Но не искаше да използва нито едно от тези извинения. Може би по-късно щеше да го направи, но в онзи момент просто седеше неподвижно, без нито да потвърди, нито да отхвърли предявеното й обвинение. После се питаше защо, но тогава се чувстваше толкова съкрушена, че не бе в състояние да стори каквото и да било, освен да чака.

Раздвижи се едва когато пристигна управителят и веднага я разпозна. Знаейки кой е неин съпруг и това, че случаят може да изложи публично не само него, но и целия магазин, той й разреши да си тръгне, мърморейки под носа си, че вероятно е станало някакво недоразумение.

И двамата знаеха, както впрочем и неучтивият продавач-консултант, охранителят и някои от другите клиенти, които щяха да чуят историята от втора, дори от трета ръка, че в случая въобще не става въпрос за недоразумение.

Домът й съвсем не беше сигурно убежище. Джим не се беше прибрал, а домашната им прислужница — Тереза, бе както винаги хладно любезна, когато отвори входната врата.

Веднага се качи в спалнята си. Съпругът й я наричаше будоар, но и двамата знаеха, че това е нейното лично място, както той си имаше своето.

Съблече се бързо, захвърли дрехите настрана и застана под горещия душ. Изми косата си с шампоан, сложи й балсам, избръсна краката и подмишниците си, после се изплакна, наслаждавайки се на краткотрайния лукс да усеща топлите струи, падащи като водопад върху гърба й.

След това наметна един халат, среса и изсуши косата си, преоблече се в нощница, изми зъбите си, намаза лицето си с овлажняващ крем и едва тогава седна на ръба на леглото.

И заплака.

Позволи си десетина минути, в които да излее всичката насъбрана горчилка, да усети дълбочината на чувствата си, каквато нужда изпитваше в момента, преди да се стегне отново. Когато определеното време измина, наплиска лицето си със студена вода, нанесе отново овлажняващ крем и се зае с обичайните си дела, сякаш нищо не се бе случило.

Надяваше се, че новината няма да излезе извън стените на магазина. Отнесе лаптопа в леглото и го постави пред себе си. Отвори всички местни сайтове, като във всеки изписваше името си, за да види дали историята се е разчула.

За щастие нямаше нищо. Никъде, където се сети да погледне, дори в най-незначителните форуми.

С огромно облекчение изписа Greeklist.biz, в който малка градска общност публикуваше бюлетина си, и отвори страницата, в която най-много обичаше да прекарва времето си — предлагането на апартаменти в любимите й квартали. Често си фантазираше, че ще притежава собствено малко жилище, в което ще може да избяга от Джим и от задълженията ти на негова съпруга. Може би един ден, по някакъв начин, тази й мечта щеше да се осъществи.

Ако успее да направи нещо ново за себе си, без това да накърнява публичния имидж на Джим в обществото.

Напечата имената на Адамс Морган — предпочитаната от нея част от града, после на Тенлитаун, на Удли Парк и накрая Бетесда.

На монитора се появиха обичайните апартаменти и къщи, които бе виждала многократно, но този път, когато изписа последния квартал, вниманието й бе привлечено от нещо ново.

„Клуб на анонимните шопинг маниачки…“

Иронията буквално я порази и почти се поддаде на първичния инстинкт да прочете отново всички градски новини, за да се убеди, че не става въпрос за случката от днешния ден не беше глупаво. Написаното нямаше нищо общо с нея. Бе просто съвпадение.

Хелън беше непоправим скептик, когато става въпрос за вуду магии, предсказания на съдбата и поличби, но този път й бе трудно да го отрече. Това беше знак.

А фактът, че съобщението я накара да се разсмее искрено за първи път от доста време насам, я наведе на мисълта, че трябва да го препише, преди да изчезне завинаги в архива на сайта.

Не че имаше намерение да се присъедини към идеята. По природа беше затворена и обичаше самотата. Но можеше да запази информацията.

За всеки случай.



Може би Хелън беше прекалено затормозена, но винаги бе гледала на работата в Белия дом като на огромна досада. Ала това беше нищо в сравнение с еднообразните приеми, давани там, които двамата с Джим бяха принудени да посещават.

Бяха на път за соарето на Мими Линдхофър в центъра на Джорджтаун, когато илюзиите на Хелън се разсеяха и тя се озова в грубата реалност.

— Днес имах много интересно обаждане — заяви Джим, сякаш искаше да я уведоми, че неговият брокер му е препоръчал да инвестира в търговията със свинско шкембе.

— О? — отвърна тя разсеяно, загледана през прозореца на колата в старомодния пейзаж на квартала. Често се бе чудила какво ли е да се живее в някоя от виждащите се наоколо натруфени уютни къщи.

От друга страна, никой не би могъл да си позволи този лукс, ако няма достатъчно пари, а едно от нещата, които научи през последните десетина години, бе, че да споделяш живота си с богат човек невинаги е толкова приятно.

— Щеше ли да ми разкажеш за малкото си премеждие в магазина? — продължи Джим с толкова спокоен тон, че тя се запита каква част от историята му е известна.

Сърцето й биеше панически, сякаш предаваше послание чрез морзовата азбука.

— О, мили боже, съвсем го бях забравила — излъга Хелън. — Можеш ли да си представиш, тези хора наистина решиха, че съм искала да открадна обувките!

Той я изгледа косо, от което кръвта й се смрази.

— Това кога беше — преди или след като разговаряхме за кредитните ти карти?

— Ами, май беше след това — отговори с тон, който не отстъпваше на ледения му поглед. — Просто бях тръгнала към колата, за да взема малко пари в брой. Сигурно съм била толкова разстроена от жестоката постъпка на съпруга си, че съм забравила да сваля обувките. — Лицето й почервеня толкова, колкото когато за първи път чу охранителната аларма на магазина. Мислено благодари, че в колата е тъмно. — Най-глупавото в цялата история е, че оставих в магазина два пъти по-скъпи обувки, което недвусмислено показва, че наистина имах намерение да се върна. — Не й беше приятно да хвърля цялата вина върху персонала, но в този живот или убиваш, или ставаш жертва. Затова добави презрително: — Глупаци!

— И аз помислих, че би трябвало да има някакво разумно обяснение — с облекчение отбеляза Джим. — За всеки случай ще наредя на прессекретаря си да се запознае с подробностите. — Пръстите му забарабаниха по волана. — Но трябва да ти кажа, че когато ми го съобщиха, помислих, че си решила… Е, сещаш се.

Кучият му син. Разбира се, че се досещаше.

Опасяваше се, че всички ще се досетят за онова, което той вече знаеше със сигурност. Такава жена не беше достойна за него.



Хелън забеляза, че фотографът (на такива партита винаги имаше неколцина), когото бе видяла на приема на Роузи, също бе в дома на семейство Линдхофър. Това бе странно, тъй като подобни събития се превръщаха в новина само в случаите, когато няма нищо по-интересно. Обикновено се появяваха по една-две снимки на страниците за светска хроника на „Уошингтън Поуст“ и в много редки случаи, ако някоя филмова звезда блеснеше на соарето в защита на една или друга кауза, можеха да се озоват и в списание „Венити Феър“.

Също така, ако някоя стажантка от канал Си енд Оу бе намерена мъртва или пък ДНК-то на някой политик се окажеше върху роклята й, архивите на тези фотографи биваха използвани, но обикновено ги спохождаше съдбата на всички подобни снимки, които завършваха живота си в кошчето за боклук.

Затова срещата с един и същи фотограф за една вечер й се стори странна. Още по-впечатляващо бе, че изглеждаше изключително привлекателен с русата си коса и приятните си обноски, което не би могло да се каже за останалите му колеги.

Поради тази причина, когато той се озова до Хелън след два часа скука и няколко чаши шардоне, тя се почувства поласкана.

— Госпожо Захарис — кимна непознатият.

Жената повдигна вежди.

— А вие сте…?

— Джералд Паркс.

— Господин Паркс. — Протегна му ръка, давайки си сметка, че е доста замаяна от алкохола, но въпреки това решена да се наслади на незначителния флирт. — Значи сте фотограф?

— Така е. — Вдигна фотоапарата, натисна копчето и за миг светкавицата я заслепи.

Хелън примигна и й се стори, че силуетът му тайнствено се залюля пред очите й. Дали трябва да тълкува това като непростимо нахалство или като ласкателство? Като се има предвид изминалата ужасна седмица, искаше й се да вярва, че е второто.

— Не успяхте ли да намерите нещо по-интересно за обектива си от мен?

— Всъщност, госпожо Захарис, смятам, че сте много интересна личност.

Тя взе чаша шампанско от минаващия край тях сервитьор.

— В такъв случай стигам до извода, че не излизате достатъчно.

Каквото и да възнамеряваше да отговори, Джералд Паркс бе прекъснат от приближаването на Джим.

Той собственически обви ръка около кръста й, сякаш да я предпази от грях.

— Миличка. — Целуна я по бузата, драскайки я с наболата си брада. Бяха сред хора, така че трябваше да играят ролята на щастливо семейство. — Кой е приятелят ти?

Искаше й се да го попита дали при тях го доведе фактът, че разговаря с друг мъж, или пък това, че този друг мъж държи фотоапарат, с което може евентуално да подпомогне въздигането му в политическата кариера. Ала вместо това пусна дежурната си усмивка и отвърна:

— Това е Джералд Паркс и е фотограф.

— И аз така си помислих — кимна Джим и я притегли още по-плътно към себе си. — Дебнете силните на деня или съпругите им?

— Някои от силните на деня са и съпруги — сухо отбеляза Хелън, копнеейки за още една чаша шампанско, след като тази в ръката й, кой знае как, внезапно се оказа празна.

— Права си — засмя се съпругът й. После отново кимна към Джералд и додаде: — Също както медицинските сестри, и стюардесите може да са от мъжки пол.

— Стюарди.

Усмивката му замръзна.

— Какво?

— Ако стюардесите са мъже, те се наричат стюарди — поясни Хелън. Чу абсурдно построеното изречение, но след като вече го беше изрекла, не знаеше как да поправи грешката си.

Време бе да се прибере у дома и да си легне.

— Туш! — засмя се високо Джим. — Тази вечер си в пълния си блясък. Би ли ми направила услуга? Донеси ми едно уиски.

Това бе неговият начин да я отпрати. Беше изпила няколко чаши шампанско в повече и сега той искаше да я държи далеч от всеки, който може да я идентифицира като жена, прехвърлила границите на приличието.

За свое нещастие, тя си даваше сметка, че е прав. С две чаши се бе отдалечила от момента, в който все още можеше да спазва любезното поведение на съпруга на известна личност, а само още една я делеше от другия, в който щеше да грабне микрофона и да запее караоке. Тъй като нямаше начин да изтрезнее веднага, не й оставаше нищо друго, освен да се оттегли.

— Разбира се — каза, като отстрани ръката му от талията си с повече сила, отколкото е необходимо. Обърна се усмихнато към Джералд и срещна погледа му, обзета от чувството, че току-що двамата си уговориха среща, за която не искаше съпругът й да узнава. — Извинете ме, господин Паркс.

Мъжът кимна и тя забеляза, че пръстът му бе върху стартовия бутон на фотоапарата, но не го натисна.

Прие го като таен знак помежду им.

Господи, наистина бе пияна.

Проправи си път към бара и поръча чаша вино, с което се надяваше да притъпи ефекта от вече изпитото шампанско. Джим нямаше нужда от уиски. Дявол да го вземе, той въобще не пиеше, особено на такива събития. Просто искаше другите да останат с впечатлението, че пие, за да не го помислят за алкохолик, опитващ се да се пребори със зависимостта си, или да не се усъмнят в неговата мъжественост. Подобно поведение ала Джон Уейн бе направило добра услуга на Роналд Рейгън и с Божията помощ, щеше да проработи и при Джим Захарис. Отпи от виното и се огледа за някого, с когото би й било приятно да побъбри. В множеството забеляза поне десетина човека, които всячески би желала да избегне, затова, когато административната секретарка на съпруга й — Пам Кордър, мина покрай нея, тя я повика: