— Много добре.

Тя му отправи една от ослепителните си усмивки, които напоследък много го смущаваха. Хосе Перес си бе играл с Лита, когато тя беше малко бебе. Той припряно се извърна и порови в списанията на щанда си, докато момичето си избра яйца и хляб.

— Ето, искаш ли го? — Подаде й брой на списание „Вог“ с оръфани ъгълчета. — Някой е разлял кафе отгоре му. Не съм забелязал, иначе щях да го накарам да си го купи. Сега не мога да го продам.

Тя внимателно хвана за ъгълчето безценното съкровище.

— Наистина ли? Не ти ли трябва?

— Вземай, вземай! — каза той, върна й набързо рестото и я отпрати. Карлос Моралес щеше да го убие, ако можеше да прочете мислите му. — Пак ще се видим.

Лита пъхна списанието в раницата си и изтича по улицата към сградата, в която живееше. Завъртя ключа в бравата и с лекота изкачи стълбите до третия етаж. Един бърз поглед наоколо я убеди, че майка й още не се е върнала. Чико сигурно беше или на улицата с приятелите си и се чудеше как да изкара някой долар, или на строителната площадка, а баща й нямаше да се върне преди времето за вечеря. Чиниите на брат й от закуска стояха, струпани на купчина в мивката, защото той още спеше, когато Лита бе излязла. Изпита разочарование. Искаше да излезе навън и да прочете списанието, но никога не бе бягала от задълженията си, нямаше да го направи и сега. Пусна водата, изстиска мъничко препарат на един парцал и бързо разчисти мивката. След като подсуши и прибра съдовете в шкафа, помете пода, почисти масата и оправи леглото на родителите си. Стаята на Чико бе чиста — най-вече защото той рядко се задържаше там, а собствената й малка стаичка бе безукорно подредена.

Понякога й се щеше да пропусне чистенето, но никога не го правеше. Хлебарките нямаха почивен ден. Знаеше, че единствено в техния апартамент няма нашествие от буболечките — не идваха, защото Лита не им оставяше нищо за ядене. Ядоса се, че майка й е оставила мръсни съдове да стоят в мивката цели четири часа, но знаеше, че родителите й ще обвинят нея. Днес Лита бе тръгнала по-рано за училище, за да вземе извънреден час. По театрално изкуство. Баща й щеше да каже, че е трябвало вместо това да изчака у дома, за да ги измие.

Както и да е. Апартаментът вече бе чист и сега бе свободна. Отиде в стаята си, съблече се и грабна плажната хавлия, която използваха в банята, защото майка й я бе купила евтино преди пет години. Чувстваше се страхотно да е сама у дома, да може да си вземе душ, без Чико или баща й да тропат по вратата. Нямаха пари за луксозни стоки като душ гел, но това беше без значение. Тя се насапуниса, наслаждавайки се на топлата вода, и изми прахоляка на Бронкс от кожата си. Евтиният шампоан и балсамът покриха с пяна лъскавата й коса, после Лита набързо я подсуши, сложи на закачалка дрехите си за училище и избра рокля за излизане. Майка й я нямаше наблизо, така че извади червената, която държеше навътре в гардероба си и никога не обличаше пред нея. Стигаше точно под коляното й, с остро деколте, разкриващо съвсем мъничко от гънката между гърдите й. Беше тънка и недобре скроена, но прилепваше по извивките й като втора кожа, а разкроената пола се увиваше около стройните й крака. Взе и черното си вталено яке, което щеше да облече върху роклята.

Не посмя да си сложи грим; дебелата синя очна линия и изкуствените мигли, които обичаха да си слагат приятелките й, бяха абсолютно забранени за нея. Но пък издуха косата си със сешоара на мама, така че да се спуска на големи вълни около лицето й, после грабна сандалите с високи подметки, които си бе купила от разпродажба в „Дж. П. Пени“, и изтича надолу по стълбите, стиснала чантичката и списанието си. „Вог“. Обожаваше го. Понякога успяваше да прочете някой брой, донесен от приятелките й, но парите не стигаха на никого. Лита пазеше спестените долари в един чорап под скрина с дрехите си. Всеки цент отиваше там. Не вярваше на банката. Понякога пишеше домашните на някое от по-богатите момичета или пък правеше проекта на някой от по-горните класове и така изкарваше по някой долар. Ако се наложеше да се труди цяла нощ за тест на другия ден, Лита вземаше цели десет долара. Оплакваха се, но си плащаха. Нямаха избор — беше по-добре от това да ги скъсат.

В онзи чорап имаше вече над шестстотин долара, без да се броят десетте, които бе пъхнала в чантичката си. Един ден тези пари щяха да й потрябват. Надяваше се това да е скоро.

Бързо слезе по Уечестър Авеню до спирката на метрото. Купи си два билета и се качи на влака в шест. Беше мръсен, надраскан с неприлични думи и антивоенни лозунги. Не обичаше да мисли за войната. За всички млади момчета, които загиваха. Слава богу, майка й бе подкупила лекарите да напишат, че Чико е психически негоден за военна служба. С онези пари щяха да си купуват кола на старо, но беше по-добре брат й да е жив, колкото и досадно да се държеше през повечето време. Тя мразеше войната от цялото си сърце.

— Не смятате ли, че тези мъже трябва да се бият за страната си? — беше се обърнал господин Ричардс, учителят й по политически науки, към гневните си ученици. — Какво ще кажеш ти, Лита Моралес?

Знаеше, че е посочил нея, защото беше тиха и единствена в класа си имаше шанс да завърши с отличие.

— Разбира се, че трябва да се бият за страната си. Но това не е тяхната страна. — Лита изчака одобрителните възгласи да затихнат, после добави: — А и тази война е незаконна.

— Предполагам, че подкрепяш комунистите! — възмутено отбеляза господин Ричардс.

— Не, сър, подкрепям конституцията на Съединените щати. А според нея президентът няма власт да обявява война. Един-единствен орган може да го направи — щатският Конгрес. Конгресът никога не е обявявал война на Виетнам.

Из стаята се разнесоха тихи подсвирквания. Лита знаеше, че да си умен невинаги означава да си популярен сред връстниците, но за нея нямаше значение. Гледаше учителя право в очите.

— Е… чисто технически това не е война — отвърна господин Ричардс.

— Кажете го на всички момчета, които умират. На мъжете, които се връщат с болни мозъци — отговори му тя.

Класът я аплодира шумно, особено момчетата, най-сетне показали някакъв интерес към социалните науки. Съвсем скоро щяха да навършат пълнолетие и никой не искаше да го мобилизират. Някои се канеха да заминат за Канада. Други се опитваха да се освободят от военна служба, а трети се записваха в Националната гвардия. И според нея постъпваха умно. Но някои от съучениците й нямаше да се върнат по домовете си.

— Америка никога не е губила война. Именно младите хора с отношение като вашето ще са виновни, ако това е първата! — каза господин Ричардс. Над яката на ризата му се бе очертал червен кръг, сякаш кръвоносните му съдове щяха да се пръснат.

— Не, сър. Именно стари… — Замалко да каже „глупаци“, но се спря тъкмо навреме. — … мъже като президента Никсън ще са виновни, ако това се окаже първата. Той ще загуби война, която Конгресът никога не е обявявал. А сега иска да обвини за това младите.

Господин Ричардс я изгледа гневно, но нямаше какво да отговори. Урокът продължи, а Лита получи слаба оценка на контролното тази седмица, макар работата й да бе добре обоснована и ясно изложена. Тя само се усмихна. Господин Ричардс не можеше така лесно да победи нейното поколение.

Влакът потегли с тракане от гарата и я измъкна от „Саундвю“, далеч от Бронкс. Щеше да слезе на Централната станция и да се отправи към Вилидж. Да си намери някое кафене под открито небе на тротоара, да чете списанието и да си мечтае за всички дрехи, които ще си купи, когато забогатее.

А Лита Моралес твърдо възнамеряваше да го направи.

Втора глава

Вилидж представляваше истинско удоволствие за нея. Любимата й част от Манхатън, макар че не идваше насам особено често. Беше прекалено заета с учене и чистене. Лита си мечтаеше за стипендия, може би от Нюйоркския университет или от Колумбийския. Който и да е, само да й даде достатъчно висока квалификация за нещо повече от досадните чиновнически длъжности, които баща й бе избрал за нея, или от това да се омъжи, преди да навърши пълнолетие — като много от приятелките й. Но в неделя, след църковната служба, тя обичаше да се качи на метрото и да иде в града. Манхатън направо кипеше от живот. Разбира се, след мръкване бе опасно, а и в парковете можеше да видиш оставени от хипитата спринцовки и графити по стените, но все пак… кулите от бетон и стъкло се извисяваха толкова нависоко, сякаш до безкрая, и омайваха Лита като доза наркотик, който явно всички — освен нея — взимаха.

По вените й потичаше чист адреналин, когато идваше тук. Искаше да има апартамент на Парк Авеню, в една от онези сгради с копринени тенти над входа и портиер с ливрея. Искаше да прилича на богатите млади жени, които виждаше да излизат от „Сакс“, придружени от служители на магазина, които носеха покупките им на закачалки или в твърди картонени кутии. На Лита й се струваше, че вижда какво има в кутиите. Луксозно бельо от нежен сатен и дантела, увито в множество пластове от тънка хартия със златен монограм, може би превързано с тънка панделка, или пък модерна минирокля на „Фиоручи“, зашеметяващо пъстра, с широка пола — тоалет, който би облякла Бианка, гаджето на Мик Джагър, допълнен от невероятно големи бели слънчеви очила и широка кадифена шапка. Лита обожаваше модата. Макар да не можеше да си позволи подобни дрехи, това не означаваше, че не ги иска.

А във Вилидж всичко бе модерно. Кварталът бе също толкова на мода, колкото и джинсите с широки крачоли и потничетата с мъниста. Децата на цветята и студентите, които защитаваха правата на цветнокожите, се разхождаха заедно по сенчестите улички с ниски тухлени сгради, които сякаш принадлежаха на друга епоха. Младежи с дълги коси и китари пълнеха модерните нови кафенета. Там звучаха последните хитове, дошли от Англия — в момента „Аби Роуд“ бе любимата й плоча — и чаша кафе струваше четвърт долар. Безумно скъпо, но си струваше да поседнеш на тротоара в слънчев ден като този и да погледаш минувачите. Лита бе истински специалист в умението да пие едно кафе цял час, че дори и повече. А и никога не я подканяха да побърза. Тя бе прекрасна. Едно красиво момиче можеше да прави каквото си поиска.

Зави по улица „Кристофър“ и се запъти към „Инсенс“ — най-доброто заведение на улицата. Промуши се през завесата от ярко оцветени стъклени мъниста, които звъняха и проблясваха, стигна уверено до бара и си поръча черно кафе с аромат на канела.

— Десет цента — каза момчето зад бара и посипа щедро от канелата върху пяната на кафето.

Лита примигна:

— Но то струва четвърт долар.

Младежът й се усмихна и отметна дългите си къдрици над кафявата кадифена яка.

— Скъпа, за теб струва само десет цента.

— Благодаря — промърмори тя и го възнагради с една от редките си усмивки, която направо озари лицето й като лъч светлина, отразен от водната повърхност. Момчето мислено заряза и двете си руси гаджета и й направи предложение за по-малко от две секунди.

Но Лита остави монетата на бара и излезе навън, на тротоара, а на него не му оставаше друго, освен да зяпа поклащането на страхотното й дупе, докато тя минаваше през вратата.

— Устата ти е отворена — отбеляза мъжът, който седеше на бара и пиеше уиски, макар да бе едва пет часът. Беше облечен с наистина скъп костюм, което означаваше, че не бива да му прави хапливи забележки, когато си поръчва алкохол, ако се надява на бакшиши.

Барманът въздъхна.

— Можеш ли да ме обвиниш? Човече, видя ли дупето й? Това се казва гореща мацка. Разбирам аз от тези неща, казвам ти.

— Да, имаше хубава кожа.

— Хубава кожа? Забрави кожата, не видя ли какви гърди имаше? Ами очите й? По дяволите!

Мъжът го изгледа преценяващо, което леко го смути.

— Това би трябвало да стигне за сметката — каза той, извади портфейл от крокодилска кожа и сложи на бара двайсетдоларова банкнота. — Задръж рестото.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, благодаря — поправи се момчето, моментално съжалило за въпроса си, и прибра парите, преди човекът да е променил мнението си. Това бе повече от половината наем за седмицата. А и с този огромен златен „Ролекс“ мъжът явно можеше да си го позволи.

Той стана и сред звъна на мънистата последва страхотното момиче навън — към слънчевата светлина, където примигна, привикнал към мрачното и задимено кафене.

Барманът поклати глава. Наслада за окото и пари за прехрана. Жалко, че никой от двамата не бе останал. Той обичаше парите и красивите момичета. Е, какво пък — оставаха му двайсетте долара печалба. Започна да си тананика песен на „Ролинг Стоунс“.

Нямаше и представа, че е станал свидетел на миг, който ще промени два човешки живота.



В лятната привечер Лита седеше на една огряна от яркото слънце маса, с изпружени крака. Вкусният аромат на канела се издигаше от напитката й, тя го вдишваше и се наслаждаваше на всяка секунда, прелиствайки списанието. Ето я Джейн Ашър, снимана в страхотна оранжева минирокля, с високи до бедрата кожени ботуши, а също и Туиги, екзотична и гъвкава, в дълга плетена пола и късичка пухкава блуза — заради студа в Лондон. Модният Лондон бе толкова вълнуващ! Запита се дали някога ще иде там. Може би един ден, когато има малко пари. А също и в Париж. Париж обаче бе по-опасен; градът все още се съвземаше след студентските вълнения миналото лято. Лита предпочиташе стила на обличане на английските момичета, с дебело нанесения бял молив за очи и много тъмна спирала. Говореше се, че Дъсти Спрингфийлд си слагала по седем слоя. Прелистваше страниците като поглъщаше с очи полите, кожените елечета с мъниста и полупрозрачните бели блузи с английска бродерия по яката. Всички модели изглеждаха бели като сняг и кльощави като Туиги — без никакво дупе и гърди. Безброй калифорнийски момичета с дълги руси коси и светъл тен Лита се почувства леко притеснена и се загърна по-добре в палтото си, за да скрие гърдите си. Знаеше, че й остава само да си мечтае за тези рокли. Дори и ако се пренесеше в някакъв паралелен свят, където би могла да си ги позволи наистина, просто нямаше да успее да влезе в тях.