Засега коремът ми беше спокоен и неподвижен. Временно успокоена, продължих надолу по коридора.

— Пристигаш тъкмо навреме — посрещна ме мама, когато влязох в кухнята. Стоеше край кухненския плот и пресяваше брашно в купата. — Първата партида е още във фурната. Но това… — Тя взе електрическия миксер от плота, измъкна една от бъркалките за месене на тесто и ми я подаде. — Я пробвай.

Опитах сместа с върха на езика и се обърнах, за да измия бъркалката на чешмата.

— Страшно е вкусно. Трябват ти още няколко седмици и ще станеш същинска Джулия Чайлд6.

Тя се разсмя.

— Нали си ми дъщеря, няма как да не кажеш точно това.

Вдигнах поглед. В отражението на прозореца над мивката я видях как отупва ръце в зелената си кухненска престилка, отрупана с къдри и волани.

— Днес след училище се опитах да си опека сандвич със сирене — казах. — Така го прегорих, че парчето чедър7 направо се изпари между филиите.

— Защо не ми каза. С радост щях да ти направя друг сандвич.

— Всъщност това беше подобрен резултат на последния ми опит. Какво да се прави — не мога да готвя, дори от това да зависи животът ми. — Бъркалката вече беше чиста, но аз оставих водата да тече. — Чудя се на кого съм се метнала. И двамата с татко сте толкова добри в кухнята.

Тя тъкмо вадеше тавата с кекса от фурната и замръзна така — с лице, надвесено над отворената вратичка. Това продължи само секунда — ако не следях умишлено реакцията й, едва ли щях да го забележа — но думите ми очевидно я хванаха неподготвена.

— Като стана дума за баща ти — каза тя с безгрижен глас, докато затваряше фурната и слагаше тавата на кухненския плот, — той работи отвън. Ще отидеш ли да го попиташ дали иска сладолед към своето парче кекс?

Спрях водата и вдигнах очи към отражението на мама в прозореца. Сърцето ми се сви при вида на татко, който пишеше на лаптопа си на малката веранда отзад.

— Разбира се. Ще му занеса и жилетка.

Наближаваше осем вечерта, но навън все още беше двайсетина градуса и въпреки това на мама идеята за жилетка не й се видя странна. Вероятно изобщо не ме беше чула какво казвам, потънала в собствените си мисли. Това обаче ми послужи като оправдание да се измъкна от кухнята, вместо направо да изляза през задната врата.

Кабинетът на татко представляваше малка стая в другия край на първия етаж. С месеци не бях влизала там, но когато открехнах вратата, той изобщо не ми се видя променен. Десетки книги бяха натрупани на разкривени купчини. От препълнените шкафове стърчаха листове хартия. По лавиците, върху широките подпори за ръце на любимото кожено кресло на татко и по пода имаше забравени чаши със старо недопито кафе. Единственото сравнително подредено място беше писалището, завряно в ниска ниша, което не позволяваше човек да застане изправен до него.

Затворих вратата след себе си и се запровирах през лабиринта от струпани книги. Чувството за вина опърли като въглен стомаха ми, но аз продължих напред, повтаряйки си, че не бих била тук, ако имах друг избор. Купчините с писмени работи на студентите обкръжаваха бюрото като защитна крепостна стена, но аз набързо ги прескочих и потънах в креслото. Писалището беше безупречно подредено; отгоре беше само компютърът на татко и две снимки в рамки. Погледът ми се задържа на тях. На едната мама се плезеше срещу обектива в знак на игрив протест; на другата бяхме двете с Джъстин като малки, седнали на предното стълбище на къщата ни в Бостън, и правехме сапунени мехури с пластмасови тръбички.

Отворих най-горното чекмедже на писалището и започнах да ровя измежду химикалките, кламерите и ментовите бонбони, после се прехвърлих на следващото чекмедже и продължих нататък. Сърцето ми се свиваше, щом успявах да отворя всяко от чекмеджетата без никакво усилие. Хората не съхраняват ли обикновено най-големите си тайни в заключени чекмеджета?

Станах и се измъкнах обратно през купчините студентски писмени работи. Взех да отварям поред препълнените шкафове, но и те не ми предложиха нещо по-различно от чекмеджетата на писалището.

Нищичко.

Взех да се въртя бавно в средата на стаята, оглеждайки се за… Какво? Тайна врата? Или безценна информация, маскирана като саксия за цветя? Тъкмо се канех да вдигна килима, за да изключа вероятността за таен капак в пода, когато очите ми отново попаднаха на писалището. И по-специално — върху компютъра.

Татко имаше два компютъра — настолен и лаптоп, и обикновено винаги работеше на някой от двата. Тяхната обединена памет вероятно би могла да предложи много повече подробности за живота му, отколкото неговата собствена.

Докато отивах към настолния компютър, се чувствах като в деня на погребението на Джъстин, когато забелязах, че под снимките върху корковата дъска в стаята й има нещо скрито, и се колебаех дали да видя какво е. С всяко кабарче, което вадех, се чувствах все по-зле и по-зле, сякаш тайно четях нейния дневник.

Сега обаче беше различно. Защото вече знаех тайната на татко. Тя не се отнасяше единствено до него, а засягаше цялото семейство.

Седнах пред писалището и хванах мишката. Екранът светна, когато спящият компютър се събуди.

Появи се синьото прозорче за паролата. Сърцето ми спря, после бясно запрепуска. Нямах представа каква може да е паролата на татко, но самият факт, че беше защитил компютъра си с парола, подсказваше, че там може би има нещо, което си струва да се пази.

Написах първото, което ми дойде наум: Жаклин. Не дишах, докато дигиталният пясъчен часовник върху екрана се преобърна два пъти. Няколко секунди по-късно прозорчето за паролата отново се появи.

Невалидна парола.

Явно паролата не беше името на мама. Опитах с моето име, после с това на Джъстин. Очаквах скоро да се появи съобщение, че съм изчерпала лимита си да пробвам пароли, но това не стана. Затова продължих с колежа „Нютън“, където преподаваше татко. После с Хемингуей и Фицджералд — любимите му автори. Накрая с Якия татко и Големия бащица — две от безбройните галени имена, които му бяхме измислили двете с Джъстин.

Невалидна, невалидна, невалидна.

Пръстите ми пробягваха безцелно по клавиатурата, докато седях втренчена в мигащия курсор. Оставаше само още едно име, с което можех да пробвам. Не ми се искаше да го правя — едва се насилвах да го помисля, камо ли да го изпиша, но така или иначе паролите, въпреки всички предупреждения, обикновено са имена на хора и места, изиграли съществена роля в живота на потребителя. Освен членовете на семейството ни оставаше само още един човек, който можеше да се окаже не по-малко важен за татко. Един човек, чието име никой друг освен него не би трябвало да знае.

Или поне той си мислеше така.

Започнах да пиша бавно, следейки появата на всяка следваща буква върху екрана. Щом написах името, се загледах в него, припомняйки си кога го видях за първи път — в спалнята на Бети в Уинтър Харбър. То не би трябвало да се различава от останалите, просто поредното име в албума с изрезки на Рейна, документиращ сирените и броя на техните завоевания. Само че беше различно. Защото точно над него имаше избеляла снимка на красива жена в прегръдките на млад мъж с бухнала къдрава коса и топли очи, който изглеждаше толкова щастлив, че би могъл да умре на място без никакво съжаление. А край снимката щастливата двойка имаше и дете.

Жената се казваше Шарлот Блу.

Мъжът беше Големия бащица.

Детето бях аз.

Някъде в къщата се хлопна врата. Подскочих при внезапния шум и пръстът ми, увиснал над enter, натисна клавиша.

Пясъчният часовник се завъртя. Стори ми се, че всяко негово преобръщане трае по цяла минута. Седях втренчена в екрана, очаквайки компютърът да ме отхвърли и да поиска нова парола.

Вместо това прозорчето изчезна. На негово място се появи десктопът на татко, осеян с десетки файлове с кодирани имена. Бяха толкова много, че ми напомниха на карти, подредени за пасианс.

Ръката ми се задвижи сама и мишката насочи курсора към един от файловете в средата на екрана. Името му беше W0198.

Столът под мен започна да се тресе. Отначало помислих, че аз се люлея от нерви, но после забелязах, че и екранът вибрира. И снимките в рамки. И чашите за кафе върху книжните лавици из стаята. Не непрекъснато, а на всяка секунда.

След това ги чух. Стъпки. Бавни, тежки, сякаш този, който вървеше, беше много едър и уморен.

Татко. Вече се намираше вътре в къщата… и приближаваше.

Скочих на крака и си ударих главата в ниския наклонен таван. Прехапах устни, за да не извикам, и грабнах червената жилетка от облегалката на стола, докато прескачах студентските писмени работи. Носът на чехъла ми се удари в една купчина и по пода се разпиляха листове хартия. Докато ги събирах, паднала на колене, стъпките се чуваха все по-ясно.

Хвърлих разпилените писмени работи на върха на една от купчините, изправих се набързо и грабнах чашата за кафе иззад струпаните на пода книги.

Стъпките се забавиха, после спряха. Светлината, която се процеждаше под вратата, намаля. Тогава светлината в кабинета сякаш се усили, особено тази, която идваше иззад гърба ми.

Компютърът. А би трябвало да е заспал, с тъмен екран.

Старата медна дръжка на вратата изскърца. Тя започна да се отваря. Метнах се напряко през стаята, стиснах сноп кабели и жици и дръпнах. Компютърът възмутено изписка, преди да угасне.

— Ванеса?

— Здрасти, тате.

Той стоеше на вратата с лаптоп под мишница и шоколадово парче кекс със сладолед в едната ръка.

— Тъкмо щях да ти нося кафе и жилетката. — Вдигнах чашата за кафе и жилетката, която му беше любима и напълно оправдаваше присъствието ми в стаята. — Искаш ли сметана?

Той погледна чашата за кафе в ръката ми.

— Наистина ли беше тръгнала да ми носиш кафе и жилетка?

Не отговорих веднага.

— Да.

— Е. — Той се усмихна и влезе в стаята. — Благодаря ти, Ванеса. Току-що направи деня ми много по-щастлив.

Разбира се, че беше така. Откакто видях снимката му в албума на Рейна, се държах резервирано с него и знаех, че го е забелязал, макар и да не си дава сметка за причината. Ако жестът ми беше искрен, това щеше да върне старата ни близост.

— Пак заповядай. — Позволих му да ме целуне по бузата, докато минаваше покрай мен, давайки си сметка, че колкото съм по-мила, толкова по-лесно ще успея да си тръгна.

— Странно.

С единия крак вече бях в коридора, когато го каза. Обърнах се бавно, усещайки как лицето ми добива цвета на любимата му жилетка.

— Нещо не е наред ли?

Той стоеше край писалището, надвесен над клавиатурата. Написа нещо, изчака, после отново започна да удря по клавишите. След това почука по монитора, хвана го с две ръце и леко го раздруса.

— Сигурен съм, че го оставих да работи, преди да изляза. Да не е имало токов удар, докато бях отвън?

Той се изправи и се почеса по главата. В този момент изглеждаше така объркан, толкова приличаше на стария Голям бащица, когато е озадачен от някоя нова дума в технологичния сленг на студентите си и която се опитва да разбере, че внезапно се почувствах ужасно виновна, задето го шпионирам.

— Сещам се какво е станало. — Върнах се бързешком обратно и вдигнах изтръгнатите кабели. — Препънах се в тях, докато взимах жилетката ти. Сигурно съм ги извадила от компютъра. Съжалявам.

Лицето му се отпусна.

— Всичко е наред.

Скачих отново кабелите към компютъра и се отправих към вратата.

— Ванеса?

Замръзнах на място. Той знаеше. Очаквах, че като изтръгна кабелите на компютъра, всичко ще се изключи и той няма да разбере за опитите ми да го стартирам, камо ли за разшифрованата парола и отварянето на десктопа. Само че не беше станало така. И сега той знаеше. Той знаеше, че аз знам за Шарлот…

— Ще ми е много приятно, ако заедно изпием кафето и изядем десерта.

— Разбира се, татко — успях едва да произнеса, без да се обръщам. — Ей сега се връщам.