Продължиха пътя си, а към дъжда сега се присъедини и вятър, докато минаваха край малка ферма с къщичка, от чийто комин се виеше пушек, който разнасяше наоколо миризмата на запален торф. Вътре сигурно щяха да ги посрещнат с усмивка и да им поднесат чай край огъня. Вътре щяха да са на топло и сухо.

Но Кател продължи да тича, Ройбиър се виеше високо п небето, а Аластар изобщо не забави крачка.

Дори и бледата светлина започна да помръква и денят да преваля към нощта.

– Сланя е уморена – тихо се обади Тийгън. – Няма да поиска от нас да спрем, но е уморена. Болят я костите. Не може ли малко да я оставим да почине, да намерим сухо място и…

– Там, напред! – Иймън протегна ръка. Край калната пътека се издигаше старо светилище. Сега бе полуразрушено, изгорено до камък от онези, които не се свеняха да унищожат построеното от хората, чиито земи са завладели.

Ройбиър кръжеше над него и ги викаше, а Кател хукна напред.

– Ще спрем да пренощуваме тук. Ще напалим огън, конете ще починат и ние ще отдъхнем.

Брана кимна в знак на съгласие с брат си.

– Стените още са на място, поне повечето. Ще задържат вятъра, а за останалото ние ще се погрижим. Денят почти свърши. Трябва да благодарим на Модрон и сина ѝ Мабон.

Едната стена се бе срутила, както се оказа, но другите бяха здрави. Имаше дори и стъпала (чиято здравина Иймън веднага изпита), които се виеха край стената и водеха към някогашното второ ниво. Всички дървени части от постройката бяха изгорени и пепелта – разпиляна от вятъра. Но все пак бе някакъв подслон, а и Брана усещаше, че мястото им подхожда.

Това щеше да е първата им нощ сами, точно навреме за равноденствието, когато светлината и мрака бяха в равновесие.

– Аз ще се погрижа за конете. – Тийгън улови юздите и на двата коня. – Те са мои в крайна сметка. Докато се занимавам с тях, вие можете да се погрижите за нашето удобство – сух подслон, надявам се, и приличен огън.

– Добре. Ще отдадем своята благодарност, после ще пийнем малко чай и ще хапнем от сушеното еленско месо, преди да…

Брана замлъкна, когато Ройбиър се спусна от небето и кацна на една тясна каменна полица.

След което пусна в краката на Иймън един пухкав и дебел заек.

– Е, сега вече ще си направим угощение. Аз ще го почистя, докато Тийгън се погрижи за конете, а Брана – за огъня.

Сух подслон, помисли си тя и като свали качулката на наметалото си, си представи точно това. Пресегна се и извади наяве заложеното дълбоко в нея, помисли си за топло и сухо убежище и сътвори толкова ярък и горещ пламък, че за малко да изгори всички, преди да го овладее отново.

– Съжалявам. Не съм го правила досега.

– Като да махнеш коркова тапа на бутилка е – отбеляза Иймън. – Всичко се изля наведнъж.

– Да. – Тя го овладя и забави разрастването му бавно, бавно. Тя самата не се боеше от влагата, но Тийгън имаше право. Кобилата имаше болки в костите, дори и тя ги усещаше.

Сега отблъсна влагата бавно, само леко настрани, после още малко. Силата сякаш потръпна вътре в нея, радостна възбуда. Свободна и безгрижна. Беше ред на огъня. Щеше да го сътвори с магия тази вечер. Друг път, както ги бе научила майка им, щяха да събират съчки и да свършат всичко с ръцете си. Но тази нощ огънят щеше да дойде от нея.

Извика го наяве, укроти го.

– Малко овесена питка и вино – помоли тя брат си и сестра си. – Поднасяме ги в дар с благодарност към боговете за равновесието на деня и нощта, за цикъла на прераждането. И за това място за отмора. Хвърлете ги в огъня – каза им тя. – Питката, после и виното. Тези дребни дарове споделяме c вас и така ви благодарим, ний тримата, ваши слуги.

В този миг, в който денят среща нощта, ние приветстваме и мрака, и светлината – продължи Иймън, без да е сигурен откъде са дошли думите.

Ще се научим да защитаваме и да се борим, да използваме дарбата си за правдата и светлината – добави Тийгън.

– В този ден и час ние се откриваме пред дадената ни магия. Отсега навеки свободна ще е тя. Както казахме, да бъде.

Огънят изригна високо като колона от червено, оранжево и златно, със сърцевина от пламтящо синьо. Хиляди гласове шепнеха вътре и земята се разтърси. После светът сякаш въздъхна.

Огънят си беше просто огън, ограден здраво от кръг от камъни.

– Това сме ние – каза Брана, цялата грейнала все още ivr прилива на енергия и от шока. – Това е, което имаме, (‘era нощите ще стават по-дълги. Мракът покорява светлината. Но няма да покори нас.

Усмихна се, а сърцето ѝ бе стоплено както никога след онзи ден, когато бяха напуснали дома.

– Трябва да направим шиш за заека. Ще си направим пиршество, първото ни. И ще си починем на топло и сухо, докато не потеглим пак.

Иймън се сви край огъня с пълен корем, обгърнат от топлина. И пътешествието му започна.

Усети как се надига, откъсва се от земята и полита. На север. У дома.

Също като Ройбиър и той се носеше над хълмовете, над реките, над полята, където мучаха крави и пасяха овце.

Рееше се над зелените поля и летеше към дома, докато слънцето надничаше бодро иззад облаците.

Сърцето му сякаш пееше, толкова му беше леко. Отиваше си у дома.

Но не съвсем. Не беше същото, осъзна той, когато се озова отново на земята. Гората беше толкова позната, но и различна. Имаше нещо странно. Дори и въздухът сякаш бе различен и все пак същият.

Почувства се замаян и слаб.

Тръгна да обикаля, като подсвиркваше на сокола си, неговия водач. Светлината се промени, помръкна. Нима нощта вече се спускаше?

Но не беше нощ пред него. Беше мъглата.

А с нея се появи и вълкът, в който се превръщаше Кеван.

Чу ръмженето му и се пресегна за меча на дядо си. Но той не беше на хълбока му. Той беше едно момче, затънало до глезени в мъглата, невъоръжено, а от мъглата излезе вълкът с червения камък, светещ на врата му. И се превърна в мъж.

– Добре дошъл обратно, млади Иймън. Чаках те.

– Ти уби баща ми, майка ми. Дойдох да отмъстя за тях.

Кеван се засмя, гръмък и весел смях, от който по гърба на Иймън плъзнаха ледени тръпки.

– Притежаваш дързост, което е чудесно. Ела тогава да отмъстиш за убития си баща, за мъртвата вещица, която те е родила. Ще отнема силата ти и тогава сестрите ти ще бъдат мои.

– Никога няма да докоснеш близките ми. – Иймън запристъпва в полукръг, опитваше се да мисли. Мъглата се надигаше все по-гъста и могъща, обвиваше всичко, гората, пътеката, мислите му. Сви юмрук и замахна с въздух, запокити го силно напред. Успя само да прокара тясна и несигурна пътечка. Кеван отново се разсмя.

– По-близо. Ела по-близо. Почувствай силата ми.

Усещаше я, болката и мощта ѝ. И страха. Опита с огън, но огненото му кълбо падна унило и се превърна в мръсна пепел. Когато Кеван протегна ръце към него, той вдигна юмруци да се бие с него.

Ройбиър се спусна като стрела, острите му нокти и клюнът се впиха в протегнатите ръце на магьосника. Потече черна кръв и мъжът изрева, докато се опитваше да се превърне във вълк.

А от мъглата се появи и друг мъж. Висок, с мокра от мъглата кестенява коса и дълбоки зелени очи, които сияеха от ярост и сила.

– Бягай – каза той на Иймън.

– Няма да бягам от такива като него. Не мога.

Вълкът ровеше с лапи земята и оголи зъби в ужасяваща усмивка.

– Хвани ръката ми.

Мъжът сграбчи ръката на Иймън. Избухна светлина като хиляди слънца, силата долетя като милиони пърхащи криле. Ослепен и глух, Иймън извика. Имаше само магия, която го обгръщаше, изпълваше, изливаше се в него. После с гръмовен рев мъглата изчезна, вълкът изчезна и остана само мъжът, стиснал ръката му.

Мъжът се отпусна на колене, дишаше тежко, с побеляло лице, а очите му бяха пълни с магия.

– Кой си ти? – попита той.

– Иймън, син на Дайхи и на Сърха. Аз съм един от тримата. Тъмен вещер от Мейо.

– Като мен. Иймън. – Мъжът се засмя колебливо и се пресегна да докосне косата и лицето му. – Аз съм твой потомък. Далеч си от своето време, момко, сега си в моето. Аз съм Конър, от рода О’Дуайър. И съм потомък на Сърха и твой. Един от тримата.

– Как да съм сигурен, че казваш истината?

– Една кръв тече и в теб, и в мен. Знаеш го. – Конър измъкна амулета изпод ризата си и докосна онзи – същия – който Иймън носеше.

После мъжът вдигна ръка. Ройбиър кацна на кожената ръкавица, която носеше.

Не беше Ройбиър, осъзна сега Иймън, и все пак…

– Моят сокол. Не е твоят, но го нарекох на него. Поискай каквото ти се ще от него. Той е колкото мой, толкова и твой.

– Това тук е… не е моето място.

– Напротив, твоето е. Времето не е, но мястото е твое. И винаги ще бъде.

Сълзи опариха очите на Иймън и коремът го сви от копнеж, който бе много по-силен от глада.

– Ще се върнем ли някога у дома?

– Да.

– Ще го победим ли, ще отмъстим ли за родителите си?

– Ще го направим. Никога няма да спрем, докато не свършим с него. Давам ти думата си.

– Искам да… Връщам се. Усещам го. Брана, тя ме тегли обратно. Ти ме спаси от Кеван.

– Спасявайки теб, спасих себе си, така мисля.

– Конър от рода О’Дуайър. Няма да го забравя.

И отново полетя над хълмовете, докато не се озова в ранното и едва пробуждащо се утро, седнал край огъня на Брана, а двете му сестри упорито го разтърсваха.

– Престанете веднага! Главата ми се рее над тялото ми.

– Толкова е блед – обади се Тийгън. – Чакай, ей сега ще ти приготвя чай.

– Чаят ще ми дойде добре. Бях на пътешествие. Не знам как се получи, но си отидох у дома и все пак не беше у дома. Трябва да си подредя мислите. Но научих нещо, което не знаех. Което никой от нас не знаеше.

Пийна малко вода от меха, който Брана му подаде, после го остави настрани.

– Той не може да напусне онова място. Кеван. Не може да се махне или поне не може да стигне далеч. Колкото повече се отдалечава от дома, от мястото, където се е спазарил за новата си сила, толкова по-малка е тя. Рискува да умре, ако го напусне. Не може да ни последва.

– Как го разбра? – попита Брана.

– Ами… видях го в мислите му. Не знам как. Видях го там, тази слабост. Срещнах един мъж, той е от нашата кръв. Аз… – Иймън си пое дълбоко въздух, затвори очи за миг.

Дайте ми да пийна малко чай. Глътка чай и тогава ще мога да ви разкажа цялата история. Ще останем тук още малко и ще ви разкажа всичко. А после, да, да, отиваме на юг, да се учим, да растем, да направим план. Той не може да ни навреди. Никога няма да ви докосне.

Макар и момче доскоро, сега той беше мъж. И силата още кипеше във вените му.

ТРЕТА ГЛАВА

Есен, 2013 г.

Когато Конър се събуди по-рано от очакваното, не бе имал намерение да се среща с някого от предшествениците си, нито пък с най-големия враг на всички от неговия род. И определено не бе възнамерявал да започне деня с експлозия на магическа сила, която направо го бе зашеметила.

Но честно казано, той обичаше неочакваното.

Зората едва бе пукнала, така че нямаше шанс сестра му да шета в кухнята. А той ценеше кожата си твърде високо, за да я рискува, като я събуди с предложението да му приготви закуска.

Още повече че не изпитваше глад, а винаги се събуждаше готов да похапне. Вместо това го изпълваше някаква странна енергия и огромна нужда да излезе, да се разходи наоколо.

Затова само бе подсвирнал на сокола си и в компанията на Ройбиър се бе озовал в мъглата сред дърветата.

В тишината.

Не беше човек, който се нуждае от тишина. Предпочиташе (през повечето време) шума на разговорите и топлината на компанията. Но в това меко утро викът на сокола, шумоленето на заек в шубрака и въздишката на утринния бриз му бяха напълно достатъчни.

Замисли се дали да не се разтъпче до замъка Ашфорд, да остави Ройбиър да се рее свободно над откритите поля отвъд него, което би било истинска наслада за всеки ранобуден гост в хотела.

Подобни вълнуващи гледки често водеха клиенти за бизнеса, а именно той отговаряше за школата за соколи.

Точно с такива намерения бе продължил напред, докато Не усети онова пробуждане на силата – вътре и извън него. Неговата собствена се бе надигнала без намесата на волята му, а тъмната поквара на Кеван бе вгорчила сладкия аромат на влажните от росата борове.

А имаше и нещо друго, нещо много повече.

Трябваше да извика своя кръг – сестра си, братовчедка си, приятелите, но нещо го подтикна да продължи нататък по пътеката, навътре през дърветата, близо до стената от оплетени клони и лиани и изкорененото дърво, отвъд коя- о бяха руините на къщата, която някога е била на Сърха. Там, където той и целият му кръг се бяха изправили в битка срещу Кеван в нощта на лятното слънцестоене.