— Колежът. Планирах, уреждах и обмислях къде ще бъда след шест месеца, след година, след пет години. — Тя се облегна напред и ме измери с поглед. — Джъстин беше отлична ученичка. Тя подаде документи в тринайсет училища и беше приета навсякъде.

Замълчах. Не беше необходимо госпожица Мълиган да знае, че Джъстин е излъгала. Тя не беше приета никъде по простата причина, че изобщо не беше подавала документи. Но Джъстин не беше споделила това с мен. Открих го сама в деня на нейното погребение, когато намерих куп непопълнени формуляри, скрити зад таблото със снимки над бюрото й.

— Сестра ти си даваше сметка колко важно е висшето образование, Ванеса. Тя не би искала да проваляш учението си… Особено пък заради нея.

— Имате право — отговорих. — Определено ще обмисля този въпрос. Съвсем скоро. И много задълбочено.

Устните й се свиха, когато сведе поглед надолу. След миг посегна към мишката и премрежи очи срещу екрана на компютъра.

— Какво ще кажеш за същото време следващата сряда?

— За какво?

Тя затрополи по клавиатурата.

— Според мен трябва да се виждаме веднъж седмично. Дори и да не стигнем до крайното решение веднага, ще ни е от полза да обсъдим нещата на спокойствие.

— Ще се оправя — побързах да кажа. — Във всеки случай ви благодаря, но съм сигурна, че съвсем скоро ще взема решение. Баща ми е преподавател в колежа „Нютон“, така че мога да го питам него, ако имам някакви въпроси около подаването на документи.

Принтерът зад нея зажужа. Тя измъкна листа, който излезе от него, и ми го подаде.

— Копие на имейла, който току-що ти изпратих — каза. — Следващата сряда, по същото време, на същото място.

Едва усещах краката си, когато станах, поех листа и се отправих към вратата.

— О, Ванеса!

Спрях с една ръка върху дръжката на вратата.

— Ще ти олекне. Сега сигурно ти е болно да го чуеш… но е истина.

Направих усилие да й благодаря, но устните ми не се подчиниха. Отворих вратата и напуснах, без да отговоря.

В коридора преметнах раницата само през едното си рамо, за да мога да бръкна в нея. Докато ровех вътре, усетих как устните ми сякаш се сбръчкват и съсухрят. Опитах се да ги оближа, но езикът ми беше сух като шкурка. С всяка следваща секунда ръцете ми трепереха все по-силно, затова ми отне сигурно минута, докато открия пластмасовата бутилка и я измъкна от раницата.

Отпих, без да спирам да вървя. Солената вода беше хладка, но премина като лед по гърлото ми. Пресуших бутилката на пет глътки и спрях пред почетната витрина с купите и наградите, спечелени от отборите на училището, докато течността си свърши работата. Когато покрай мен минаваше някой преподавател или ученик, аз се навеждах напред към стъклото, преструвайки се, че чета ситните гравирани надписи, за да не ми задават въпроси.

Когато се надвесих напред за трети път, пред очите ми попадна познато име.

Джъстин Сандс.

Името й се виждаше върху десетина различни надписа във витрината — върху купата от турнира по хокей на трева, на плакета от футболното първенство, върху грамотите от състезанията по софтбол. През целия си живот Джъстин беше най-добра във всичко, с което се захванеше, в това число и спортните дисциплини, които тренираше всяка година в „Хоторн“.

„Аз не знам… Но и ти също не знаеш.“

Думите, изписани на ръка върху листа с разчертани редове, проблеснаха пред очите ми. Примигнах и тръснах глава, за да си проясня погледа.

Лицето на Джъстин се върна на мястото си. Устните й бяха разтворени в усмивка, а сините й очи бяха разширени от вълнението, че е вкарала победния гол срещу гимназия „Туро“. Изглеждаше толкова красива, така щастлива. Ако човек съдеше по тази снимка, никога не би заподозрял, че тя участва в тази игра не защото й е забавно… а защото смята, че така трябва.

Близо до мен се отвори врата на класна стая. Обърнах се и закрачих бързо по коридора. Когато стигнах дамската тоалетна, вече се чувствах така, сякаш дни наред в най-голямата жега съм карала велосипед по нажежения асфалт. Някак успях да проверя всички кабинки и щом се убедих, че са свободни, заключих вратата.

— Хайде, давай — прошепнах, докато пусках водата от кранчето и пъхах бутилката отдолу. Стори ми се, че водата не тече достатъчно бързо и дръпнах шишето едва наполовина пълно, после изсипах в него солта от пластмасовата кутия в раницата си. Разтръсках го с едно-единствено рязко движение, вдигнах глава и започнах да пия. Пуснах водата от съседното кранче, сложих запушалката на мивката и изсипах солта. Следващите пет минути последователно пиех от шишето и си плисках лицето. Най-накрая жаждата ми понамаля.

Напълно изтощена се опрях на стената срещу мивките и постепенно се плъзнах надолу, докато седнах на пода.

Ето това беше моето бъдеще. Щях да се крия по тоалетните. Щях да се наливам със солена вода. Щях да се опитвам да не умра от обезводняване. С госпожица Мълиган можехме да си говорим за колежа всеки ден, но това нямаше нищо да промени. Дори да успеех във всичко — уроците, извънкласните занимания, дипломирането, бъдещата ми кариера — това не променяше факта в какво се превръщах.

В чудовище.

След няколко минути отново посегнах към раницата. Отворих предния джоб, извадих мобилния си телефон и го включих. Сълзите се стичаха по страните ми, докато избирах номера, който бях изтрила от списъка с телефони за бързо набиране, но знаех наизуст.

Гласовата поща на Саймън се включи след второто позвъняване.

— Здрасти. — Потръпнах, когато гласът ми изневери. — Аз съм. Знам, че в момента си на лекции… но много ми се искаше да чуя гласа ти. Ще ми се обадиш ли по-късно? Моля!

Глава 5

— Есемеси или восък.

Вдигнах поглед от домашното си по математика. Пейдж седеше на леглото с отворена книга пред себе си.

— Между тези двете трябва да избира Саймън — продължи тя.

Сърцето ми пропусна един удар.

— За какво?

— За да се откъсне, когато заради теб загуби съня си, приятелите си и нормалния си начин на живот. Според тия книги единственият начин един мъж да се спаси от своята сирена е като мине на есемеси или си натъпче ушите с восък.

Втренчих поглед в нея. Тя се усмихваше насреща ми, но когато не отвърнах на нейната усмивка, лицето й посърна.

— Съжалявам — каза, — това не беше смешно. Ти, разбира се, никога не би могла, ти не си…

— Всичко е наред. Аз съжалявам. Сигурно ми трябва време да свикна с тая дума.

— Отнася се и за двете ни. Затова искам да науча колкото се може повече. Ако разбера що за същества са, защо постъпваш така, как всъщност го правят… Тогава сигурно всичко това няма да ми се струва толкова необичайно.

— Пейдж, ако наистина искаш да научиш нещо повече, защо просто не попиташ Бети?

— След като тя толкова време правеше всичко възможно да скрие истината от Рейна и Зара ли? Които пък на свой ред не само не се подчиниха на волята й, но и използваха наученото срещу нея. — Тя тръсна глава и обърна на нова страница. — Ако започна да разпитвам, това само ще й причини болка, а аз не искам да го правя. Тя и без това преживя достатъчно.

— Вярно, че положението никак не е розово — съгласих се, — но тя все пак ти е баба. И ще направи всичко за теб.

Сигурна бях в това. Нали точно Бети разреши на Пейдж да учи тази година в Бостън, лишавайки се от единствения оцелял член на своето семейство. Тя силно обичаше внучката си и искаше Пейдж да започне начисто, на ново място, далече от всичко, което би навявало само болезнени спомени.

— Искаш ли да ти кажа нещо невероятно? — попита Пейдж след малко. Книгата лежеше затворена пред нея и сините й очи бяха широко разтворени, сякаш се кани да сподели някаква тайна, която още не можеше да повярва, че се отнася до нея самата.

— Давай. — Спомних си за последната тайна, която сподели с мен преди няколко месеца, когато бузите й руменееха, а коремът й беше кръгъл и издаден напред. Тогава тази тайна едва не я погуби.

— Аз ги видях.

Пред очите ми проблесна сребърна светлина. Примигнах, за да я прогоня.

— Видях Рейна и Зара днес в парка. Провеждахме часа по английски там. Четяхме „Зимна приказка“ и историята ми се видя толкова отегчителна, че за малко съм затворила очи. Когато пак погледнах… ги видях. На брега. Гледаха право към мен.

Успокоителният глас на Саймън отново прозвуча в главата ми: „Всичко беше замръзнало… Каквото и да е имало във водата, то отдавна вече е мъртво…“.

— Пълна лудост — продължи Пейдж, когато не пророних нито дума. — Давам си сметка, че е точно така.

— Не е лудост.

— Но това е невъзможно. — Тя се смъкна от леглото и седна на пода срещу мен. — Нали и на теб ти се причуваше гласът на Джъстин? И то след като беше вече мъртва!

Кимнах.

— Може и това да е нещо такова. Сигурно ми се е привидяло. Не защото страшно ми липсват, а защото съм травматизирана — или както там му викат — след всичко, което се случи.

Тогава на мен гласът на Джъстин не просто ми се причуваше, но нямах нищо против Пейдж да мисли така. Поне засега.

— Няма нищо лошо в това те да ти липсват — казах. — Рейна беше твоя майка, а Зара — твоя сестра много преди да се… променят. Няма нищо лошо в това да ти липсват хората, за които си ги мислела.

Погледът на сините й очи стана твърд.

— Двете бяха избили десетки мъже и се канеха да избият още много, ако не ги бяхме спрели. Те убиха Джонатан. Затвориха баба Бети в стаята й за цели две години и бяха готови да я оставят да умре там. — Тя тръсна глава. — Не, те не ми липсват. И няма шанс някога да ми домъчнее за тях. Никога.

Никога не бях чувала Пейдж да говори така сурово за някого. Прииска ми се да сменя темата за доброто и на двете, но трябваше да разбера още нещо преди това.

— Какво направиха, когато ги видя? — Едва чувах собствения си глас, защото пулсът блъскаше в ушите ми.

Тя сви рамене и изражението й поомекна.

— Примигнах и те изчезнаха. Просто защото никога не ги е имало там наистина.

Разбира се, че не са били наистина там. Независимо що за същества бяха, те все пак имаха сърца. И се нуждаеха от кислород. Както каза Саймън, невъзможно е сирените да оцелеят, след като два месеца са били сковани в леда.

— Въпреки това е много мило от страна на Райли, дето взе тези книги за мен, колкото и безполезни да се оказаха. — Тя протегна ръка и вдигна „Одисея“ от леглото. — Той ми се вижда добро момче.

— Саймън едва ли щеше да се сприятели с него, ако не беше така. — Протегнах химикалката и потупах с нея чехъла на Пейдж. — А според него ти пък си много красива.

Това я накара леко да се усмихне, както се и надявах.

— Ами, май е така. Но той не е…

Гласът й заглъхна, но нямаше нужда да завършва изречението, за да разбера какво се канеше да каже. Райли, колкото и да беше добър и мил, просто не бе Джонатан.

Реших, че има нужда да остане за малко сама, затова затворих тетрадката и се изправих.

— Мама каза, че ще прави шоколадов кекс тая вечер. Проявяваш ли интерес?

— Огромен — отговори тя, притискайки корема си с ръце.

Когато се озовах в коридора и вратата на стаята се затвори зад гърба ми, аз се облегнах на стената и на свой ред притиснах корема си с ръце. Приготвих се да почувствам онова особено движение — сякаш нещо бързо се стрелка вътре като риба в аквариум. Така се движеше бебето на Пейдж, когато веднъж опрях длан о корема й. То беше болно и неспокойно, защото нейното детско тяло не беше готово да износи дете.

Благодарение на злополучната промяна през лятото обаче, когато водата в моите клетки беше заменена със солената вода на океана, сега моето тяло беше готово за това. Замислих се за последния път, когато двамата със Саймън бяхме заедно. Тогава много внимавахме. Винаги сме били предпазливи. Но аз продължавах да си повтарям всеки път, че това е за последно, независимо какво ще стане с нас. И вярвах, че наистина е така, докато… докато той не ме докоснеше отново.