Четиримата с Пейдж и Райли оформихме квадрат с още две двойки. Пространството под голямата бяла шатра беше претъпкано с хора, а малкият дансинг се тресеше под стъпките на танцьорите, които тропаха с токове и подскачаха. Трябваха ми две завъртания и доста блъскане в останалите танцьори, докато схвана ритъма и движенията, но след като веднъж се отпуснахме, започнахме да танцуваме като истински професионалисти.

— Колежански рок! — извика Пейдж, когато сплетохме ръце при едно от завъртанията.

Разсмях се. Не я бях виждала толкова щастлива от дълго време насам.

А това и мен ме правеше щастлива. Толкова щастлива, че целунах Саймън, когато фигурите на танца отново ни събраха.

Кънтри песните следваха една след друга. Конферансието поощряваше публиката да пее заедно с изпълнителите и по едно време аз също се присъединих към простата мелодия на общия хор.

Вероятно беше заради музиката. Или заради светлинките, които мигаха над главата ми. Или защото Саймън не откъсваше очи от мен, независимо на какво разстояние един от друг се намирахме. Каквато и да бе причината, не бях забелязала, че съм останала сама на дансинга до момента, когато посегнах да хвана ръката на Райли при размяната на партньорите… а той не беше до мен.

„Спокойно, казах си мислено, докато бавно се обръщах. Никой не те гледа…“

Но те всички бяха тук. Всички — преподаватели и студенти, музикантите от бандата, Райли, Саймън. Само Пейдж я нямаше. Бяха оформили голям кръг и стояха неподвижно. Не пляскаха, не танцуваха, нито пееха. Просто стояха и ме гледаха.

Момичетата се цупеха.

Момчетата се усмихваха.

Глава 7

— Студено ли ти е? — попита госпожица Мълиган, когато седнахме в кабинета й в понеделник сутрин. — Да затворя ли прозореца?

— Добре съм. — Носех качулката на якето си вдигната, така че да закрива по-голямата част от лицето ми. — Просто косата ми днес не е наред.

— „Amore ac studio“. — Тя произнесе това с очакване. Когато не реагирах, кимна към гърдите ми. — „С плам и преданост“. Девизът на „Бейтс“.

— О! — Сведох поглед към логото върху гърдите си, което доста приличаше на това на „Дартмут“. Върху щита на емблемата имаше книга, дърво и този странен надпис на латински. — Не се бях замисляла.

— „Бейтс“ е чудесно училище. Постоянно го класират сред първите двайсет и пет най-добри колежи по изкуства, хуманитаристика и науки в страната.

— Това яке е на приятеля ми.

— О, значи познаваш някой от сегашните студенти там. Отлично. — Тя се обърна към компютъра си. — Някои родители окуражават децата си да продължат обучението си в напълно непозната среда, за да няма никакви разсейващи фактори, но колежът може да бъде и голямо изпитание. Според мен, ако до теб има някой, когото познаваш и на когото може да се довериш, това би направило прехода по-безболезнен.

Щеше ми се да й кажа, че изобщо нямам намерение да постъпвам в „Бейтс“, особено след този уикенд, когато съвсем неволно се изложих пред всички от училището, но бях твърде уморена, за да й противореча.

— Един от местните випускници на „Хоторн“ и „Бейтс“ е готов за среща следващия вторник в седем вечерта — продължи тя. — Това удобно ли е за теб?

— Среща ли? Благодаря, но не мисля…

— Какво ще кажеш за „Бийнтаун бийнъри“? Тяхното мока лате е най-доброто в целия град.

Нямаше никакъв смисъл да споря с нея. Госпожица Мълиган щеше да ме убеждава колко добра идея е това и щеше да пропусне покрай ушите си всички мои възражения. Затова просто се изправих и вдигнах раницата си от пода.

Тя престана да пише на клавиатурата и ме погледна.

— Нещо не е наред ли?

— Имам контролно по английски — отговорих, отстъпвайки заднешком. — Следващият час. Чак сега се сетих.

— До следващия час има още двайсет минути. Това тук ще ни отнеме…

— Трябва пак да си прегледам записките. — Стигнах вратата и се вкопчих в дръжката. — Благодаря все пак.

Знаех, че иска да ме спре, но не го направи. Също както премълча — заедно с всички останали — забележките относно якето и неизгладената ми пола. Всяка промяна във вида на приетата за „Хоторн“ униформа беше нарушение, което се наказваше със задържане след часовете, но въпреки осъдителните погледи на много от преподавателите и членовете на училищната управа откакто започна годината, никой нищо не ми беше казал.

Явно не искаха да ме разстройваш допълнително. Гледаха да не ме доближат още повече до ръба на предела, защото и без това вече бях достатъчно близко.

Аз пък се възползвах от това. Изпреварих няколко учители, докато бързах по коридора; всеки от тях отвори уста да ме попитат какво правя в коридора по средата на часа, но така и никой нищо не каза. Нито се опитаха да ме спрат. Госпожа Хенли, моята преподавателка по математика, стоеше на главния вход, облегната на вратата, но ме остави да изляза без дума да обели.

Втурнах се надолу по стълбите и пресякох улицата. Вече беше началото на октомври и въздухът най-после захладня, а листата започваха да променят цвета си. Минувачите носеха вълнени палта, вървяха сгушени в яките и с ръце, пъхнати в джобовете. Аз обаче не чувствах студа. Даже ми беше толкова горещо, че ако не се нуждаех от закрилата на якето на Саймън, бих го свалила.

Тръгнах към парка. Досега никога не бях бягала от час и не знаех къде да отида, но паркът изглеждаше не по-лош вариант от което и да е друго място. Там винаги имаше хора и ако внимавах да не се набивам на очи, никой нямаше да ме забележи.

Открих свободна пейка в една скрита в листака беседка и седнах. Извадих от раницата бутилката вода и шишето аспирин и глътнах още две таблетки. С това ставаха общо шест за днес — препоръчителната дневна доза — а бе едва обяд.

Главоболието обаче не спираше. Нямаше и помен от него, докато бяхме в „Бейтс“, но щом се озовахме на територията на Бостън преди три дни, ме удари като с чук. Оттогава силата му се менеше, но дори когато го усещах само като слаб натиск, то продължаваше да ми напомня за всичко онова, което още не зная, и за онова, което предстои да направя.

Което включваше и разговора със Саймън. Той не изглеждаше особено изненадан от неочакваното ми соло изпълнение по време на танците, твърдейки, че било съвсем в реда на нещата, след като съм най-страхотната мацка на забавата, но аз така и не успях напълно да се съвзема след това. Чувствах се прекалено нервна и параноична, затова през останалото време гледахме филми и поръчвахме храна за вкъщи в общежитието, заедно с Пейдж и Райли. Саймън само веднъж се опита да подпита за какво съм искала да говорим — по телефона вечерта, когато се прибрахме в Бостън, но аз го уверих, че не е нещо важно. Тъй като той никога не ме принуждаваше да правя нещо, за което не съм стопроцентово готова, и сега не настоя.

Затова пък оставаше болката. И жаждата. Към тях се добавиха усещането за жега и умората, нови симптоми на онова, което ме беше поболяло.

Смъкнах се на седалката на пейката и затворих очи. Опитах се да се концентрирам върху успокоителния шепот на листата, цвъртенето на птичките… хората, които се целуваха.

Ококорих очи. Не си въобразявах. Някъде се любеха, посред бял ден и насред парка. От мястото, където седях, не можех да ги видя, но чувах ясно всяка въздишка и шепот, което значеше, че са прекалено наблизо, за да се чувствам удобно.

Грабнах раницата и скочих, пред очите ми се мярна морскосиньо и проблясък на червеникавокафяво. Цветовете на предколежанското подготвително училище „Хоторн“ се показаха иззад близкото дърво, когато щастливата двойка промени позата.

— Ванеса? — разнесе се познат мъжки глас.

Намирах се само на няколко крачки надолу по пътеката, когато ме видя. Нахлупих качулката още по-ниско върху лицето си и ускорих крачка.

— Ванеса, чакай!

Закрачих още по-бързо. Зад гърба ми се разнесоха забързани стъпки, които се опитваха да ме настигнат.

— Ей, спринтьорката — внезапно произнесе гласът съвсем близо до мен. — Нали знаеш, че училището е точно в обратната посока.

Той докосна лакътя ми. Дръпнах се и се отклоних наляво. Когато погледнах през рамо, видях Марисол Соломон, съученичка от последния клас и модел на „Джей Крю“9.

Тя продължаваше да стои край дървото, където току-що я бяха изоставили, видимо твърде притеснена, за да се опита да си оправи блузата или да сложи косата си в ред. Когато очите ни се срещнаха, тя кръстоса ръце на гърдите и се намръщи.

Опитвах се да вървя по същия път, по който бях дошла, пресичайки напряко през цветни градинки и заобикаляйки паметници. В един момент помислих, че съм се изскубнала от преследвача си, като се притаих зад една обществена тоалетна, но той отново се оказа зад мен в мига, когато се подадох от другата страна. Толкова исках да му се измъкна, че изобщо не гледах накъде вървя, и скоро се озовах в края на голяма открита поляна. Спрях рязко и се огледах наоколо. Единственото място, където можех да се скрия, се оказа лятната естрада, която се издигаше на трийсетина крачки от мен в центъра на поляната.

Стъпките на моя преследвач отдавна се бяха изгубили някъде зад мен. Обърнах се да погледна, но не видях никого.

Чувствах се толкова изморена, че можех още сега да се свлека на земята и да заспя, но въпреки това събрах последни сили и продължих. Щом не го виждах, значи и той не можеше да ме види и просто трябваше някак да се добера до лятната естрада. Тя приличаше по-скоро на беседка и не предлагаше кой знае какво убежище, но ниските й стени бяха достатъчни да скрият някой, който не иска да бъде намерен.

Поех си дълбоко въздух и хукнах.

С всяка крачка краката ми омекваха. Почувствах рязка болка в сърцето, която не отминаваше. Отворих уста да си поема въздух, но дробовете ми не успяваха да наваксат темпото на трескавото ми дишане. Вече бях готова да се предам и се подготвих за неловката среща, която ми предстоеше, но щом погледнах зад мен, за да видя къде е… вместо него видях Рейна и Зара.

Вървяха бавно, рамо до рамо, облечени в дълги рокли, които някога трябва да са били бели, но сега сивееха и разкъсани на парцали висяха от съсухрените им крайници. Кожата им беше синкава, а тъмните коси — сплъстени. Сребристите им очи бяха присвити и гледаха право в мен.

Стрелнах се напред към естрадата и вътре се стоварих болезнено на колене. От удара по кожата ми се появиха кървави резки и драскотини. Без да обръщам внимание на болката, пропълзях по пода далече от входа.

— Моля те — прошепнах, стискайки очи и притискайки колене към гърдите. — Съжалявам. Моля те, недей…

— Моля те, недей — какво?

Дъхът ми секна.

— Защо си губиш времето в „Хоторн“, като досега можеше да вземеш златен медал на Олимпийските игри?

Отворих очи и видях Паркър, който се подпираше на една от каменните колони и дишаше тежко. Той разхлаби възела на вратовръзката си и попи с нея потта от челото си. Наблюдаваше ме, докато ставах на крака, като от време на време хвърляше по един поглед през ниските стени на естрадата.

— Къде е пожарът? — попита. — Не видях пламъци, но като гледам как драсна през парка реших, че някъде със сигурност гори.

Нямаше пожар. За щастие не се виждаше и жива душа наоколо.

Освободих раменете си от раницата и се опрях на колоната срещу него.

— Не трябва ли да се връщаш при гаджето си?

— Какво гадже?

— Онова, дето едновременно го задушаваше и възкресяваше зад дървото — отвърнах, докато ровех из раницата.

— Марисол не ми е гадже. Нито приятелка. Понякога даже толкова превърта, че трудно би могла да се нарече и момиче.

Трудно може да се нарече момиче. Това ми беше познато.

Пръстите ми най-после напипаха заоблените пластмасови контури. Измъкнах бутилката с вода и за малко да се разплача, като видях, че е празна. Чувствах се физически и емоционално толкова изтощена, че сълзите сигурно щяха да потекат по бузите ми, ако изобщо беше останала някаква солена вода в тялото ми, за да се разплача.