Нае хора да окосят моравата и да засадят евтини и красиви цветя и остави бутилка бяло вино да се изстудява в чисто новия хладилник. После доведе родителите си да видят къщата.

— Невероятна е, Лита! Това къщата на шефа ти ли е? — попита я недоверчиво баща й.

Родителите й вече не мърмореха против „мръсните“ й снимки. На баща й всяка снимка, на която не е облечена с дългите си безформени поли, му се струваше неприлична. Отначало двамата с майка й се чувстваха толкова засрамени, че бяха заплашили да изгонят Лита от къщи. Но на Лита й трябваше само една седмица, за да се върне у дома и да даде на баща си пет стодоларови банкноти.

Карлос дори не бе виждал такава банкнота през живота си. Вдигна я към светлината и после погледна жена си. Повече никога не се оплакаха от кариерата на Лита.

— Не. — Тя му подаде връзка ключове. — Това е вашата къща.

Лита си отключи вратата. Светна лампите и внимателно разопакова дрехите от чантата, като приглади кожата и вдигна мрежестото потниче нависоко, така че то заблестя. Ателието за химическо чистене на господин Уонг се намираше две преки по-надолу; щеше да ги занесе на сутринта. Точно сега жилището й приличаше на същински склад за дрехи. Във всяка стая имаше подвижни стойки за закачалки, спретнато подредени до стените. Заради настояването й да задържи всички тоалети, в които са я снимали, Лита бе една от най-добре облечените жени и при това не й струваше нищо.

Приготви си лека салата и си сипа чаша бяло вино. Охладеният алкохол постепенно се вля в кръвта й и я накара да се отпусне. Лита се зае да разглежда „Вилидж Войс“ и местната рубрика „Спестявай с нас“. Търсенето на апартаменти в този район растеше. Утре щеше да поприказва с някой агент, който се занимава с наеми. Това място можеше да й носи приличен наем, което значително би облекчило цената на преместването й от другата страна на моста. Ако искаше да получи рекламата на „Коста Рика“ трябваше да се намира в центъра на събитията.

А това определено не беше Куинс.

На другия ден Лита енергично влезе в офиса на Бил.

— „Коста Рика“? — весело подхвана тя.

Лицето му помръкна.

— Скъпа, попитах в агенцията и оттам ми казаха, че момичето трябва да е поне метър и седемдесет, а и нямат твои екранни проби.

— Ами тогава да ми направят екранни проби — нетърпеливо отвърна Лита.

Бил пребледня. Нямаше желание да й казва истината.

— Просто са решили да поемат в друга посока. Ще успеем за следващата кампания…

— Бил, ако искаш да останеш мой агент, настоявам да ми кажеш какви точно бяха думите им! — студено го прекъсна Лита.

Той държеше да остане неин агент.

— Не го приемай лично. Човекът ми каза, че не искат второкласен модел, че искат някой известен, че трябва да продадат голяма марка и че „Моделс Сикс“ не трябва да им губят времето.

Точните думи на мъжа от агенцията бяха, че не желае някаква трътлеста дебелана от вътрешните страници, но Бил нямаше достатъчно кураж да предаде това съобщение на клиентката си.

— Как се казва отговорникът за тази кампания?

— Рупърт Ланкастър. Англичанин. — Бил прекалено късно осъзна какво означава изразът на лицето й. — Но не можеш да отидеш там, Лита. Той работи за „Бенсън и Бейли“, а ние често получаваме поръчки от тях. Рене има ангажимент за „Ести Лодър“ с тях…

— Трябва! — отвърна тя.

Бил скръсти ръце и се загледа в обувките си.

— Лита, съжалявам, че трябва да ти го кажа. Но ние имаме и по-важни клиенти от теб, момичета от кориците, които често работят с „Бенсън и Бейли“, и ти ще застрашиш взаимоотношенията им с компанията, ако вдигнеш скандал. Само ще се наложи да преодолеем двойно повече трудности, за да ти уредим друга телевизионна реклама.

Той вдигна очи. Нея вече я нямаше.



Тази сутрин Лита внимателно бе подбрала тоалета си. Съчета в едно различни части от последните десетина фотосеанса. Нищо, което да се вписва в стереотипа за латиноамериканка — не се стремеше да постигне такова впечатление. Сложи бледорозови кожени обувки от „Гучи“ с кристали по каишките, блуза с дълбоко изрязан гръб и ръкав само на едното рамо в искрящо бяло, за да подчертае златистата й кожа, и широка асиметрична пола на цветя от „Мери Куант“ в бледосиньо и слонова кост. Косата й бе изсушена от Роберто в „Елизабет Арден“ и се стелеше, лъскава и прекрасна, като буйна грива по раменете й. Завърши тоалета си с чифт огромни бели слънчеви очила от „Шанел“ с кристали по рамката и си сложи блестящи сребристи сенки на клепачите. Дори и бельото й бе от „Диор“ — миниатюрни бикини от дантела с цвят на кафе и подсилен сутиен в същия цвят. Най-отгоре облече памучно палто „Бърбъри“, пристегнато с колан.

Когато влезе във фоайето на „Бенсън и Бейли“, Лита погледна отражението си в огледалото. Идеално. Приличаше на загоряло дете на цветята, на хипи с милион долара. Спокойно можеше да е слязла от автобус за турнето на „Ролинг Стоунс“. Беше толкова, толкова… в стила от края на шейсетте. Но с пари.

Момичето на рецепцията направо се разтрепери, когато Лита наперено приближи до бюрото.

— На кой етаж беше Рупърт Ланкастър? Работя с Бил Фишър от „Моделс Сикс“. Трябва да обсъдя някои подробности за една поръчка с него.

— Осми етаж, госпожице — припряно отвърна момичето.

— Точно така. Осми етаж — съгласи се Лита и се запъти към асансьорите.

Един мъж в костюм побърза да натисне копчето и задържа вратата отворена за нея. Лита само леко наклони глава. Отдавна се беше научила да не благодари на мъжете, когато правеха разни неща за нея. Една жена трябваше да се държи така, сякаш това е нейно право. Иначе мъжете искаха да си платиш за какво ли не.

Адреналинът й започна да се покачва, докато гледаше как етажите отминават. Поемаше риск. Макар да не бе обърнала внимание на Бил, той казваше истината. Ако тя ядосаше този Рупърт дотолкова, че това да навреди на рекламната кампания на Рене — поръчка за милиони долари, от която „Моделс Сикс“ щяха да спечелят стотици хиляди под формата на комисиони, можеше и да се откажат от нея. И макар че щеше да си намери нова агенция ангажиментите й щяха да намалеят и цената й да падне. Никой не искаше да работи с трудни момичета. А колкото и да не отстъпваше по отношение на парите и дрехите, Лита не бе известна като трудна. Тя пристигаше навреме, държеше се любезно с фотографите, не беше откраднала ничие гадже, не вземаше наркотици, не идваше на работа с торбички под очите и не се опитваше да се измъкне по-рано. Правеше онова, което й казваха. Ако работиш с Лита Моралес, определено ще платиш висока цена, но пък няма да имаш никакви проблеми.

Сега обаче щеше да забърка голяма каша.

Пое си дълбоко въздух и излезе от асансьора.



„Бенсън и Бейли“ бе една от най-големите рекламни компании в Ню Йорк и това си личеше.

Осмият етаж изглеждаше толкова внушителен колкото и фоайето долу. На стените имаше снимки — според нея бяха оригинали на Дейвид Бейли. Както и картина на Хокни и едно огромно платно на Джаксън Полък1. Навсякъде се виждаха футуристични мебели от сребриста кожа, които много приличаха по цвят на миниполата й от предния ден. Дискретни кадри от по-известните им телевизионни реклами висяха, окичени на всяка врата, точно над табелката с името.

Лита се приближи до изискано облечено момиче с перли, което седеше до бюро с бъбрековидна форма.

— Идвам при господин Ланкастър — небрежно заяви тя. — Имам уговорена среща.

Момичето рязко вдигна очи.

— Господин Ланкастър? Не виждам нищо, отбелязано в графика на лорд Ланкастър. — Хвърли бегъл поглед към кабинета в ъгъла. — Трябва да проверя при асистентката му, госпожице.

По дяволите! Лорд Ланкастър. Трябваше да провери предварително, Бил й каза, че е англичанин. „Глупава грешка!“, помисли си Лита, ядосана на себе си. Тя проследи накъде гледа подозрителната рецепционистка.

— Не съм виновна, че не знаете как да си записвате уговорените срещи! — сопна й се тя и закрачи решително към ъгловия кабинет.

Чу как момичето стана от бюрото си и тръгна по дебелия бял килим след нея, но не се обърна. Лита бе свикнала да тича по улиците на „Саундвю“ и това момиче от богаташките квартали не можеше да се сравнява с нея. Сграбчи месинговата брава на вратата и я отвори.

Висок, слаб, тъмнокос, зашеметяващо красив мъж с костюм на тънко райе и къдрава коса, която падаше върху яката му, стоеше до асистентката си — пълничка жена на около четирийсет години. Той спря да говори и очите му пробягаха по тялото на Лита, като поглъщаха всеки сантиметър, и накрая се спряха върху гърдите й.

— Съжалявам. Не можах да я спра, милорд — промълви момичето, безсрамно флиртувайки с него, макар да бе силно запъхтяно. — Не знам как е минала през фоайето…

— Грешката е само моя — спокойно поясни младият мъж с аристократичен английски акцент, който направо разтопи Лита. — Забравих да уведомя госпожа Смит за този ангажимент. Така се радвам да ви видя, госпожице…

— Моралес — каза Лита.

— Точно така. Госпожица Моралес. Заповядайте, влезте.

Четвърта глава

Рупърт Ланкастър затвори вратата след нея и й направи знак да седне.

— Седнете.

Веждите му бяха леко повдигнати и по устните му играеше усмивка. Лита бе свикнала с художествените редактори с вид на битници и отговорниците за рекламните кампании с широки крачоли и оранжево-морави щамповани ризи. Този класически вид, английската кройка и строгата вратовръзка направо я изнервяха. Изглеждаше дяволски добре. Освен това беше сериозен.

За пръв път след Хектор изпитваше влечение и внезапно всички угризения относно Хектор изчезнаха. Знаеше, че никога нямаше да ги почувства отново. Рупърт Ланкастър беше от съвсем друга класа.

Лита седна.

— Вие ли сте лорд Рупърт Ланкастър?

— Аз съм Рупърт или лорд Ланкастър. За теб — Рупърт. Имам си принцип да не държа на формалностите, когато става дума за смели млади дами.

Тя се изчерви силно. Беше очаквала той да каже „красиви млади дами“. Комплиментът й се струваше безкрайно по-приятен по този начин. Наистина се бе държала смело.

— Благодаря.

Той се облегна на стола си и я погледна в очите. Обикновено мъжките погледи се приковаваха направо върху гърдите й и оставаха там през цялото време на срещата. Лита усети, че дишането й е леко затруднено. Господи, колко й харесваше този акцент! Харесваха й тъмните му очи, орловият нос и тъмната коса, която падаше върху яката.

— Добре. Предполагам, че имате да ми казвате нещо?

— Да. Вие отговаряте за рекламната кампания на „Коста Рика“. Търсите ново момиче за телевизионните реклами.

— И вие искате да имаме предвид кандидатурата ви?

— Не. Не искам да обмисляте кандидатурата ми. Искам да получа работата — смело заяви тя.

Рупърт Ланкастър се засмя.

— Това е голяма марка. Моите клиенти смятат, че е по-добре да се свържат с известен модел.

Лита пренебрегна възражението му:

— Рейчъл, Консуела и Тина са момичетата в списъка ви, нали?

Той кимна:

— Добре сте информирана. Как разбрахте?

— Няма значение — увери го тя. — Но Рейчъл никога не се е появявала на корицата на „Вог“, а другите две момичета се появиха на първите страници на списанията едва след като бяха снимали телевизионни клипове. Именно телевизията прави едно момиче известно. Ако използвате мен, ще стана известна още след първото показване на рекламата.

— Хм! Не съм сигурен, че ще се съгласят на такова нещо, госпожице Моралес.

— Лита, моля. Мога ли да си сваля палтото?

Щом тя се изправи, мъжът заобиколи бюрото си и махна дрехата от раменете й. Лита усети леката му въздишка, когато главата му се озова близо до едното й бронзово голо рамо под прилепналата бяла блуза. Усети как оглежда разкошните извивки на гърба й и високото й стегнато дупе. Тя се усмихна леко. Щеше да го омае.

Рупърт окачи платото й на махагоновата закачалка в ъгъла на кабинета. Лита се завъртя с лице към него, така че копринената й пола да се повдигне леко и да разкрие прасците й и за да проблеснат кристалите по розовите сандали „Гучи“. И двамата знаеха, че е облечена по последна дума на модата. Тя внимателно седна отново на мястото си. Блузата й прилепваше по извивките на тялото й, а косата се стелеше по едното й голо рамо.

— Можете да изтъкнете също, че и трите момичета, които имат предвид, наближават трийсетте. Аз съм с почти десет години по-млада от тях. Ако от „Коста Рика“ се спрат на мен, ще получат младо и свежо лице. А днес всичко се свежда до това.

— Знам. Тук може и да сте права, Лита.

Харесваше й да чува името си, произнесено с този аристократичен акцент. Тя се приведе напред с намерение да приключи сделката:

— Виж, Рупърт, ще сключа сделка с теб. Няма нужда веднага да ми възлагаш рекламата.