Опитах да насоча мислите си към Вила за помощ, да й пратя нещо като предупреждение, което ще я подтикне да се свърже с приятелите си в Уинтър Харбър, за които говореше. Но преди да намисля какво да кажа, видях белите проблясъци. Започнаха като малки и слаби петънца, но ставаха все по-големи и по-ярки. Отначало помислих, че са мълнии, тъй като през лятото сирените променяха времето в своя полза, но тези бяха много и при това се появиха наведнъж. Освен това излизаха изпод водата, вместо да идват от небето.

Очи. Десетки очи. Сребърни, примигващи, просветващи, наобиколили ме като широка рибарска мрежа.

„Здравей, Ванеса…“

Един чифт приближи към мен. Разпознах устата на Рейна под маската, малката бенка отдясно на носа.

„Много мило от твоя страна да се грижиш за Пейдж, докато отсъствахте…“

Все още ритайки с крака във водата, аз се отдръпнах на няколко сантиметра от нея. Щом го направих, очите от другата страна приближиха.

„Не знам какво щеше да прави теб… какво ще прави занапред без теб.“

— Моля ви — прошепнах, примигвайки, за да разпръсна водните капки, натежали по миглите ми. — Ще ви оставя на мира. На никого няма да кажа, че сте живи. Само го пуснете и ние ще се направим, че…

— Че това никога не се е случвало?

Извърнах се назад. Зара и Саймън се бяха показали над водата, извън кръга на сирените.

— Ванеса! — извика Саймън, плюейки вода.

Метнах се към тях, точно когато Зара запуши устата му с ръка. Но той не откъсваше от мен очи — широко отворени, ужасени — повече заради мен — знаех го — отколкото заради себе си.

— Съжалявам — каза Зара, накланяйки глава, сякаш е объркана. — Хайде да си припомним какво се случи съвсем наскоро. Ти и тоя малък многознайко тук замразихте залива при Уинтър Харбър, освободихте нашите мишени, лишихте ни от живот за три месеца, отмъкнахте моето гадже и сестра ми…

— Кейлъб не ти е бил гадже — креснах. — А ти отмъкна моята сестра. Ти ми отне Джъстин, и то за какво? За да си разчистиш пътя към едно момче, което така или иначе не можеш да имаш никога, независимо колко се стараеш.

Тя притисна още по-здраво ръка към устата на Саймън и сребърните й очи се присвиха.

— Колкото до Пейдж — продължих с мокри изтръпнали устни, — не съм направила нищо, освен че станахме приятелки. А ти искаше да я разболееш. Веднага след като родеше бебето, щяхте да я превърнете в покварено ненаситно чудовище — същото като вас. Като всички вас.

Настъпи тишина. За секунда всичко — водата, вятърът и дърветата — замря.

— Не искаше ли да кажеш — обади се Зара с глас, мек като коприна — същото като всички нас?

Погледнах към Саймън, който престана да се съпротивлява и отвърна на погледа ми, проумявайки бавно смисъла на казаното. Тя почака, докато шокът го парализира и, възползвайки се от слабостта му, го повлече обратно под водата.

— Не — хвърлих се след тях, но две ръце стиснаха здраво краката ми — едната левия, другата — десния. Още четири оплетоха ръцете и раменете ми. Заизвивах се и започнах да ритам, губейки и последните си сили. Когато първо брадичката, после устата и носът ми се потопиха под езерната вода, не ми оставаше нищо друго, освен здраво да стисна устни и да задържа дъха си.

Замъкнаха ме чак на дъното на езерото. Рейна плуваше начело на групата, а сребърните й очи изпускаха два дълги лъча светлина, които разсичаха мрака. Огледах се за Зара и Саймън, мълчаливо призовавайки Вила, но освен моите похитители не чувах и не виждах нищо друго.

На дъното сирените ме завлякоха до група скали и привързаха китките и глезените ми с нещо, което ми заприлича на копринени шалове. Съпротивлявах се, но — както ме предупреди Вила — дори да им липсваше сила поотделно, тя се възвръщаше, когато се съберяха заедно. Изтощено от жаждата и липсата на кислород, тялото ми изгаряше, сякаш ме бяха хвърлили в огнени пламъци, а не на дъното на езеро.

И когато една млада сирена с дълга руса коса постави маска върху лицето ми, аз с благодарност поех солената вода.

„Силна си — прозвуча в главата ми гласът на Рейна. — Точно като сестра си. Тя също не се даде без съпротива.“

Наблюдавах я как се спуска върху пясъка срещу мен, а дългата й бяла рокля се носи като облак около нея. Вътрешно кипях, но продължавах да разсъждавам трезво. Миг по-късно Рейна продължи.

„Поздравления. Ти и твоите приятели направихте нещо, което никой в дългата ни история не беше постигал. Успяхте да ни спрете. Временно, но все пак успяхте. Това вече само по себе си е постижение.“

Гледах я твърдо в очите.

„Трябва обаче да разбереш едно. Онова, което направи — което се опита да направиш — е нещо много по-голямо от теб или мен, от Зара или Пейдж. Смъртта на Джъстин беше нелепа и ако обстоятелствата позволяваха, това нямаше да се случи.“

„Това никак не прилича на извинение“, изстрелях в отговор.

„И не е извинение. — Очите й светнаха. — Тя стана случайна жертва. Винаги сме мислели, че си загинала заедно с майка си, и ако смъртта на сестра ти помогна да осъзнаеш каква си — а ние да разберем, че една спяща сирена е способна да ни накара да млъкнем — тогава значи си е заслужавало.“

Мислите ми се върнаха към онова, което Вила ми каза за роднините ми в Канада — могъща група сирени, избили хиляди мъже — но успях да ги блокирам навреме, преди Рейна да разбере повече от онова, което вече знаеше.

„Сега някои от нас смятат, че ти трябва да си понесеш заслуженото. Че трябва да бъдеш подложена на същото, което се опита да причиниш на нас.“

Наблюдавах как сирените се струпват наоколо, без да помръдна глава. Те всички дишаха с маски и ме изучаваха иззад тесните им сребристи визьори.

„Но тъй като държа да действам единствено в интерес на дългосрочните цели на групата, а не просто да те убия, както сигурно заслужаваш… ще ти дам един шанс.“

Отново погледнах Рейна. Лицето й не показваше никаква емоция, докато се готвеше да постави ултиматума си.

„Ти можеш да изпълниш желанието на дамите, като изтърпиш една дълга агония, която ще завърши с мъчителна смърт… даже ще бъдем така добри да придружим твоето подпухнало безжизнено тяло до кея зад къщата ви.“

При тези думи белите светлинки, които ме заобикаляха, взеха да проблясват и да подскачат нагоре-надолу, сякаш сирените кимаха одобрително.

„Или пък можеш да се присъединиш към нас.“

Втренчих се свирепо в нея, щом го чух.

„Вече няма да действам толкова необмислено — предупреди ме тя. — Благодарение на теб нашата изтъкната общност преживя значителен упадък. Въпреки това — и то също може да стане благодарение на теб — ние ще се възродим. По-здрави и по-силни отвсякога. Ти притежаваш способности, каквито сирените на твоята възраст и с твоя опит нямат. Можеш да се превърнеш в предимство за нас, както и ние за теб.“

„Това — изрекох мислено, гледайки я втренчено — никога няма да стане.“

„Отказваш?“

Тя се обърна, поглеждайки през рамо.

„Дори ако това е цената да спасиш единствения човек на света, за когото си готова на всичко? За когото трябва да направиш всичко, особено като се имат предвид някои прегрешения?“

В мрака зад нея се разля мека светлина. Нейното сияние беше достатъчно да видя самодоволната усмивка на Зара и гърдите на Саймън, които се надигаха и спускаха под ръцете й.

Той беше жив. Когато светлината се смеси с водата, забелязах черен мундщук, пъхнат в устата му. Другият му край беше прикачен към малка кислородна бутилка, полегнала в пясъка до него.

Горещите сълзи парнаха очите ми, преди да се разтворят в студената вода наоколо.

„Ще го пуснеш ли? Ако направя това, което искаш от мен, ще го освободиш и ще го оставиш на мира, така ли?“

„Ванеса.“ Алените й устни се нацупиха. „Нека бъдем реалисти“

„Какво тогава?“ Мислено изкрещях това. „Какво точно ми предлагаш?“

„За да се присъединиш към нас, ти трябва да отнемеш живот.“

Задишах учестено. Солената вода забълбука в маската ми, засилвайки кръговрата.

„Ако вземеш неговия живот, ще станеш по-силна, отколкото дори можеш да си представиш, а той ще умре с твоя образ пред очите. Докато попива думите ти, в този един-единствен миг, той ще е по-щастлив, отколкото е бил през всичките си дни на тая земя. Ти му причини голяма болка, ето защо Зара успя да го контролира за известно време, но той все още те обича, Ванеса. Повече отвсякога.“

Тръснах глава и стиснах силно очи.

„Тогава това как ще го спаси!“, попитах.

„Не съм казала, че можеш да го спасиш от смъртта. Просто можеш да му спестиш да те гледа как бавно се давиш, което ще го убие много преди да спрем сърцето му.“ Тя замълча. „Физически погледнато, той ще умре и в двата случая.“

„Той ще ви остави на мира“, казах. „И двамата ще заминем оттук и никога повече няма да се върнем. Ако кажете, ще отидем в най-далечната точка на страната, дори може да заминем в чужбина. Той е твърде добър… не го заслужава…“

„Хайде да не забравяме чия беше идеята да се замрази залива — прекъсна вътрешния ми плач Рейна. — Това наказание не е само за теб.“

„Зара“, изрекох умолително наум, докато се гърчех. „Помисли за Кейлъб. Знам, че още го обичаш. Представи си колко ще го съкруши смъртта на неговия брат. Ако си въобразяваш, че като се почувства самотен, това по някакъв начин ще увеличи шансовете ти…“

Водата внезапно се развълнува и силен тласък в гърба ме повали меко върху скалите. Предпазих главата си с ръце и се опитах да стана, но се отказах, защото водата бързо се избистри и видях картината пред себе си.

Очите на Рейна помръкнаха, щом се изправи лице в лице с висока жена с дълга тъмна коса. Тя стоеше на мястото, където се намирах аз допреди малко; която и да бе, явно не искаше да продължавам да говоря. Останалите сирени се струпаха зад Рейна, опитвайки се да си придадат заплашителен вид, но видимо губеха сили. Едни трепереха, други се бяха прегърбили, очевидно все още твърде немощни след престоя в замръзналия залив, за да стоят изправени. Препречваха водата между мен и Саймън, но аз все още виждах краката му и знаех, че е там.

Това, разбира се, не значеше, че е още жив.

„Ненофарите няма да одобрят това поведение.“

Главата ми запулсира от усилието да се съпротивлявам. Познавах този глас.

„Ненофарите никога не са знаели какво става и няма да го научат“, каза Рейна. „Тях не ги е грижа за групи като нашата.“

„Ще се загрижат, ако ги помоля.“

Гласът на жената с дългата черна коса звучеше също като този на Вила. Но косата на Вила беше бяла, а фигурата й имаше по-меки и закръглени очертания. Джинсите и тениската на тази жена обгръщаха по-стройно, по-силно и младо тяло.

„Дали ще те приемат с отворени обятия след седемнайсетгодишно отчуждение обаче“, каза Рейна. „Едва ли имаш право да претендираш за добро поведение, след като си извършила най-големия грях — изоставила си семейството си.“

„Напуснах, защото така трябваше“, каза жената. „Защото бяхме заплашени — аз и детето ми — от вашата принуда да вършим неща, които да ни превърнат в едни от вас.“

„Искахме същото, което и любимите ти ненофари очакват да правиш под тяхно ръководство.“ Рейна изкриви уста. „И колкото и да е странно, ето те тук сред нас, при това изглеждаш така, сякаш не е минал и ден оттогава. На колко си всъщност — четиридесет и пет? Четиридесет и шест?“

„Пусни ги, Рейна“, каза жената. „Ако го направиш, обещавам ненофарите нищо да не разберат. Обещавам да направя каквото поискаш от мен.“

„Странни неща обещаваш, Шарлот…“

Отворих смаяно уста в маската. Гледах жената, която приличаше на Вила, очаквайки тя да поправи Рейна и да отрече, че е Шарлот… но тя просто стоеше там, неподвижна, силна, нетрепваща.

„Те никога не са си приличали!“

Рейна нападна в мига, когато някакъв вик сякаш разцепи черепа ми. Заслепяващата вихрушка от пясък и вода не ми позволи да видя неговия източник. Все още се опитвах да го открия с поглед, когато една ръка се обви около кръста ми и ме дръпна нагоре, далече от езерното дъно. Колкото повече се издигахме, толкова по-прозрачна ставаше водата.