Натали и майка ми са свършили страхотна работа с украсата за бебешкото парти. Гостната и кухнята са украсени в розово, яркочервено и бяло. Дузини прозрачни балони опират в тавана с лъскави и пастелни конфети в тях. От дъната им се люлеят и се носят из стаята дълги, цветни ленти. Един симпатичен плакат с щъркел, който носи розово одеяло в човката си и с надпис: “Добре дошло, момиченце!”, се простира през стената над камината. Върху големи кръгли подноси, наредени в спретнати редици, има сладки в момичешки цветове и розови и червени бонбони.

Още никой не се е появил, но по средата на стаята вече има внушителна купчина подаръци. Няма съмнение, че що се отнася до поднесените подаръци, майка ми и Натали ще надминат всички.

Андрю влиза в гостната с Блейк плътно до него и той и майка ми се прегръщат и се поздравяват. Забелязвам, че Андрю, изглежда, не го прави насила, когато я прегръща, за разлика от начина, по който прегръща Натали. Едва ли би могъл да го направи по-демонстративно. Това също ме кара да се усмихна, даже и да се засмея. Не може да понася Натали, но ми е много симпатичен, като го гледам как се опитва, ох как се опитва, с всички сили да се преструва. Признавам, че и тя не е от най-лесните, ако не си я познавал от години и нямаш изграден имунитет. Или пък спиш с нея. Може би трябва да се почувствам гузна, че мисля така за най-добрата си приятелка, ама не съм. Натали е наясно с грубата истина не по-малко от мен. И тя се гордее с това.

– До един час хората ще започнат да пристигат – казва майка ми. – Толкова е вълнуващо!

Докато растях, имах добри отношения с майка си, тя винаги е стояла до мен, но ми се струва някак странно, като я виждам така развълнувана за нещо друго освен за новия ѝ съпруг и десетките места, на които я е завел от юли насам. Обаче това ми харесва! Донякъде ми липсва майката, която ме водеше със себе си в козметичния салон и на пазар в съботните дни.

– Кого поканихте? – питам аз и вземам една курабия от подноса.

Започвам да я гризкам.

Виждам Андрю и Блейк да разговарят близо до входа за кухнята. Той ми се усмихва от другия край на стаята и аз се захласвам за момент.

– Всички – отговаря Натали. – Гуен и Вивиан, Лори Шепърд, която ще доведе и сестра си – никога не съм я виждала, но си казах какво от това. О, и Джеиифър Матюс каза че ще дойде.

– Мислех, че се е преместила във Флорида?

Натали свива рамене и продължава:

– Алис и Лиа от любимия ти “Старбъкс” също ще са тук.

Майка ми казва:

– Ще дойдат лелите ти. Братовчедка ти Стеф. Бони няма да може, има грип.

Двете ходят напред-назад и изреждат още хора. Тридесет минути по-късно първите гости пристигат. Отивам до вратата с майка ми да ги посрещна и с изненада виждам моята приятелка Ана от Вирджиния с червеникавата коса. Влиза с три торби с подаръци в ръцете и с огромна, мазна усмивка на лицето. Прегръщаме се и разговаряме десетина секунди, преди да влезем в гостната. Почти веднага след това пристигат още хора, а през това време Андрю и Блейк изглеждат като подплашени момченца, застанали сред стая, пълна с лели, сестри и хормони.

– Това ли е годеникът ти? – прошепва ми Ана, загледана в Андрю и Блейк.

Взема ръката ми и поглежда за миг годежния ми пръстен.

– Ами да, един от тях е.

– Нека позная – казва тя и притиска рамото си в моето, – русото момче е страхотно, но нещо ми подсказва, че онзи с трапчинките е твоят.

Кимам.

– Да, това е Андрю.

Тя почти не сваля очи от него.

– Ау. Не искам да бъда неучтива, момиче, ама той е красив.

Ана е добра промяна от колоритната личност на Натали.

Лицето ми почервенява и отново разменям погледи с Андрю. Тя е права, той наистина е красив.

Обаче точно сега усмивката на лицето му не е сто процента истинска. Трябва да го спасявам, защото няма да ми прости по-късно.

– Веднага се връщам – казвам на Ана и се отправям през стаята към него.

Хващам го за лакътя, изправям се леко на пръсти и го целувам по устните.

– И така, вие двамата готови ли сте да се включите в разговорите за сутрешното гадене и горещите вълни?

Будалкам ги, ама те не го знаят. Лицата на Андрю и Блейк изглеждат така, като че ли са видели призрак. Андрю преглъща нервно и сега изглежда точно като Блейк с ръце, мушнати дълбоко в джобовете. Иска ми се да се засмея на глас, но не го правя и само целувам леко Андрю по устата.

– Майтапя се. Можете да напуснете и да правите каквото ви скимне. – Скованите им тела с облекчение се отпускат.

- Блейк, просто го доведи тук, преди да се стъмни.

Блейк поглежда ухилен Андрю.

– Полицейски час ли имаш?

Натали идва зад нас и казва:

– Ти също. Да си тук, преди да се мръкне – и тогава идва ред на Андрю да се ухили.

Натали изплезва език на Блейк. Двамата заедно са много симпатични.

* * * Понякога животът те изважда от релсите… За да разберете как започна пътуването на Камрин и Андрю вижте на следващата страница откъс от  “МИГ ПРЕДИ НИКОГА”…

ЕДНО


През последните десет минути Натали не спира да усуква кичур коса около пръста си и това започва да ми лази по нервите. Разтърсвам глава, придърпвам към себе си айс-кафето с мляко и засмуквам сламката. Натали седи срещу мен с лакти, подпрени на кръглата масичка, хванала с ръка брадичката си.

– Великолепен е! – казва тя и се вторачва в току-що появилия се мъж. – Наистина, Кам, би ли го погледнала?

Вдигам отегчена очи и смуквам нова глътка.

– Нат – казвам и оставям питието си обратно на масата, – имаш си приятел. Трябва ли непрекъснато да ти го напомням?

Натали ехидно се усмихва.

– Да не си ми майка?

Обаче не може да задържи дълго погледа си върху мен, не и докато ходещата покана за секс стои при касата и си поръчва кафе с кифли.

– А и Деймън не го е грижа, ако се заглеждам. Няма нищо против, стига всяка нощ да му духам.

Изпускам шумно въздух и се изчервявам.

– Гледай ти! Ехааказва широко усмихната тя. – Накарах те да се засмееш – протяга ръка и бърка в чантичката си. – Трябва да си го отбележа – вади мобифона си и отваря електронния бележник. – Събота. 15 юни – движи пръст по екрана, – 1:54 следобед – Камрин Бенет се засмя на една от сексуалните ми шегички.

После прибира обратно мобифона в чантичката си, поглежда ме със замисления си поглед, с който гледа винаги, когато се кани да се прави на психотерапевт.

– Погледни го поне веднъж – казва напълно сериозно тя.

Само за да я накарам да се успокои, извръщам леко брадичка под ъгъл, който да ми позволи да хвърля бърз поглед на мъжа. Той се мести от касата към края на бар плота, където взема питието си. Висок, със съвършено оформени скули. Хипнотизиращи зелени очи и щръкнала кестенява коса.

– Да – признавам аз и поглеждам Натали. – Страхотен е, но какво от това?

Натали предпочита да продължи да го наблюдава, докато той излиза през двойната стъклена врата и минава покрай витрината, а след това ме поглежда и ми отговаря:

– О, Боже Господи – казва и широко разтваря в недоумение очи. – Той е просто един мъж, Нат – отново засмуквам сламката. – Направо можеш да изпишеш “обсебена” на челото си. Наистина си обсебена, само дето от мерак още не са ти потекли лигите.

– Занасяш ли ме? – изражението ѝ показва пълен шок. – Камрин, имаш сериозен проблем. Знаеш го, нали? – обляга се назад в стола. – Трябва да увеличиш дозата на лекарството. Наистина.

– През април спрях да го вземам.

– Какво? Защо?

– Защото е смешно – казвам с делови тон. – Нямам самоубийствени наклонности, така че няма причина да го вземам.

Тя клати срещу мен глава и скръства ръце на гърдите.

– Мислиш, че го предписват само на потенциални самоубийци? Не. Не е така – сочи ме за миг с пръст и го скрива в шепата си.

– Това е неравновесие на химическа основа или някаква подобна гадост.

Аз леко се подсмихвам.

– О, така ли? Откога стана толкова веща по въпросите на душевното здраве и лекарствата, t които се лекуват стотици най-различни диагнози? – повдигам леко вежди само колкото да ѝ покажа, че няма никаква представа за какво говори. Когато тя сбърчва нос, вместо да ми отговори, казвам: – Ще се лекувам по свой начин и не ми е нужно хапче за това.

Започвам с любезен тон обяснението, но неочаквано той става гневен още преди да завърша последното изречение. Често става така.

Натали въздъхва и усмивката изчезва напълно от лицето и.

– Съжалявам – продължавам аз, почувствала се неловко за начина, по който ѝ се озъбих. – Виж какво, знам, че си права. Не мога да отрека, че съм малко объркана и имам известни емоционални проблеми, и че понякога мога да съм такава кучка…

– Понякога? – промълвява тихо тя, но отново се усмихва и вече ми е простила.

Това също се случва често.

Леко ѝ се усмихвам и аз.

– Виждаш ли, просто искам сама да намеря отговорите.

– Какви отговори да намериш? – ядосала съм я. – Кам – казва тя и извръща настрани глава, за да изглежда замислена, – не ми е приятно да го кажа, но онази гадост наистина се случва. Просто трябва да се пребориш с нея. Разкарай я напълно, като започнеш да вършиш неща, които те правят щастлива.

Е, добре. В края на краищата може би тя не е чак толкова непоносима, когато се прави на психотерапевт.

– Знам, права си – отвръщам аз, но…

Натали ме гледа в очакване.

– Какво? Хайде, изплюй камъчето!

Заглеждам се за малко в стената, докато мисля върху това, Колкото често потъвам в размисъл за живота, толкова пъти ме учудва всеки негов аспект. Питам се какво, по дяволите, правя тук? Дори и в този момент. В това кафене с това момиче, което познавам почти през целия си живот? Вчера си помислих: защо чувствам нужда да стана точно по същото време, като това от предишния ден, и да върша всичко както съм го правила ден по-рано. Защо? Кое принуждава към това хората, когато всъщност дълбоко в душата си всеки иска да се освободи от тази монотонния? Отмествам поглед от стената и гледам право в най-добрата си приятелка. Знам, че няма да разбере каквото се каня да кажа, но въпреки това – заради нуждата да го изрека – го казвам:

– Питата ли си се някога какво би било да поскиташ по света само с раница на гърба?

Лицето на Натали се отпуска.

– Ами, всъщност не. Може да е… ужасно.

– Е, помисли малко – казвам аз, навеждам се над масата и съсредоточавам цялото си внимание върху нея. – Само ти и една раница с няколко най-необходими неща. Няма сметки за плащане. Няма ставане по едно и също време, за да отидеш на работа, която мразиш. Само ти и светът пред теб. Никога не знаеш какво ще ти донесе следващият ден, кого ще срещнеш, какво ще обядваш или къде ще спиш – давам си сметка, че така се увличам във въображението си, че за миг може би и аз самата имам вид на обсебена.

– Караш ме да се чувствам странно – казва Натали и ме поглежда неспокойно. – Толкова ходене пеш, риск да те изнасилят, да те убият и да те захвърлят край някоя магистрала. А и това безкрайно ходене… – явно мисли, че започвам да се побърквам. – На какво ли се дължи всичко това? – пита тя и бързо смуква от сламката. – Звучи ми като криза на средната възраст. Та ти си само на двадесет – пак ме сочи с пръст, за да е по-убедителна: – А и едва ли си платила и една сметка през живота си.

Смуква нова глътка, чува се противно гъргорене.

– Може би не – отвръщам тихо и мислено си казвам: “но ще плащам, когато се преместя да живея при теб”.

– Така си е – казва тя и барабани с пръсти по чашата. – Всичко се цепи през средата… Я, почакай, не ме зарязваш, нали?

Изглежда като вцепенена и предпазливо мс поглежда.

– Не, още не съм се отказала. Идната седмица напускам къщата на майка ми и ще живея с една развратница.

– Кучка! – казва през смях тя.

Леко се усмихвам и отново се замислям за отминали неща, към които тя няма отношение, но въпреки това очаквам да има. Дори преди Иън да умре, винаги съм била склонна да мисля за необичайни неща. Вместо да седя и да си представям нови секспози като Натали – тя обикновено си ги фантазира за приятеля си Деймън, с когото са гаджета от пет години, аз мечтая за неща, които наистина имат значение, поне в моя свят. Как бих усещала въздуха в други страни върху кожата си, как мирише океанът, защо шумът от дъжда ме кара да се задъхвам. “Ти си потайно момиче”, ми е казвал неведнъж Деймън.

– Боже! – възкликва Натали. – Знаеш ли, ти си една странна загубенячка – клати глава със сламката между зъбите. – Хайде – казва внезапно Натали и става от масата, – не мога повече да понасям тези философски глупости, а и такива странни малки заведения като това те карат да се чувстваш още по-зле. Тази вечер отиваме в “Подземието”.