Мелиса се усмихна и посегна с дългите си лакирани нокти да погали леко тестисите му, както обичат мъжете. Роза Моралес оставаше единственото момиче в училище, което никога не се впечатляваше от Мелиса, никога не се възхищаваше на скъпоструващата й руса коса, на хубавия й грим и на парите й. Веднъж Мелиса бе заявила, че направо ще умре, ако не се омъжи, докато навърши двайсет и пет, а Розалита се бе засмяла и бе казала, че тя ще умре, ако не си намери добра работа, докато стане на двайсет и пет. Правеше се на втора Голда Майър. Сякаш бе нещо повече от Мелиса.

— Хей, това е хубаво! — задъхано рече Хектор. — Само така…

Той се загледа в подскачащите гърди на Мелиса с тъмни, настръхнали зърна и усети как го залива вълна от желание и нетърпение. Мелиса Менес дори не приличаше на идеала му за жена, но какво пък — Хектор беше на осемнайсет и не му трябваше много. Мисълта какво крие Лита под онези безформени дрехи, които майка й я караше да носи, го възбуждаше месеци наред, но вече започваше да се чувства измамен. Господи, тя никога не поддаваше! А Мелиса ясно показваше, че е на разположение. Вярно, приятелят му Джак Меткалф се бе похвалил, че също е спал с Мелиса, но в буря всяко пристанище изглежда добро… а и тя наистина имаше големи гърди…

Хектор изпъшка, сграбчи Мелиса през кръста и експлодира вътре в нея. „Да-а-а-а…“

Сега трябваше да скъса с Лита, но какво пък? Лита нямаше да му даде нищо. Мелиса от седмици му опяваше да го направи и сега желанието й щеше да се изпълни. Не му трябваше някаква скована мадама. Мелиса казваше, че Лита е готова да стане като онези заклети феминистки, и Хектор смяташе, че е права.

— Хайде да се погушкаме — предложи Мелиса.

Хектор се намръщи. Не, по дяволите!

— Трябва да си вземеш душ, захарче. Вашите скоро ще се приберат. А и нали искаш да се видя с Лита?

— Да. — Устните на Мелиса, очертани с червен молив, се разтегнаха в победоносна усмивка. — Време е за това.



Лита стигна до тяхното място на Касъл Авеню — на второкласния път, който водеше към Бронкс, имаше малко островче със статуя по средата. Хлапетата обичаха да се събират тук; личеше си по бетонния постамент на статуята, покрита с празни кутии от бира, цигари и фасове марихуана. С Хектор винаги се срещаха тук и тази сутрин той отново я чакаше. Тя напрегна очи, за да види дали държи пакет или букет, но не различи нищо. Нямаше значение, може би беше дребно — например златна брошка или нещо подобно.

Направо подскачаше от радост. Уха, само да каже на Хектор, че наистина искат да я направят модел, само да чуе той за какви пари става дума — достатъчно, за да напусне училище, достатъчно, за да отложи отиването в колеж за няколко години, дори да си купи къща…

Но с Хектор имаше и още някой. Момиче. О, господи!…

— Хектор? — Лита прекоси тичешком пътя и погледна объркано Мелиса Менес, която си бе сложила повече от обичайния фон дьо тен и носеше малки златни обеци на ушите си. — Какво става? Донесе ли ми подаръка за рождения ден?

Мелиса избухна в смях:

— Рожден ден ли имаш?

— Беше вчера. — Лита я изгледа втренчено. — Какво правиш тук, Мелиса?

— Дойдох да почакам с гаджето си.

Лита отвори широко очи. Хектор зяпаше обувките си.

— Твоето гадже?

— Точно така. Хектор не иска да те вижда повече. — Мелиса го блъсна с лакът в ребрата. — Нали така, скъпи?

— Ти не ми даваше нищо — измърмори Хектор.

Лита поклати глава:

— Мислех, че между нас има нещо.

— Е, не е било така. — Очите на Мелиса проблясваха тържествуващо под русите й кичури.

— Ти провали всичко, Хектор. — Лита примигна, за да спре сълзите, които напираха в очите й. — Казах ти, че можем заедно да се измъкнем оттук.

— Това винаги са били празни приказки, Лита. — Той я погледна начумерено. — Тук си е много хубаво за мен.

— И за мен — отекна Мелиса.

Лита сви рамене:

— Но не и за мен. Всичко хубаво и на двама ви!

Обърна се кръгом и си тръгна.

Трета глава

— Хиляда — каза младата жена.

Ричард Дженър, президентът на „Уиминс Магазийнс“, се вторачи безпомощно в модела. Потърси с поглед подкрепа от Бил Фишър, но агентът само безпомощно сви рамене. От моделите не се очакваше сами да договарят хонорарите си. Те трябваше само да се появят, да мълчат и да се усмихват. Но всички бяха чували за Розалита Моралес. Тя обръщаше всичко наопаки. Никога не се бе появявала на корица, никога не бе украсявала първата страница на „Космо“ или „Глемър“, но пък се държеше, сякаш е Али Макгроу. Някак си се бе добрала до информацията колко струва редовен ангажимент като този и настояваше да получи цели петнайсет процента над обичайния хонорар. Заместниците му го бяха предупредили, че с нея не може да се преговаря, но той мислеше, че ще може да я придума.

Оказа се, че е сбъркал.

— Това е малко висока сума, нали, Розалита?

Тя присви красивите си тъмни очи.

— Вашият тираж е половин милион на брой. Можете да си го позволите.

Би настръхнал от гняв, ако друга жена си позволеше да му говори така. Но какво можеше да стори сега? Тя стоеше пред него със сребриста минипола, сякаш нарисувана върху нея, разкриваща дългите й златисти бедра, и с мрежесто потниче върху разкошните й гърди, които прикриваше само една тясна лента плат. Трудно бе да й се разсърди човек. Дженър се стараеше да не загуби професионалното си хладнокръвие. Носеше и кремави, стигащи до средата на бедрото ботуши на много високи токове, така че високомерното й лице се намираше на едно ниво с неговото. Лек блестящорозов грим на клепачите, бял молив за очи, за да изпъкнат повече ирисите й, малко блясък на устните — и бе готова за снимки. Той не си спомняше кога друг модел е правил снимки за редакционната статия на „Сити Уомън“ с толкова малко грим по себе си.

Каква бе тайната на това момиче? Дискретни източници от „Моделс Сикс“ го уверяваха, че не търгува с тялото си. Моделите, не стигнали до върха, обикновено бяха много податливи. Трябваше само да спомене името на Сай Нюхаус, да подхвърли за „Конде Нает“, да увери, че ще й помогне за така жадуваната корица на „Вог“. Ако това не свършеше работа, тогава обикновено някакво бижу се оказваше достатъчно, за да види как се смъкват миниатюрните дантелени бикини. Това бе страхотно предимство на работата в модния бизнес. Дженър си позволи да хвърли бегъл поглед към тези дразнещо прикрити гърди, които потръпваха, докато тя се задъхваше от гняв. Усети как се възбужда.

„Никога няма да успее в кариерата на модел — помисли си той. — Дори и ако продава тялото си.“ Беше жена, която се харесва на мъжете. С всичките си закръглени форми. Нисичка и сочна. Но пък в Средна Америка не се възхищаваха толкова на тънките като вейки модели. Той се замисли с пренебрежение за собствените си читателки. Продаваше изданията си на фермерски дъщери в различни забутани градчета.

— И става дума за госпожица Моралес, господин Дженър.

„Високомерна малка беднячка“, каза си той, а слабините му пулсираха. Щеше да се наложи да извика някоя от русите стажантки в апартамента си на дванайсетия етаж, за да го задоволи. Нямаше да е същото като с тази латино мацка, но имаше нужда да получи нещо.

— Има много други модели.

— А също и много други списания. Мисля, че Бил е казал сумата на вашите хора. Ако е прекалено висока, да си пожелаем приятен ден и си тръгваме.

Бадемовите й очи го гледаха така студено, че усети как ерекцията му спада.

— Платете й! — гневно се обърна той към помощника си. После изхвърча от студиото.

Закле се никога повече да не използва тази нахална глупачка. Но знаеше, че не може да го направи. Последните два пъти, когато имаше публикувани нейни снимки — в плътно прилепнали джинси и във вечерна рокля с гол гръб — продажбите се бяха вдигнали с десет процента. Представянето й с този цвят на кожата като кафе с мляко, големи гърди и стегнато дупе редом с всички останали скелетоподобни модели, които живееха на хероин, придаваше на списанието му определено еротично предизвикателство, а на читателките — фигура, с която могат да се идентифицират.

Когато използваше Розалита, продажбите се вдигаха. И шефовете му оставаха доволни.

За Дженър всичко се свеждаше до парите.



— Трябва да внимаваш — отбеляза Бил Фишър, щом излязоха с Лита от сградата на „Сити Уомън“.

Тя беше с тесни черни панталони, златист колан, ниски обувки и черна копринена блуза с паднал ръкав. Сребристият тоалет бе грижливо прибран в черната кожена чанта, която тя носеше при всеки свой ангажимент. В добавка към повечето пари, Лита настояваше да запази тоалета от всеки фотосеанс. Това бе нечувано, но щом искаха Лита, трябваше да се съгласят. Дори и ако я снимаха в „Шанел“.

— Ако продължаваш с това надуто държане, скъпа, може и да спрат да те използват.

— Няма. Продажбите се вдигат. — Лита изгледа агента си с цялата увереност, която на него му липсваше. — Освен това тук винаги ми създават трудности, но пък винаги се връщат за още.

Бил отказа да спори. От Лита той получаваше по-високи комисиони, отколкото от което и да е от другите момичета от средната категория, а тя водеше сама всички преговори. След две седмици бе разбрал, че е време да престане да й дава съвети, а да почне да се вслушва в нейните. Най-доброто, което можеше да направи агенцията, бе да я държи в течение относно тиражите на списанията и тарифите. Никога не бе срещал момиче, което да се интересува от тези неща. Повечето искаха да знаят единствено кой от фотографите е хетеросексуален, за да опитат да му смъкнат панталоните и евентуално да си уредят по-хубави снимки, по-добро осветление или връзки в голямо списание. Моралес живееше в собствения си малък свят. Тя дори проверяваше рекламодателите. Знаеше, че поради латиноамериканския си произход вероятно няма да успее да пробие в големите кампании, но това явно не я тревожеше. Приемаше всеки ангажимент, за който плащаха исканата от нея цена, и гледаше тя непрекъснато да се вдига. Събираше квитанции за всичко. Той си мислеше, че сигурно пази и билетите от метрото. Когато дойдеше време да се плащат данъци, тя щеше да изцеди и последния цент от правителството.

Бил смяташе нейната целеустременост за малко плашеща.

Но освен това бе много вълнуваща. Той бе „открил“ Моралес, но само толкова, призна си в рядък изблик на откровеност. Лита приличаше на товарен влак и той просто бе скочил отгоре му.

— Кафе „Коста Рика“ — каза тя.

— Какво за тях?

— Току-що са уволнили Кармен Лиена — безизразно отбеляза Лита. — Чух го от Марсел Лебру, докато снимахме за списание „Севънтийн“ миналата седмица. Искам тази рекламна кампания. Тя ще включва и телевизионни клипове, всичко.

— Това е сериозна сделка, Лита…

— Обмислят коя да вземат — Рейчъл Диего, Консуела Бенес или Тина Мендес — продължи тя, без да обърне внимание на думите му. — Всички тези момичета наближават трийсетте. Семейството ми е от Пуерто Рико, така че имам нужната външност, а и съм на осемнайсет. Те ще предпочетат някое свежо лице.

— Ти нямаш опит в телевизията.

— Просто уреди среща, Бил, става ли? Това е моята спирка.

Той вдигна очи. Бяха на гара Пен.

— Поне вземи такси.

— Обади ми се, щом уредиш прослушване, скъпи — каза тя и го целуна по бузата.

„Наистина ли е на осемнайсет?“ — питаше се той, докато гледаше как върви с онова секси олюляване в походката. Държеше се, сякаш е на трийсет и осем. Обожаваше я. Тя направо го караше да съжалява, че е гей. Макар че може би нямаше защо — мъжът, който се обвържеше с нея, щеше да живее с истинска фурия до себе си.



Лита се качи на влака до „Джамайка“, в Куинс. Със спечелените пари бе побързала да се измъкне от „Саундвю“. Беше го сторила тихомълком, използвайки услугите на агент по недвижими имоти, за да се оправи с цялата бюрокрация. Ако човек искаше да живее в хубав квартал, трябваше да е бял. Това бе първото, което научи. Чернокожите, дори и заможните, не бяха добре приети в определени райони. Агентите по недвижими имоти изведнъж нямаха какво да покажат. Цените скачаха с петдесет процента и при проверките се оказваше, че има „непредвидени затруднения“. За хората с латиноамерикански произход нещата не бяха много по-различни. Направо бе побесняла, когато го разбра.

— Просто така стоят нещата, скъпа — заяви й един агент точно преди да го уволни.

Но после Лита се научи да приема някои неща. Родителите й нямаха нейните разбирания — знаеше го добре. Ако тя самата се сблъскаше с чужди предразсъдъци, бореше се с тях. Майка й и баща й не биха го направили. Ако ги настанеше в расистки квартал само за бели богаташи в някой от хубавите райони на Бруклин, те щяха да се чувстват нещастни. Вероятно щеше да е за предпочитане да си останат в мизерното жилище в „Саундвю“.

Имаше и по-добри варианти. Тя избра приятна двуфамилна къща в Куинс, място, където живееха и други латиноамериканци, с ниски данъци и голям заден двор. Майка й можеше да си направи градина там — нещо, което винаги бе искала. Имаше четири спални, което означаваше, че и Чико ще разполага с лично пространство. Тя се настани в апартамента с две спални на долния етаж и накара да сложат решетки на прозорците. След като осигури безопасността на жилището, можеше да живее в него, а когато спести малко пари — да го даде под наем, например на някой ветеран с военна пенсия. Тогава можеше да се премести в града. Всички мечтаеха за Манхатън и Лита щеше да се премести там веднага щом можеше да си го позволи.