– Млъквай, бейби. Ще ме накараш да ревнувам.

После дяволито му се усмихва.

Деймън плъзва ръка от кръста ѝ и я сграбчва за задника. Тя издава болезнен стон, повдига се на пръсти и го целува. Иска ми се да им кажа да си потърсят стая, но ще е излишно. “Подземието” е най-шикозното заведение в непосредствена близост с центъра на Радей, Северна Каролина, но няма да намерите номера му в телефонния указател. Само хора като нас знаят за съществуването му. Преди две години някакъв тип на име Роб наел един изоставен склад и похарчил около милион долара от парите на богатия си татко, за да го превърне в таен нощен клуб. За две години той се превърнал в място, където местните секс-идоли на рока могат да превърнат в реалност мечтата си за рокендрола сред рева на фенове и групи. Обаче това не е сборище на боклуци. Отвън може и да изглежда като изоставена сграда в някакъв град призрак, но вътре е като всеки елитен нощен клуб за хардрок, оборудван с цветни стробоскопични многосекторни лампи, които непрекъснато изстрелват светлините си из цялото заведение, засукани келнерки и сцена, достатъчно голяма, за да могат на нея да свирят две банди едновременно. За да не бие на очи, всички посетители на “Подземието” трябва да паркират някъде другаде и да вървят пеша до него, защото една улица с наредени плътно пред “изоставения” склад коли си е истинско разобличение. Паркираме на гърба на намиращо се наблизо кино и вървим десет минути пеша през призрачния град.

Натали се мести от дясната страна на Деймън и се вмъква между нас, но го прави само за да продължи да ме мъчи, преди да влезем вътре.

– Добре – казва тя с такъв вид, като че ли се кани да изреди цял списък с това какво трябва и какво не трябва да правя. – Ако някой те попита дали си сама, става, нали? – клати заканително ръка срещу мен. – Нищо от сорта на това, което направи с онзи мъж, който те сваляше в магазина за канцеларски материали.

– Какво пък е правила в такъв магазин? – пита през смях Деймън.

– Деймън, онзи беше лапнал по нея – отвръща Натали, напълно пренебрегвайки факта, че и аз съм там. – Искам да кажа, че трябваше само да мигне веднъж и той щеше да ѝ купи кола, а знаеш ли тя какво му каза?

Вдигам нагоре очи и издърпвам ръката си от нейната.

– Нат, ама, че си глупачка. Не беше така.

– Е, бейби – обажда се Деймън, – ако човекът е работил в магазин за канцеларски материали, не би могъл да купи кола на никого.

Натали го перва игриво по рамото.

– Не казах, че е работил там… Както и да е, той изглеждаше като извънбрачното дете на Адам Ливайн или… – тя барабани с пръсти по главата си, за да се сети за друг убедителен пример – на Дженсън Екълс[19]. А когато той я попита за телефонния ѝ номер, нашата госпожица Благоразумие му каза, че била лесбийка.

– О, я млъквай, Нат! – казвам аз, ядосана от склонността ѝ да преувеличава. – Изобщо не приличаше на нито един от двамата. Беше просто най-обикновен мъж, който не беше особено оригинален.

Тя махва пренебрежително с ръка към мен и отново се обръща към Деймън:

– Както и да е. Работата е там, че тя ще излъже, за да ги отпрати. Нито за миг не се съмнявам, че може да стигне дотам, че да каже на някой мъж, че има хламидиоза и излязла от контрол зараза със срамни въшки.

Деймън се смее.

Спирам посред тъмния тротоар, скръствам ръце на гърдите и дъвча нервно долната си устна. Натали си дава сметка, че вече не вървя до нея и се затичва към мен.

– Добре де, добре! Просто не искам сама да развалиш всичко, това е. Само те моля, ако някой… който не е очевиден гърбушко, прояви интерес към теб, да не го отпращаш веднага. Няма нищо в това хората да разговарят помежду си и да се опознаят. Не те карам да се прибираш с него.

Вече я мразя за това. Тя се закле!

Деймън застава зад нея, прегръща я през кръста и завира устата си в измъчения ѝ от въртене врат.

– Може би просто трябва да я оставиш да прави каквото си иска, бейби. Не бъди толкова настоятелна.

– Благодаря ти, Деймън – казвам аз и бързо кимам с глава.

Той ми намигва.

Натали свива устни и казва:

– Прав си – а после вдига ръце. – Няма да кажа нищо повече. Заклевам се.

Да бе, чувала съм това и друг път…

– Добре – казвам аз и тръгваме отново. Тези обувки вече ми измъчват краката.

Горилата пред входа на склада ни оглежда при вратата, скръстил отпред ръчищата си. Протяга напред ръка. Натали прави обидена физиономия.

– Какво? Роб вече и входна такса ли иска?

Деймън бърка в задния си джоб, вади портфейла си и прекарва пръст по банкнотите вътре.

– По двайсе кинта за всеки – изръмжава горилата.

– Двадесет ли? Бъзикаш ли се с мен? – възмущава се Натали.

Деймън внимателно я отмества встрани и слага три банкноти от по двадесет долара в ръката на страшилището. То мушва парите в джоба си и се отдръпва, за да ни пропусне. Тръгвам първа, а Деймън слага ръка на кръста на Натали, за да я води пред себе си.

Тя хвърля презрителна усмивка на горилата, докато минава покрай него.

– Вероятно ще ги запази за себе си – казва Натали. – Ще попитам Роб за това.

– Хайде – подканва я Деймън.

Промъкваме се през вратата и продължаваме по дълъг, невзрачен коридор с една-единствена флуоресцентна лампа, докато стигаме до товарен асансьор в дъното. Металната клетка се разтърсва, когато вратата се затваря, и доста шумно се отправяме към сутерена на много метри по-надолу. Той е само един етаж под нас, но асансьорът така се тресе, че имам чувството, че ще се разпадне във всеки момент и ще полетим надолу към смъртта. До решетката на асансьора достигат силен тътен на барабани, крясъци на пияни колежани, а и на много други, отдавна приключили с колежа. С всеки сантиметър надолу, към дълбините на “Подземието”, врявата става все по-силна. Асансьорът спира с трясък и вратата на клетката се отваря от друга горила, за да излезем. Натали се блъсва в мен отзад.

– Побързай! – подканва ме тя и ме побутва леко в гърба. – Мисля, че в момента свирят “Четирите сблъсъка”!

Гласът ѝ се извисява над музиката, докато вървим към главната зала.

Натали хваща ръката на Деймън и се опитва да сграбчи и моята, обаче аз знам какво цели и нямам намерение да се озова сред тълпата от подскачащи потни тела с тези глупави обувки на краката.

– Е, хайде де! – настоява почти умолително тя. После заплашително сбърчва нос и ме придърпва към себе си. – Не се дръж като дете! Ако някой те събори, лично ще го наритам по задника.

Деймън ми се усмихва отстрани.

– Добре! – казвам аз и тръгвам с тях, а Натали направо ще ми изтръгне пръстите от ръката.

Излизаме на дансинга и не след дълго Натали прави това, което всяка най-добра приятелка би направила. Започва да търка гърба си в мен, за да ме накара да не се чувствам изоставена, и съсредоточава цялото си внимание върху Деймън. Би могла да прави дори секс с него точно тук, пред всички, но никой няма да забележи. Забелязвам само аз, защото вероятно съм единственото момиче в цялата зала без приятел, който да прави същото. Възползвам се от възможността, измъквам се от дансинга и се отправям към бара.

– Какво да ти донеса, дете? – пита високият рус мъж на бара, докато се повдигам на пръсти, за да седна на един от празните високи столове.

– Ром с кола.

Той тръгва да ми приготви питието.

– Хм, не е ли силничко? – подхвърля барманът я слага лед в чашата. – Ще ми покажеш ли личната си карта? – хили се.

Свивам устни и го поглеждам.

– Ами да, ще ти я покажа, ако ти ми покажеш разрешителното си за алкохол – и аз се хиля насреща му, а той се усмихва.

Приготвя питието и плъзга чашата по плота.

– Всъщност изобщо не пия много – казвам аз и смуквам малка глътка от сламката.

– Много?

– Ами да, но тази вечер ще имам нужда от малко опиянение.

Оставям чашата и побутвам с пръст лимоновото резенче върху ръба.

– И защо? – пита той, докато бърше бара с книжна салфетка.

– Почакай малко – казвам и вдигам предупредително пръст, – преди да си ме разбрал погрешно. Не съм тук, за да си издрайфам червата пред теб… никаква терапия от сорта барман-клиент.

Терапията на Натали ми стига.

Той се засмива и хвърля салфетката някъде зад бара.

– Добре е, че ми го каза, защото не си падам много по съветите.

Отпивам още една малка глътка и този път се навеждам, вместо да вдигна чашата си. Разпуснатата ми коса пада пред лицето ми. Вдигам глава и отмятам един кичур зад ухото си. Наистина мразя да нося косата си разпусната. Не си струва неудобствата.

– Е, ако все пак трябва да знаеш – казвам аз и гледам право в него, – бях довлечена тук от безмилостната си първа приятелка, която вероятно щеше да ми стори нещо смущаващо, докато спя, и щеше да ме снима, за да ме изнудва, ако не бях дошла.

– Аха, такава е значи – казва той, подпира ръце на тезгяха и вплита пръсти. – Някога имах такъв приятел. Шест месеца след като годеницата ми ме заряза, той ме завлече в един нощен клуб в околностите на Балтимор… Просто исках да си седя у дома и да се отдам на мъката си, но се оказа, че онази нощ навън е било тъкмо онова, от което съм имал нужда.

Страхотно, няма що. Този вече си мисли, че ме познава, или поне е наясно с “положението” ми. Обаче той си няма и най-малка представа. Може би спомена онази история за бившата си, защото всички ние рано или късно имаме такива, но останалото – развода на родителите ми, това, че по-големият ми брат Коул отиде в затвора, смъртта на любовта на живота ми… Нямам намерение да му казвам каквото и да било. В момента, в който кажеш такива неща на някого, се превръщаш в оплаквачка и започва да скрибуца най-малката цигулка на света. Истината е, че всички имаме проблеми, всички минаваме през трудности и терзания, а моята болка е рай в сравнение с тази на много хора, така че наистина нямам право да хленча.

– Аз пък си помислих, че не си падаш много по съветите – казвам аз и мило му се усмихвам.

Той се отдръпва от бара и вика:

– Така е, но ако можеш да извлечеш някаква поука от моята история, бъди благодарна.

Подхилквам се самодоволно и този път само се преструвам, че отпивам още една глътка. Нямам нужда от опиянение и определено не желая да се напивам, особено след като имам предчувствие, че пак ще съм тази, която ще трябва да ни кара обратно у дома. В старанието си да привлека вниманието му към себе си поставям единия си лакът на барплота и подпирам брадичка.

– И така, какво стана в онази нощ?

Лявата страна на устата му се изкривява в усмивка и той казва, разтърсвайки русата си глава:

– Изчукаха ме за първи път, откакто тя ме напусна, и си спомних колко хубаво е усещането, че си се откачил от някого.

Не очаквах тъкмо такъв отговор. Повечето мъже, които познавам, биха лъгали за фобиите си от подобен характер, особено ако ме свалят. Този тук ми допада. Като човек, разбира се. Нямам намерение да му духам, както би се изразила Натали.

– Разбирам – казвам аз, като се старая усмивката ми да е достатъчно сдържана. – Е, поне си откровен.

– Няма друг начин – отвръща той, взема една празна чаша и започва да приготвя за себе си ром с кола. – Установил съм, че сега повечето момичета се боят от обвързване също толкова, колкото и мъжете, и ако си откровен още в самото начало, има голяма вероятност да се отървеш невредим след преспиване с някоя само за една нощ.

Кимам и притискам сламката с пръстите си. Няма как открито да му призная, но напълно съм съгласна с него и дори го намирам за ободрително. Всъщност преди не съм мислила много по въпроса, но тъй като и без това не искам да имам връзка с когото и да било на сто метра от мен, все пак съм човешко същество и не бих имала нещо против от прекарване за една нощ. Само не и с него, нито пък с някого в това място. Е, аз съм твърде млада и неопитна за прекарване за една нощ, а и това питие вече започна да ме удря право в главата. Истината е, че никога досега не съм правила подобно нещо и макар мисълта да е вълнуваща, тя може да ме накара и да се надрискам от страх. Била със само с двама мъже: Иън Уолш, моята първа любов, който отне девствеността ми и умря при автомобилна катастрофа три месеца по-късно, а след това с Кристиян Диъринг, моя прероден Иън, шушумигата, която ми изневери с някаква червенокоса курва. Доволна съм, че така и не го наругах с онази гадна фраза от четири думи, която започва с “Да е…” и завършва с “ти”, защото дълбоко в себе си имах усещането, че когато ми го каза, той не знаеше за какво, по дяволите, говори. И все пак може би е знаел, защото, след като ходихме още пет месеца, той се заплесна по друга, понеже така и не му го казах.