно без проблем ще плати тези обувки. Веднага щом стигне у дома и се добере до някакви пари в брой или пък успее да налее здрав разум в главата на Джим дотолкова, че да активира кредитните й карта отново. Тогава щеше да се върне, да обясни, че е излязла несъзнателно, и щеше да плати. Без проблем.

Не беше като да краде, за бога. Едва не се задави от тази мисъл. През последните трийсет години не бе откраднала нищо, въпреки че някога бе много добра в занаята. Нямаше намерение да възкресява старите си навици.

Сърцето й биеше до пръсване и усети, че по страните й плъзва червенина. Този път Джим няма да спечели. Усещането беше ободряващо. Ще се добере до колата си, ще отвори бутилка шампанско и ще я изпие, докато се наслаждава на кацащите и излитащите самолети от летище Рейгън Нешънъл. Кой преди много години я покани на среща, за да й открие пръв величието на тази гледка? Уди? Да, точно той. Беше невероятен. Караше „Порше 914“ и тогава това се смяташе за тузарско. Какво ли е станало с него?

Беше почти излязла, загледана в обсипания със звезди оранжево-розов хоризонт, и почти усещаше освежаващия полъх на вятъра, когато зад гърба й се задейства аларма.

За момент застина на мястото си. Воят беше оглушителен. И наистина ли виждаше блещукащи светлини?

Внезапно я обзе чувство за вина, от което походката й стана по-скована, но се насили да продължи напред. Вървеше, опитвайки се да не обръща внимание на угнетяващия звук. В края на краищата в големите магазини винаги се случва нещо, което предизвиква тревога.

Но нямаше как да пренебрегне следващия сигнал — нечии бързи стъпки зад гърба й и мъжкия глас, който каза любезно:

— Извинете ме, мадам. Има малък проблем. Бихте ли се върнали с мен в магазина, моля?

Глава 3.

— Сложила съм си червения кожен колан… — Сандра Вандерслайс зашляпа по пода на апартамента с боси крака, притиснала слушалката с рамо, и се озова в кухнята. Много тихо отвори вратата на хладилника.

— Ооо, скъпа — каза мъжът от другата страна на линията, — много те харесвам в червено. А взе ли малкия червен камшик?

Сандра много внимателно извади портокаловия сок и изгука в отговор:

— Да, миличък. Точно както го обичаш. — Наклони чашата, за да не я чуе как си налива. Петдесет грама. Толкова й се полагаше. Допълни останалото с вода.

— Ще разкъсам бельото ти със зъби.

Тя изстена, както се очакваше от нея, и зави капачката върху бутилката със сок.

— Ооо, да! — Отпи глътка. — Направо ме подлудяваш! — Върна се до телевизора във всекидневната, продължавайки да говори в слушалката: — Ммм. Дааа.

— Вече ближа малкото ти влажно котенце.

— Ммм.

— Харесва ли ти?

— О, миличък, неотразим си. — Беше произнасяла тези думи толкова често, че излизаха от устата й почти автоматично. Бяха изгубили смисъла си. Беше нещо като мантра, която повтаряше, за да спечели долар и четиридесет и пет цента на минута, обещани от оператора на горещия телефон.

Горещ наистина.

Отново изстена, надявайки се да звучи правдоподобно, и се настани удобно на дивана.

— Ооо, axxx…

Взе дистанционното, натисна бутона за изключване на звука и премина през няколко телевизионни канала, докато стигна до повторението на снощното токшоу.

— Чудесно — отбеляза повече за себе си, отколкото за мъжа от другата страна на линията, после изпусна още няколко стона и въздишки, толкова харесвани от клиентите, докато гледаше интервюто на Джон Стюърт, който четеше на поредния обвинен в измама политик заглавията на най-популярните вестници.

— Толкова си сладка — успя да прошепне непознатият задъхано. — Бих могъл да правя това… да те любя… цял ден.

— Моля те, продължавай — изгука жената, мислейки за страхотните ботуши, на които бе попаднала в интернет. Струваха цели сто седемдесет и пет долара. — Не спирай… — Жълто-кафяви или черни? Може би този сладур щеше да продължи играта достатъчно дълго, за да може да си позволи и двата чифта. Но не. Бяха му необходими няколко часа, за да успее да покрие поне единия. Никой от клиентите й не можеше да се похвали с такава издръжливост. Затова се стараеше да го задържи колкото може по-дълго, надявайки се на още няколко продължителни разговора, които щяха да й осигурят нужните средства. — Направи го… Направи го с мен… — Имитирайки задъхване, погали персийската си котка Мерлин, която скочи в скута й, разплисквайки върху нея чашата с портокаловия сок. — По дяволите! — извика, преди да успее да се въздържи.

За щастие клиентът й Бърт хареса това.

— Ооо, да. Говори ми мръсотии — изсумтя той. — Искаш ли да посмуча котенцето ти още? А? Харесва ли ти така? В момента ближа клитора ти.

Преди много време подобен разговор би й причинил сериозно безпокойство, защото бе израсла в изключително консервативно семейство, в което дори изразът по дяволите се смяташе за сериозна ругатня и се пазеше за крайно критични ситуации.

Но сега, подобно на телефонния диалог, не беше нищо друго, освен досаден шум. Шум, който в края на краищата й носеше пари. За наема, за храна, за удобства и многобройните каталози за покупки онлайн.

Не беше най-подходящият начин на живот.

— Ооо! — извика, смъквайки лепкавата мокра тениска. Това беше първият път, когато събличаше дреха от себе си по време на обаждане. — Ооо! Ооох!

— Толкова си влажна!

— Така е — побърза да се съгласи, докато попиваше пръските от сока с останалата суха част от блузата. — Много съм влажна. И вкусна като узрял плод — додаде просто за развлечение.

— Вярно е!

Сандра въздъхна.

— А сега ще те чукам! Ще те чукам грубо, кучко!

Изви очи към тавана. Жилаво копеле. Сигурно е същинска мишка в действителния живот. Представяше си го с властна съпруга или още по-вероятно — с шеф, който непрекъснато го унижава.