Сега според неговия „Таймекс“ наближаваше четири. Въпреки леката закуска стомахът му се бунтуваше. Искаше му се да поспрат отново, да изрови още нещо от проклетата кошница, която майка му бе натъпкала с какво ли не.

Но Гейдж непрекъснато ги подканваше да побързат, нетърпелив да стигне до Свещения камък.

Земята там изглеждаше обгоряла, сякаш е имало горски пожар, превърнал всички дървета в пепел. Представляваше почти идеален кръг, заобиколен от дъбове, други широколистни дървета и непристъпен къпинак. В средата стърчеше един-единствен камък, висок около половин метър, плосък и гладък отгоре като малка маса.

Някои го наричаха олтар.

Когато говореха за него, хората казваха, че Свещения камък е просто голяма скала, изскочила от земята, която има такъв цвят заради минералите, подпочвените потоци или пещерите.

Но други, които обикновено бяха по-словоохотливи на тази тема, споменаваха за първото селище Хокинс Холоу и нощта, в която тринадесет мъже срещнали съдбата си, изгаряйки живи на същата поляна.

„Магии“, казваха едни, втори пък говореха за култ към дявола.

Според друга версия онези хора били убити от негостоприемно индианско племе, а после телата им били изгорени.

Но каквато и да бе истинската му история, бледосивият камък се издигаше над земята с цвят на сажди като паметник.

— Успяхме! — Фокс свали раницата си и торбичката, втурна се напред и затанцува около камъка. — Не е ли страхотно? Не е ли страхотно? Никой не знае къде сме. И имаме цяла нощ да правим каквото поискаме.

— Каквото поискаме, насред гората — изтъкна Кал. — Без телевизор и хладилник.

Фокс тръсна глава назад и издаде вик, който отекна.

— Виждате ли? Няма кой да ни чуе. Дори да ни нападнат мутанти, нинджи или извънземни, никой няма да чуе.

Кал осъзна, че това не ще успокои стомаха му.

— Трябва да съберем съчки за лагерен огън.

— Бойскаутът е прав — реши Гейдж. — Вие намерете съчки, а аз ще сложа бирите и кока-колата в потока. Да се охладят.

По свой неповторим начин Кал създаде съвършен ред в лагера. Храната — на едно място, дрехите — на друго, инструментите — на трето. Със скаутския си нож и компас в джоба, той тръгна да събира съчки и малки клони. Тръните жулеха и драскаха, докато пристъпваше през тях. Едва задържайки товара в ръцете си, не видя как няколко капки от кръвта му паднаха на земята, точно на ръба на кръга.

И не видя как кръвта заклокочи, задимя и обгорялата пръст я погълна.

Фокс сложи радиото на камъка, за да открият лагера с Мадона, „Ю Ту“ и Боса. По указания на Кал, подготвиха огъня, но нямаше да го запалят преди залез-слънце.

Потни и изпоцапани, седнаха на земята и нападнаха кошницата за пикник с мръсни ръце и вълчи апетит. Докато храната с познат вкус засищаше глада му и успокояваше тялото му, Кал реши, че си е струвало да влачи кошницата няколко часа.

Най-сетне сити, тримата се изтегнаха по гръб с погледи към небето.

— Вярвате ли, че онези хора са умрели тук? — попита Гейдж.

— Има книги за тях в библиотеката — осведоми го Кал. — За пожар, както се казва, „от неизвестен източник“, пламнал внезапно и изгорил всичко живо.

— Каква работа са имали на това странно място?

— А ние?

Гейдж само изсумтя в отговор.

— Мама ми разказа за първите бели заселници тук. Наричали се „пуритани“. — Фокс направи голям розов балон с дъвката, която си бе купил от пазара. — Радикални пуритани, или нещо подобно. Дошли тук да търсят религиозна свобода, но само такава, каквато те я разбирали. Мама казва, че много хора гледат на религията по този начин. Нещо не схващам.

Гейдж мислеше, че схваща, поне отчасти.

— Много хора са лоши, а някои си въобразяват, че са нещо повече от другите.

Той виждаше това непрекъснато, в начина, по който го гледаха околните.

— А вярвате ли, че са били магьосници и че жителите на Холоу са ги изгорили на клада? — Фокс се обърна по корем. — Мама казва, че магията също е нещо като религия.

— Твоята майка е смахната.

Понеже бе казано от Гейдж, при това на шега, Фокс се усмихна.

— Всички сме смахнати.

— Смятам, че е време за бира. — Гейдж се изправи. — Ще си поделим една, нека другите се доохладят.

Докато той вървеше към потока, Кал и Фокс се спогледаха.

— Пил ли си някога бира? — полюбопитства Кал.

— Не. А ти?

— Шегуваш ли се? Дори кока-кола ми е позволено да пия само при специални случаи. Ами ако се напием и превъртим?

— Баща ми пие бира понякога. Нищо подобно не се случва. Не вярвам.

Замълчаха, когато Гейдж се върна с мократа кутия.

— Добре. С това ще празнуваме… нали знаете, че в полунощ вече няма да бъдем деца.

— Може би не бива да пием преди полунощ — предположи Кал.

— По-късно ще отворим още една. Това е нещо като… като ритуал.

Отварянето на кутията прозвуча оглушително в притихналата гора, почти като пистолетен изстрел. Кал веднага усети миризмата на бирата и му се стори ужасна. Запита се дали и вкусът й е такъв.

Гейдж вдигна бирата с една ръка, високо, сякаш държеше меч. После я сниши и отпи дълга, голяма глътка от кутията.

Не можа да прикрие гримасата, която се появи на лицето му, сякаш бе погълнал нещо странно или неприятно. Бузите му се зачервиха, когато колебливо въздъхна.

— Още е топла, но… — Покашля се веднъж. — Не е лоша. Сега ти.

Подаде кутията на Фокс. Той сви рамене и повтори движенията на Гейдж. Всички знаеха, че щом има нещо, което е проява на дързост, Фокс е готов да го прегърне.

— Пфу! Има вкус на пикня.

— Да не би напоследък да си пил пикня?

Фокс изсумтя срещу Гейдж и подаде бирата на Кал.

— Твой ред е.

Кал огледа кутията. Глътка бира нямаше да го убие, нали? Затова си пое дъх и отпи.

Стомахът му се преобърна и очите му се насълзиха. Върна кутията на Гейдж.

— Наистина е като пикня.

— Предполагам, че хората не я пият заради вкуса й, а заради начина, по който ги кара да се чувстват.

Гейдж отпи нова глътка, явно любопитен да узнае как ще се почувства.

Седнаха с кръстосани крака и свити колене в средата на черния кръг и продължиха да си подават кутията.

Стомахът на Кал отново закъркори, но не усети гадене, не точно. И главата му се замая, но бе някак приятно и забавно. А пикочният му мехур щеше да се пръсне. Когато стана, целият свят се преобърна и го накара да избухне в неудържим смях, докато залиташе към едно дърво.

Разтвори ципа си, прицели се в дървото, но то сякаш продължаваше да се движи.

Фокс се мъчеше да запали цигара, когато Кал се дотътри обратно. Подаваха си я един на друг, но изведнъж почти десетгодишният стомах на Кал се разбунтува. Пълзейки, той се отдалечи да повърне всичко и когато се върна, просто се изтегна по гръб и опита да прогони световъртежа.

Чувстваше се, сякаш отново плува в езерото и нещо бавно го повлича към дъното.

Когато изплува, вече се здрачаваше.

Надигна се, надявайки се да не повърне отново. Усещаше празнота в стомаха и главата, но вече не му се повдигаше. Видя Фокс да спи свит на кълбо до камъка. Допълзя на четири крака до термоса и докато прогонваше гаденето и бирата от гърлото си, бе благодарен на майка си както никога за лимонадата.

Вече по-добре, потърка очи с пръсти зад очилата си и забеляза Гейдж да седи загледан в струпаните и все още незапалени съчки.

— Добро утро, бебчо.

С усмивка, Кал закрачи към него.

— Не зная как да запалим това нещо. Мисля, че е време, но ми трябва помощта на бойскаут.

Кал взе кибрита от Гейдж и подпали сухите листа, които бе пъхнал на няколко места под съчките.

— Трябва да стане. Почти няма вятър и върху пръстта няма нищо, което може да пламне. Ще го поддържаме, а утре ще се постараем да го угасим, преди да тръгнем.

— Браво на Смоуки Мечока1. Добре ли си?

— Да. Мисля, че изповръщах всичко.

— Не биваше да нося бира.

Кал сви рамене и погледна към Фокс.

— Добре сме и вече няма да се питаме какъв е вкусът й. Знаем, че е като пикня.

Гейдж се засмя.

— Не ме накара да стана зъл. — После взе пръчка и започна да разпалва малките пламъчета. — Исках да разбера как ще ми подейства и реших да пробвам с теб и Фокс. Вие сте най-добрите ми приятели и ми хрумна да опитам с вас, за да видя дали ще стана зъл.

— Как се почувства?

— Заболя ме главата. Все още ме боли малко. Не можах да повърна като теб, но ми се гадеше. Взех една кока-кола и я изпих. Тогава се опомних. Защо той се налива така, щом е толкова гадно, по дяволите?

— Не зная.

Гейдж отпусна глава на коленете си.

— Снощи плачеше, когато се нахвърли върху мен. През цялото време пелтечеше и плачеше, докато ме налагаше с колана. Защо на някои хора им харесва да се чувстват така?

Внимавайки да не докосне резките по гърба му, Кал обви ръка около раменете му. Искаше му се да знае какво да каже.

— Веднага щом стана пълнолетен, ще се махна от него. Може би ще постъпя в армията или ще си намеря работа като пожарникар или пък на нефтена платформа.

Очите на Гейдж блестяха, когато вдигна глава, и Кал отмести поглед, защото знаеше, че блясъкът е от сълзи.

— Можеш да ни погостуваш винаги когато искаш.

— А като се върна, ще ми се струва още по-ужасно. Но след няколко часа ставам на десет. А след няколко години ще бъда колкото него на ръст. Дори по-едър. Вече няма да може да ме удря. Няма да му го позволявам. Мамка му. — Гейдж потърка лицето си. — Да събудим Фокс. Никой няма да спи тази нощ.

Фокс дълго сумтя и мърмори и най-сетне стана да се облекчи и да си вземе студена кока-кола от потока. Поделиха си я, както и още няколко кексчета. И най-сетне запрелистваха броя на „Пентхаус“.

Кал бе виждал голи женски гърди и друг път, в изданията на „Нешънъл Джиографик“ в библиотеката, ако човек знаеше къде да гледа. Но тези бяха различни.

— Хей, момчета, мислили ли сте си кога ще го направите?

— Кой не си е мислил? — отвърнаха двамата в един глас.

— Нека си обещаем онзи, който бъде първи, да разкаже на другите — продължи Кал. — Какво прави той, какво прави тя. Всичко. Да се закълнем.

Клетвата бе нещо свещено. Гейдж плю върху ръката си и я протегна напред. Фокс енергично сложи дланта си върху неговата, плю отгоре, и Кал довърши единението.

— Заклеваме се — казаха те в един глас.

Седнаха около огъня, когато на небето се появиха звезди, и дълбоко в гората прозвуча нощният вик на сова.

Дългият, изтощителен поход, срещата с призрака и повръщането от бирата бяха забравени.

— Трябва да правим това всяка година на рождения си ден — реши Кал. — Дори когато станем старци. На тридесет и на повече. Трябва да се събираме тук тримата.

— Да пием бира и да гледаме снимки на голи момичета — добави Фокс. — Хайде да…

— Не — рязко го прекъсна Гейдж. — Не мога да се закълна. Не зная къде ще отида, но няма да остана тук. Не зная дали някога ще се върна.

— Тогава ние ще идваме при теб, където и да си, когато можем. Винаги ще бъдем най-добри приятели. — „Нищо няма да промени това“, помисли си Кал и се закле пред себе си. Нищо не можеше да го промени. Погледна часовника си. — Скоро ще настъпи полунощ. Имам идея.

Той извади скаутския си нож, разгъна го и доближи острието до огъня.

— Какво правиш? — полюбопитства Фокс.

— Стерилизирам го. Нещо като пречистване. — Ножът стана толкова горещ, че трябваше да го дръпне и да подуха на пръстите си. — Гейдж спомена нещо за ритуал. Десет години са доста време. Познаваме се откакто се помним. Родени сме в един и същи ден. Това ни прави… различни — каза той, не съвсем сигурен, че използва точните думи. — Специални, така да се каже. Ние сме първи приятели. Като братя.