Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

Лорна обикаляше из мола „Монтгомъри“ с чифт обувки в ръце, които, като се има предвид двата долара, внасяни ежемесечно за кредитната й карта, тъй като останалото отиваше за покриване на лихвата, щеше да изплаща цели дванайсет години. Направо отвратително.

В мола беше хладно и празнично, разнасяха се гласове и музика, носеше се аромат на шоколадови бисквити, хамбургери, пържени картофи и китайска храна. Обикновено оживлението я ободряваше, но докато се връщаше към щанда за обувки в „Ормондс“, имаше чувството, че на врата й тежи воденичен камък.

Налагаше се да се откаже от тях. Нямаше друг избор.

— Трябва да върна този чифт — каза, приближавайки към консултанта.

Беше Луис, продавачът, от когото ги бе купила — висок кльощав мъж с остри черти, малки очи и тъмна коса, зализана назад като на гангстер от четирийсетте години.

Мислено отбеляза, че не я гледаше така злобно, когато й предлагаше модела на „Делман“ с трийсет процента отстъпка.

— Но вие току-що ги купихте!

— Знам. — Отправи му усмивка, подсказваща недвусмислено: какво бихте могли да направите? — Но се налага да ги върна. Няма да ми вършат работа.

— Какво не им е наред?

Нямаше съмнение, че Луис не беше млад служител, който просто следва процедурата, без да приема проблема лично. Не, той щеше да спори, да стигне до дъното на нещата — вероятно по най-неприятния за нея начин, да се рови във финансовите й затруднения, преди най-сетне да я пусне да си върви с разписката за върната стока.

Въпреки че поведението му не я изненадваше — бе пазарувала твърде дълго, за да разпознае веднага търговеца, тръгнал на лов за поредната си комисиона — то все пак я притесняваше. Но най-много я тревожеше собственото й чувство, че трябва да даде на тази невестулка обяснение, което да не му позволи да я осъжда.

— Не подхождат на тоалета, за който ги купих.

Мъжът повдигна тъмните си вежди и тя си го представи как всяка сутрин скубе косъмчетата между тях пред огромно огледало.

— Те са от черна кожа.

— Да, така е. — Насили се да преглътне останалата част от обяснението. Синя рокля, мина през съзнанието й, но не каза нищо. Неподходящ нюанс на черното. Подметката е в сребристо, а аз обичам да нося злато. Хрумнаха й още милион плоски лъжи, но продължи да мълчи. Няма да му доставя удоволствие с неправдоподобно обяснение.

С неприкрито презрение Луис протегна ръка и Лорна му подаде касовата бележка и кредитната си карта. Остана да чака, молейки се на бога трансакцията най-сетне да бъде извършена, за да може да напусне магазина и никога повече да не се връща. Какво ставаше с „Ормондс“ впрочем? Не разполагаха ли с други консултанти в този отдел? При всяко идване се надяваше да види ново лице, но в деветдесет процента от случаите се натъкваше на Луис.

Той направи връщането на покупката, подаде й разписката и пое кутията, отправяйки й поглед, който тя определи като укорителен. Може би се дължеше на факта, че необходимостта да се откаже от обувките я бе направила по-чувствителна, но каквато и да беше причината, в момента, в който излезе от магазина, й се искаше да заплаче. Мразеше това усещане, още повече, когато на света имаше милиони хора с много по-сериозни проблеми.

Но Лорна не беше глупачка, въпреки че дълговете й вероятно крещяха за противното. Сега, когато бе наясно с положението си и бе осъзнала допуснатата колосална грешка, бе твърдо решена да я поправи. Ще се откаже от кредитните карти, ще си намери допълнителна работа и — по дяволите! — даже ще яде само грах и ориз, ако това е начинът да спести малко пари и да покрие задълженията си.

Единственото, което я засягаше, макар да си даваше сметка, че е жалко и унизително дори да си го мисли, беше колко трудно ще й бъде да престане да купува обувки. Те я караха да се чувства щастлива. И нямаше да се извинява заради това.

Някои хора пиеха, други използваха наркотици, трети бяха пристрастени към секса, да не говорим пък за онези, които наистина причиняваха отвратителни неща, на когото им падне, само и само да се почувстват по-добре. В сравнение с тях покупката на някой и друг чифт от известен дизайнер не беше никакъв грях.

А сега, не след дълго, всички обувки в гардероба й щяха да се износят и какво щеше да стане с нея тогава? Щеше да остане съвсем боса и прекалено бедна, за да си позволи нещо ново.

Щом се прибра вкъщи, прослуша телефонния секретар. Имаше съобщение от колегата й Джико, с когото щеше да работи в ресторанта същата вечер и който я молеше да поеме смяната му. Благодарна, че може веднага да задейства плана си за намаляване на дълговете, започна да се приготвя.

Девет часа по-късно седеше с последния си клиент — Рик — неприятен самохвалко, който се бе настанил на маса недалеч от бара и през цялата вечер не си поръча нищо, освен по една сода на час и порция резенчета от лук. И преди й се налагаше да го изчаква. Абсолютна загуба на време. Идваше поне веднъж седмично и винаги завършваше в нейния сектор. Проклет късмет. Рик никога не оставяше бакшиш.

Но най-лошото беше, че бе ужасно приказлив. Непрекъснато говореше, говореше и говореше. Искаше да узнае всичко за хората в ресторанта и на бара. Лорна си мислеше, че опитва да си уреди среща, но очевидно не му се удаваше. И нищо чудно. Едва ли някога бе плащал питиетата на дамите, с които бе излизал.

В този момент Рик беше единственото нещо, застанало между нея и така необходимата й почивка, затова я дразнеше двойно повече. Изпита истинско облекчение, когато най-сетне поиска сметката.

— Мога ли да ви предложа още нещо? — попита с надеждата, че ще й откаже.

Това и направи.

— Не, само сметката.

Тя я измъкна от джоба си и я сложи на масата с думите:

— Ще се върна, когато сте готов.

— Почакай, миличка, ще ти платя веднага. — Взе листа, после отвори портфейла си и извади десетачка и няколко банкноти от по един долар. — Задръж рестото.

Мразеше да взема банкноти, но бе научена да бъде любезна на всяка цена.

— Благодаря — каза и прибра парите.

Ще изплаща дълговете дори с толкова малки приходи, щом се налага.

По-късно същата нощ тя седеше до бара с изтръпнали от умора крака и броеше заработеното.

— Слаба вечер? — изгледа я Бумър, барманът на заведението. Беше едър мъж с груби черти, но воднистите му сини очи винаги изглеждаха изпълнени със съчувствие. Носеше се слух, че преди няколко десетилетия е служил в специална военна част, но получил травма на някакъв тренировъчен лагер и оттогава работел в различни заведения.

Лорна не знаеше дали това е истина или не, защото Бумър никога не говореше за себе си или за миналото си, но като се имаха предвид размерите му, нищо чудно да е вярно.

— Хайде да видим — отвърна, поставяйки пачката сметки на плота. — От масата, където седяха играчите на „Хедърс“, които през цялата вечер мятаха влюбени погледи на певиците и изсмукаха спирт за триста долара, ми оставиха едва пет, а онзи кучи син Ърл Джофри ми подхвърли буквално жълти стотинки. Седемдесет и шест цента. — Ърл Джофри беше телевизионен водещ, който според Джико имаше репутацията на най-стиснат сред клиентите им.

— Върна ли му рестото в дребни пари? — попита Бумър, докато слагаше в мивката мръсните чаши. — Когато му носиш едри банкноти, направо побеснява.

— Знам. Веднъж му броих седемнайсет по един долар.

Барманът изпразни наполовина изпита бутилка бира и я пусна в кошчето за рециклиране.

— И все пак седемдесет и шест цента.

Лорна се засмя сухо.

— Седемдесет и шест цента. Стиснато копеле. Не гледай повече новините по шести канал.

— Никога не ги гледам.

— Нито пък аз — приближи се към тях колегата им Тод и остави на плота касова бележка. — Последната за тази вечер. Трийсет и четири процента бакшиш. Видях Ърл Джофри да влиза и се помолих да не седне в моя район. — Потупа я приятелски по рамото. — Съжалявам, миличка.

Тя изви очи към тавана и обви ръка около стегнатия му кръст.

— Изобщо не съжаляваш.

— Права си. И то, защото имам среща тази нощ.

— Сега? Толкова късно?

— Не за всички ни, мамче — засмя се Тод.

Лорна си спомни, че бе изпитвала същото вълнение преди всяка среща. Струваше й се, че е било преди стотици години.

— Случаят ме сблъска с най-страхотния мъж — продължи колегата й. — Ще се срещнем до „Стетсън“ в един и половина. А после… кой знае?

— Аз знам.

— Разби ме — смръщи се шеговито Тод. Той беше единственият, който не изпитваше неудобство да показва сексуалните си предпочитания. — Живей, обичай, смей се и винаги завършвай в леглото, нали така?

Тя мислено отбеляза кои от изброените неща не бе правила скоро и се почувства още по-потисната. Въпреки това целуна младежа за довиждане и му заръча да се забавлява и заради нея.

— Не знам нищо за онова момче — отбеляза Бумър, след като Тод тръгна. — Дано да внимават.

— Не се притеснявай. Поговорих с него. Той е плужек, но е предпазлив плужек. А аз, от друга страна, съм уморена монахиня.

— Което поне е безопасно за здравето ти — с обич й се усмихна барманът.

— И това е някаква утеха — въздъхна Лорна, прибра парите в портмонето си и се изправи. — Тръгвам си. Разгласи наоколо, че искам да работя извънредно. Ако някой има нужда, готова съм да поема смяната му.

Бумър спря да подсушава чашите за вино и я изгледа изпитателно.

— Да не би да имаш някакви проблеми, малката? Нещо по-сериозно от това, че си уморена и самотна?

Лорна се усмихна.

— Не, всичко е наред. Наистина.

Той не изглеждаше убеден.

— Тогава каква е тази необходимост да работиш извънредно? Ако ти трябват пари назаем, бих могъл…

— О, господи, не — засмя се тя. — Много си мил, но не. Благодаря ти. — Откъде идваше тази негова финансова стабилност, така и не успя да разбере. Вероятно беше свързана повече с миналото му в специалните части, отколкото със сегашната му заплата на барман. — Налага се да работя допълнително, за да си платя някои направени вече покупки.

— Аха — кимна енергично той. — Кредитни карти?

— И то няколко.

Бумър помълча, после продължи:

— Не искам да се меся в неща, които не ме засягат, миличка, но преди няколко седмици тук дойде нов клиент, който работел като кредитен инспектор.

Кредитен инспектор. Звучеше като нещо, което струва по сто и петдесет долара на час. И приемаше кредитни карти.

— Какво точно прави един кредитен инспектор?