Главните пътища бяха много променени. На местата, където някога имаше дървета, прашни шосета и сенчести поляни, сега се издигаха бензиностанции, кафенета и магазинчета за сувенири. Многобройни табели насочваха посетителите към ферибота, хотелите и ресторантите за бързо хранене, от чиито прозорци можеше да се види онова, което някога представляваше величествена гледка към реката, хълмовете и вековните дървета.

Внезапно изпита прилив на болка, сякаш опазването на пейзажа беше нейна лична отговорност и напускайки това място, бе предала майката природа.

А може би това, което караше сълзите да напират в очите й, беше някакво усещане за загуба, задето бе прекарала толкова много време далеч оттук, без дори да подозира за промените, сполетели познатата й до болка земя.

Каквато и да беше причината, тя я подтикваше да продължи напред в мъгливата сутрин към къщата, в която бе израснала. Майка й бе починала отдавна, а докато работеше в „Гарфинкълс“, бе разбрала от свои съграждани, че баща й е загинал при автомобилна катастрофа, след като колата му се ударила в крайпътно дърво. Това не я бе изненадало. Още по-малко — натъжило.

Най-меланхоличното нещо, за което можеше да мисли в момента, беше Дейвид Прайс. Забавният спретнат Дейвид, който я замеряше със снежни топки, когато бяха десетгодишни, пращаше й бележки в училище, щом навършиха дванайсет, целуна я на четиринадесетия й рожден ден и отне девствеността й, когато беше на шестнайсет. При това го беше направил много умело.

Последния път, когато го видя, той беше деветнайсетгодишен, а тя бе тръгнала из града, оглеждайки се за по-зряла плячка. Въпреки че с времето бе забравила много неща, а и онези, които си спомняше, бяха прибулени от мъглата на времето, все още виждаше болката в тъмните му очи, когато му каза, че между тях всичко е свършено.

Сега, докато караше през смътно познатия пейзаж, чудейки се дали той все още живее тук, трябваше да си зададе трудния въпрос дали постъпи правилно, като замина и скъса връзката си с единственото добро нещо от миналото си.

Родната й къща беше все още там, обърнала дървената си фасада към пътя. Но до нея бяха направени няколко пристройки, а на алеята бе паркиран миниван, който там изглеждаше съвсем не на мястото си, все едно космическа совалка да е нарисувана върху картина, изобразяваща Гражданската война.

Много добре. Това място не й бе донесло нищо хубаво, когато беше дете. Радваше се, че се е променило.

Качи се отново в колата и се зачуди, че не изпитва нищо, гледайки дома, в който бе прекарала почти две десетилетия от живота си.

Но имаше още едно място, което би могло да я развълнува. Трябваше да го види, макар да знаеше, че това е все едно да докоснеш прясна рана, за да провериш дали още боли. Къщата на Дейвид.

Прекоси центъра на малкия град, където сега имаше кафене и видеотека на мястото, където някога бе разположен склад с нисък схлупен покрив и изпочупени прозорци. Мина покрай църквата, зави по Пайн стрийт и пое по дългия криволичещ път към отдалечената къща, намираща се в самия му край.

Само дето къщата вече съвсем не беше единствена. Наоколо бе застроен цял квартал със зелени дървета, невисоки кооперации и еднофамилни домове, пред повечето от които стояха табели с надпис „Дава се под наем“.

Почти зяпнала от изумление, Хелън продължи напред и учудена, видя, че къщата на Дейвид е все още на мястото си. Разбира се, тя винаги бе била красива постройка, за която се носеха слухове, че някога е била собственост на брата на Джордж Вашингтон. Родителите на Дейвид бяха не по-заможни от нейните и още тогава се говореше, че искат да обявят сградата за исторически паметник, за да се намалят данъците й.

Хелън спря на отсрещната страна на пътя и остана загледана в къщата няколко минути. Изглеждаше й същата. Даже дъбовете, които още преди двайсет години бяха на няколко века, не бяха пораснали.

Излезе от колата и бавно тръгна към оградата, опитвайки се да надникне през прозорците, но слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата и я заслепяваха, като караха очите й да сълзят.

Докато се изкачваше към предната веранда, се запита какво да каже, когато почука на вратата. Дали да потърси Дейвид, или просто да попита какво е станало с него? Беше ли готова за отговорите?

Не, даде си сметка и усети, че й се повдига. Не би могла да го понесе. Идеята не беше добра от самото начало. Нямаше работа в Западна Вирджиния след повече от двайсетгодишно отсъствие и дяволски добре знаеше, че вече не е желана тук.

Обърна се, за да се върне в колата, когато чу входната врата да се отваря с добре познатото изскърцване.

— Мога ли да ви помогна?

Пред нея застана закръглена жена с мазна руса коса и рижаво дете на ръце. Изглеждаше току-що прехвърлила трийсетте, а лицето й, макар и уморено, беше приятно.

Хелън си пое дълбоко въздух, неуверена какво да каже, докато думите сами не дойдоха на устата й:

— Не, благодаря ви. Всъщност аз… аз познавах един човек, който някога живееше тук.

Непознатата я изгледа с присвити очи.

— Преди повече от двайсет години — поясни Хелън, за да не създава излишни неприятности в семейството. — Един приятел… стара история. Извинявайте, че ви обезпокоих.

— Почакайте за момент. Вие не сте ли… Хелън? — Жената пристъпи напред и рамката с предпазната мрежа изтропа по познатия начин, който събуди хиляди спомени в съзнанието на Хелън.

Замръзна на мястото си, докато домакинята бързаше към нея по дървения под на верандата.

— Знаех си, че те познавам отнякъде — подхвана жената. — Не си тръгвай… попаднала си на точното място.

Хелън се обърна към нея.

— Не съм сигурна — каза с усмивка повече на себе си, отколкото на непознатата.

— Дейвид ще се прибере всеки момент — продължаваше да подвиква жената, намествайки бебето в ръцете си, докато подтичваше. — Забрави си обяда. Всеки ден го взема, а днес го забрави. Досега никога не се е случвало. Боже мой, толкова ще се изненада. Ти си Хелън, нали?

Хелън кимна утвърдително, изгубила за момент гласа си.

— Божичко, почакай само Дейвид да те види. Между другото, аз съм Лора. А това е Йоланда — каза жената, докосвайки с пръст нослето на детето.

— О! Ами много…

— Толкова съм слушала за теб! Оставила си невероятни впечатления у съпруга ми. — Изрече думите без намек на ревност или неудобство. — Разбира се, виждали сме те по телевизията от време на време. Кой ли не те е гледал? Много си красива. Но сигурно го знаеш. Вероятно го чуваш през цялото време. Смяташ ли, че един ден ще станеш първа дама на Съединените щати?

— Н-не… не съм уверена в това — опита да се усмихне Хелън. — Виждате ли, тази сутрин времето наистина ме притиска, така че бихте ли предали на Дейвид, че съм наминала да го видя…

— Ами ето го и него — прекъсна я Лора. — Виж ти, идва тъкмо навреме. Винаги е такъв, нали знаеш. Късметлия. Всичко му се случва в точния момент и на точното място.

Хелън гледаше как очукан джип „Тойота“ завива по старата алея.

— Сигурно.

— Дейвид всякога…

Но гостенката беше престанала да я слуша. Всичките й сетива бяха съсредоточени изцяло върху мъжа, който слизаше от раздрънканата кола. Разбира се, той вече беше на трийсет и девет. Улегнал мъж с приятна приказлива съпруга и поне едно малко червенокосо хлапе. С постоянна работа, дом и семейство и запазил далечен спомен за любимата си от гимназията, която бе изхвърчала от града като куршум, без да погледне назад.

Но когато приближаваше към нея, смръщен в опита си да разпознае посетителката, видя в него не това, което представляваше в момента, а избледнелия призрак на момчето, което я целуна за първи път. Въпреки изминалите години, сините очи, които я оглеждаха с любопитство, й бяха познати като нейните собствени.

Стори й се, че му отне цяла вечност да приближи до тях. Време достатъчно, за да потекат горещи сълзи по страните й, докато тихо ридаеше за всичко, което бе изгубила.

Насили се да се стегне и да застане изправена пред него, въпреки че не можеше да спре да плаче. Гласът й сякаш бе изчезнал. Можеше само да го гледа и да се удивява колко ясно вижда в лицето на този мъж някогашното момче.

— Дявол да го вземе, доста време ти трябваше, преди да решиш да наминеш насам. — Удостои я със силна мечешка прегръдка, която заличи изминалите двайсет години.

Когато най-сетне се съвзе достатъчно, за да може да говори, Хелън го подкачи усмихнато:

— А ти защо не плати откупа?

Той веднага схвана закачката, точно както тя очакваше. Дори когато бяха деца, имаха същото черно чувство за хумор.

— Защото се притеснявах, че ще те върнат веднага. Прекалено си свадлива, за да поискат да те задържат за постоянно.

Тя подсмръкна и кимна.

Дейвид протегна ръка и Лора побърза да се притисне към него.

— Вече си се запознала с жена ми? И с дъщеря ми — Йоланда?

— Да. — Едносричната дума се изплъзна от устните й, без да има контрол върху нея. — И двете са чудесни.

Двамата се спогледаха.

— Заповядай вътре — покани я той. — Майната й на работата, имаме да си говорим за хиляди неща.

Три часа по-късно, когато се отдалечаваше с колата си по чакълената алея, Хелън беше нов човек. Празнотата, която дори не бе осъзнавала истински, но която бе пулсирала в нея като физическа болка, най-сетне бе запълнена. Дейвид беше добре. И бе останал в същата стара къща като пазител на миналото.

— Доколкото виждам, животът ти се е наредил добре — бе казал той, докато пиеха нес кафе. — Изглежда, си била права, когато реши да заминеш оттук.

Но когато говореше за собствения си живот, за съпругата и детето си, изглеждаше наистина щастлив. На Хелън това й се стори като приказка, превърнала се в реалност.

Караше към дома си с усещането, че е обърнала нова страница в живота си. Най-после можеше да загърби миналото. Не че всичко беше изяснено — това беше невъзможно, но поне беше по-ясно.

Когато сутринта пое на север, все още не бе сигурна какво ще предприеме по отношение на бременността си. Но сега, когато се връщаше, знаеше, че ще я приеме с радост, както и бебето, независимо какви промени щеше да донесе то в живота й.

Шофирайки, тя се удивяваше на новооткритото спокойствие, последвало решението й, чудейки се дали се дължи на направеното посещение, или на хормоните, съпътстващи състоянието й, за които всички говореха.

Очевидно имаше известна истина в това, че бременността прави жените разсеяни, защото едва когато влизаше в Монтгомъри, забеляза синята кола на Джералд зад своята. Сигурно я бе следил през цялото време, без изобщо да му обърне внимание, защото нямаше начин да се появи отзад точно тук, в северната част на района.

Обзета от ярост, зави към входа на магистрала 270 към „Лейкфорест Мол“, като умишлено се движеше бавно, за да му даде възможност да не я изпусне от очи. Този път нямаше намерение да му се изплъзне, а да го хване.

Натисна рязко спирачките на паркинга пред ресторанта, а той спря до нея, без да си прави труда да скрие присъствието си.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита тя и усети как сърцето й запрепуска лудо.

Той вдигна ръце с изправени длани.

— Недей да се ядосваш.

— Мислех, че си схванал посланието.

— Така е! Не съм те следил.

Жената го погледна невярващо.

— Добре де, добре. Следях те. Признавам си, но само защото имам нещо за теб.

Внезапно й хрумна, че трябва да бъде много по-предпазлива в подобни ситуации, още повече сега, когато трябваше да мисли за детето си. Огледа се наоколо и с облекчение забеляза компания от няколко двайсетинагодишни младежи, които сипваха антифриз в колата си недалеч от тях.

— Какво имаш за мен? — попита, като отстъпи назад и за всеки случай сложи ръка върху дръжката на вратата. — И защо изобщо би могъл да имаш?

Мъжът леко повдигна рамене.