Като чу ужасния диалект, Луси изпита съчувствие към непознатия. Баща й не обичаше французите, но още по-малко понасяше ирландците. Едрият момък я дари с толкова мила усмивка, че тя неволно му се усмихна в отговор.

— Лусинда! — изсъска ядно баща й. — Не го окуражавай с недопустимото си поведение!

— Простете, татко. — Изчервена, тя се обърна към полуготовия етюд и си пожела да се потопи в студените сиви и сини тонове и да изчезне завинаги.

Адмиралът се отпусна на стола си и изпука с пръсти.

— Е, добре, видяхме те. Сега се махай.

Луси скочи облекчено и се обърна да си върви.

— Не ти — изфуча бащата и тя побърза да си седне. — Той!

Момчето явно не искаше да си тръгне, но Смити отново го сграбчи за яката.

— Не бързайте толкова — помоли ирландецът. — Знаете ли колко народ съм пребил! Може да не изглеждам силен, но съм страшен в юмручния бой.

— Също като мен, драги — отвърна Смити, който очевидно се наслаждаваше на победата си, и го избута навън.

Входната врата изскърца и всички чуха тежко пльосване на тяло, което се изтърколи надолу по стълбата. Луси живо си представи как Смити изтупваше праха от добре поддържаните си ръце.

Бенсън се местеше неспокойно в креслото си, но адмиралът го накара да се успокои само с едно повдигане на снежнобелите си вежди. Луси затваряше тубичките с бои, благодарна, че този път по изключение унищожителният поглед на баща й не беше насочен към нея.

Адмиралът проговори с леденостуден тон:

— Само най-добрите, значи? — След което и малкото косъмчета по главата на бедния адвокат щръкнаха ужасено.

През този дълъг следобед думите на адмирала се оказаха пророчески. Може би необузданият млад ирландец не беше най-квалифицираният, но поне беше най-чистият. Луси никога преди това не беше виждала такава сбирщина от мъже. Нито един не си беше дал труда да се измие както трябва.

Мъжът от Изтока, който на всяка цена държеше да покаже бойното си изкуство, бе изхвърлен безмилостно, защото, без да иска, строши любимия на адмирала бюст на капитан Кук. Огромният тип, който плахо призна, че имал богат опит с криминални елементи, тъй като някога бил уличен крадец, трябваше да напусне къщата, съпроводен от двама слуги, след като Смити го залови да краде сребърни лъжички от таблата за чай.

След оттеглянето на джебчията мистър Бенсън потъна в креслото си, явно с желание да стане невидим. Влажните косъмчета бяха полепнали по зачервения му череп. Хронометърът отмерваше секундите с безмилостна прецизност. Адмиралът запали лулата си и се обви в облаци дим като бълваща огън ламя.

Замаяна от ароматния тютюнев дим и топлото есенно слънце, което нахлуваше през отворените прозорци, Луси кимна сънено, когато Смити отново се появи на прага.

— Някой си мистър Клермон желае да ви види, сър.

Без да отваря очи, Луси смръщи чело. Дали си въобразяваше, или Смити бе произнесъл името проточено, като че бе оставило странен вкус на езика му?

Адмиралът отговори с мрачно примирение:

— Поканете го да влезе. Сигурно е някой избягал убиец или пък лично капитан Дуум, дошъл да сложи край на този смешен фарс.

Луси чу как Бенсън се размърда в креслото си, сякаш се подготвяше за бягство. Повече от досада, отколкото от любопитство, тя отвори очи, примигна през облачетата дим и видя на прага на салона едра фигура.

Изглежда съвсем нормален, помисли си сънено тя. Ленивият й поглед обходи кафявия жакет, тесния панталон от дивечова кожа, високите ботуши. Просто облекло, но чисто и добре изгладено. Даже Смити, който стоеше зад него и явно се готвеше да подслушва, не би открил неизгладени ръбове. Ботушите бяха стари и износени, но пък излъскани до блясък.

При появата на този образец на чистота Бенсън си отдъхна и подуши въздуха като ловно куче, усетило лисица.

Мъжът беше с тесни хълбоци и дълги крака, а широките рамене го правеха внушителен. Придвижи се с небрежна елегантност покрай статива на Луси и застана пред писалището. Ароматът на сапун за бръснене погъделичка приятно ноздрите й.

Странно облекчена, че той не я бе забелязал, те продължи да го разглежда. На носа му бяха кацнали телени очила. Когато свали шапката си, тя видя, че грижливо подстриганата коса стигаше до тила му. Съвсем обикновена коса, каза си тя. На сянка щеше да изглежда кестенява, но под слънчевата светлина беше почти руса.

Непознатият колебливо протегна ръка на адмирала.

— Жерар Клермон, сър, на вашите услуги. Или поне се надявам да бъда скоро.

В гласа му нямаше нищо необикновено. Предългите гласни погалиха ушите на Луси и събудиха духа й като тайна глътка ямайски ром — гъст, тъмен и замайващ.

— За мястото ли сте дошъл? — Адмиралът се направи, че не забелязва протегнатата ръка.

Мистър Клермон тактично я оттегли и поправи периферията на светлокафявата си шапка. Сега Луси обърна внимание на ръцете му и забеляза по тях светли косъмчета.

— Да, за мястото.

— Високо и ясно, момко. Не понасям мърморковците.

Клермон го погледна право в очите.

— Идвам за мястото — произнесе с ясен глас той. — И имам препоръки.

Адмиралът изръмжа скептично и протегна ръка. Клермон извади от джоба на жакета си кафяв плик и го хвърли на масата. Луси затаи дъх, очаквайки баща й незабавно да изхвърли нахалника заради тази постъпка.

Адмиралът огледа Клермон от главата до петите, опъна устни и поклати глава. Но Луси с учудване забеляза, че очите му святкаха с възхищение.

Клермон изчака търпеливо, докато адмиралът прерови чекмеджето на писалището си.

— Това проклето, невнимателно момиче! Да загуби най-доброто ми ножче за писма! С дръжка от слонова кост. Сам застрелях слона при последния си излет в Африка.

Луси се скри в ъгълчето си. Никога нямаше да признае на баща си, че беше използвала любимото му ножче за писма, за да нападне капитан Дуум. Той сигурно щеше да й прости, но това правеше признанието още по-страшно.

Тя пое стреснато въздух, когато в ръката на Клермон изведнъж блесна острие. Не ножче за писма, а нож, чието смъртоносно острие се озова само на сантиметри от лицето на баща й. Мистър Бенсън изглеждаше безкрайно доволен от смелостта на своя кандидат.

Клермон вдигна саркастично едната си вежда и продължи по тясната пътечка между подигравката и уважението с прецизността на танцьор.

— Позволявате ли, сър?

Адмиралът примирено разпери ръце.

— Но моля ви!

Клермон разряза плика и докато баща й се вдълбочи в проучването на препоръките, ножът изчезна също така внезапно, както се беше появил.

След малко адмиралът хвърли одобрителен поглед към Клермон.

— Куриер на „Боу стрийт“? Работа, достойна за възхищение. Благодарение на хората там лондонските улици станаха много по-сигурни. Предполагам, че нямате военен опит? Или все пак сте били в армията? — А накрая с тайна надежда: — Или в търговската флота? А може би във военната?

Клермон отметна глава назад и се засмя. Смутена до крайност, Луси се запита дали някога преди в това помещение беше звучал смях. Дали изобщо някой се беше осмелил да се усмихне…

— Боя се, че не, сър — призна той с тон на опитен ласкател. — За съжаление съм склонен към морска болест. — Той опря ръце на ръба на писалището и пошепна на баща й — но така, че целият салон го чу: — Още с влизането в тази къща усетих в корема си първите признаци на това заболяване.

Луси веднага разбра защо. Баща й беше кръстил имота им Йона. На злокобното Йонийско море, където римляните за първи път бяха доказали морското си превъзходство над останалите народи. Всеки сантиметър от къщата беше декориран в морски стил. Макар да беше прекарала тук по-голямата част от деветнадесетте си години, Луси все още очакваше полираният дървен под под краката й да се поклаща при всяка нейна крачка.

Над камината гордо стърчеше кормилото на „Еванджелин“, първия кораб под командата на баща й. Мебелите бяха тъмни и тежки, от полиран дъб или махагон, избрани не заради красотата си, а само по целесъобразност. Никъде не се виждаха ориенталски килими, вази с пресни цветя, изящни дреболии, нищо, което би нарушило впечатлението, че тук живее мъж и моряк. Вместо това имаше глобуси, компаси, морски карти, секстанти. По стените висяха морските етюди на Луси и мрачните бюстове на любимите герои на баща й.

Само ярката слънчева светлина, която падаше през големите прозорци, правеше помещенията поносими. Прозорците с оловни стъкла гледаха към море от равно подрязана морава, която бавно заменяше лятната зеленина със златото на есента.

След това признание на Клермон усмивката на Бенсън угасна, но Луси се пребори с отвращението, което й бяха втълпили от детството, и зачака с болка унищожителната присъда на баща си. Не й харесваше, че адмиралът ще отхвърли този смел мъж само защото не понасяше пътуването по море. Баща й въздъхна тежко.

— Всъщност това е добре. И без това не планирам пътуване, преди онзи негодник Дуум да бъде заловен и обесен. Нает сте.

Този път адмиралът пое ръката, която Клермон му подаде.

— Няма да съжалявате, сър. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да осигуря безопасността ви. Даже това да ми струва живота.

— Не искам от вас чак такива жертви, мистър Клермон. Освен това ще носите отговорност не за моя живот, а само за този на дъщеря ми.

Луси едва не извика. В следващия миг Клермон се обърна рязко и намери погледа й с ужасяваща увереност. Тогава Луси разбра, че той знаеше за присъствието й от мига, в който беше влязъл в стаята.

Тя се изправи като свещ и погледна в лешниковите очи, които потъмняха от безмерно отвращение.

5

„Отвращение“. Каква ужасна дума. Но това беше истина. Жерар Клермон се отвращаваше от нея.

Луси знаеше, че не изглежда особено добре. Не притежаваше нито очарователните трапчинки на Силви Хауъл, нито властността на баща си. Въпреки това не можеше да проумее защо този мъж не я одобряваше. Когато се приближи към нея в омарата на слънчевата светлина и облаците тютюнев дим, тя изпита обезпокояващото чувство, че вече го е виждала някъде.

Слънцето се отразяваше в стъклата на очилата и скриваше очите му. Тогава Луси се запита дали пък не беше надарена с развинтената фантазия на майка си. Беше решила, че мъжът не е особено едър, но той я надвишаваше с цяла глава. Когато посегна и взе ръката й, тя бе готова да повярва, че ще я поднесе към устните си, и изпита ужасна неловкост, но той само я стисна с извънредна почтителност.

— Простете непочтителното ми държание — извини се тихо Клермон. — Но нямах представа, че ще се грижа за сигурността на толкова възхитителна млада дама.

Признанието очевидно не го радва, установи Луси. А това собственическо, топло ръкостискане беше изнервящо! Упоритата й уста отказа да даде дори еднословен отговор.

— Лусинда! — изграчи баща й и тя подскочи, като че някой бе подпалил фитил под стола й. Адмиралът продължи с обичайната тирада: — Забрави ли добрите си маниери, момиче? Изправи гърба! Вдигна главата! Стегни коленете! — Той извъртя очи и завърши с една от любимите си саркастични литании: — Небето ми е свидетел, че ако майка ти се беше придържала към тези правила, щеше да спести на всички ни големи ядове.

Луси си наложи вледеняващата обвивка на достойното поведение и склони глава.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Клермон. Лусинда Сноу. Моите…

— Обзалагам се, че приятелите ви наричат Луси — прекъсна я весело той и се приведе леко напред, при което очите му се появиха иззад стъклата на очилата.

Луси хладно издърпа ръката си.

— Някои. Но вие, сър, можете да ме наричате „мис Сноу“.

— За мен е чест. — Краткият поклон и показа противното. Дръзкият поглед беше изпълнен с подигравка и не съдържаше нито капчица от покорността, която тя беше свикнала да очаква от слугите и подчинените на баща си. Този невъзпитан тип дори не се извини, преди да й обърне гръб! Луси се вгледа в широките рамене, трепереща от гняв. Защо баща й беше назначил този отвратителен мъж за неин личен охранител?

Клермон остана насред стаята с шапка в ръка и изчака, докато адмиралът връчи на мистър Бенсън банкова полица за значителна сума и зарадваният адвокат се оттегли с многобройни поклони. След кратка покана Клермон се отпусна в креслото на Бенсън, протегна дългите си крака и кръстоса изящните си глезени в кожени ботуши. Адмиралът наля две чашки шери от кристалната бутилка.

Клермон пое чашата с благодарствено кимване.

— Адвокатът ми каза, че онзи пират Дуум се бил заклел да ви преследва до гроба. Имате ли представа на какво се дължи тази враждебност?

— Мъж от моя ранг, който е служил на страната си толкова дълго и толкова предано, няма как да не е настъпил по пръстите няколко криминални елементи. — Адмиралът отпи глътка шери и отвратено изкриви лице. — Според мен този тип е французин. Бог знае, че пожертвах половината от живота си да се бия с французите. А през останалото време водех битки с онези неблагодарни колонисти.