Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

Пол Карсънс. Чарлз Спинейкър. Арън Нюберг.

Четях имената, докато очите ми бягаха надолу по страницата покрай снимките на красиви мъже, които танцуват със съпругите си, прегръщат децата си, управляват лодките си. Погледът ми се задържаше на определени думи в текстовете към тях: „открити“, „причина за смъртта“, „задушаване“. „Уинтър Харбър Херълд“, единственият вестник на малкото градче, който обикновено служеше като пътеводител за туристите, подробно беше описал всичко в разширения си репортаж „Трагедии в открито море“, но сега продължаваше да допълва информацията в специална секция, където публикуваше снимки на жертвите и подробности за техните семейства. В продължение на седмици не бях посещавала уебсайта на вестника, но щом преди няколко дни разбрах за топенето на леда, вече редовно го проверявах при всеки удобен случай, щом успеех да се добера до компютър в училищната библиотека.

Засега добрата новина беше, че не са открити нови удавници. Лошата — времето се затопляше с всеки изминал ден. Ако се съди по слънцето, нарисувано на страницата с прогнозата, сега температурата в Уинтър Харбър беше седемнайсет градуса. Тя сигурно щеше да се понижи с идването на есента, но дотогава заливът вероятно напълно щеше да се е разтопил и едва ли би замръзнал отново. Допреди това лято изобщо не бе замръзвал, дори и в най-лютите зими.

Преди да стигна до статията за Джъстин, се върнах на главната страница на вестника. Водещата снимка беше от вчера и показваше двама души край залива. Единият караше кънки върху все още замръзнал участък; другият се цамбуркаше по средата на малко разтопено езерце.

Цялата разтреперана, излязох от интернет и се логнах в системата на „Хоторн“. След всяко влизане в сайта на „Херълд“ обикновено нямах желание да остана пред компютъра нито секунда повече, затова и не бях проверявала пощата си от няколко дни.

Прегледах новите имейли, прехвърляйки бегло обичайните съобщения за обедното меню през седмицата, прослушвания за театрални постановки и спортни тренировки. От всички нови съобщения само две бяха адресирани директно до мен.

Първото беше от миналата седмица.

Препрочетох писмото, което очевидно беше разпратено до всички завършващи тази година. Единственото лично нещо в него, освен името ми, беше денят и часът на срещата.

Следващият имейл обаче беше адресиран единствено до мен. Беше изпратен рано тази сутрин.

Тъкмо понечих да изтрия този имейл, когато една глава се подаде над преградата на кабинката с компютъра. Джордан Ланфорд, футболната звезда на горните класове.

— Трагедия — каза той.

— Какво е станало? — попитах неохотно, забивайки отново поглед в екрана на компютъра.

— Ти си тук. Аз съм тук. Толкова близо и в същото време толкова далечни.

Страните ми пламнаха. Дочух шушукане и погледнах през рамо зад себе си. Няколко момичета седяха на една от близките маси. Сигурно бяха от долните класове, защото не ги познавах, но те явно знаеха коя съм. Разговаряха тихо, прикривайки се зад спуснатите коси и с длани и ме гледаха така, както бях виждала много момичета да гледат Джъстин: със свъсени вежди и присвити очи.

Сякаш ревнуваха.

Обърнах се отново към компютъра, излязох от пощата си и си събрах нещата.

— Накъде тръгна? — попита Джордан. — Мога ли да те придружа?

— Едва ли е уместно, но все пак благодаря.

Отдалечих се с бърза крачка от компютърния център.

Когато наближих централния вход, се обърнах назад, за да се уверя, че той не продължава да зяпа след мен, после завих наляво. Стрелнах се през справочния отдел и влязох в сумрачната ниша, която никой не обичаше да използва, защото беше без прозорци и нямаше уай фай.

Освен, разбира се, ако някой не е толкова загорял, че не може да дочака края на деня, за да се види с гаджето си. Като Паркър Кинг и Амелия Хатауей, които се бяха разположили на стария диван с карирана тапицерия.

Завъртях се бързо на пети и започнах тихо да се отдалечавам.

— Чакай! — каза Амелия.

Реших, че говори на мен, и спрях.

— Какъв е проблемът? — попита Паркър.

Лицето ми пламна, защото очаквах всеки момент тя да изрече името ми. Чух звука от целувката им и тъкмо се приготвих да се извиня през рамо и да се омета по посока на справочния отдел, когато тя отново заговори.

— Това. — Думите й бяха остри на фона на шумоленето на дрехи и скърцането на пружините в стария диван. — Не мога да го направя.

— Напротив, можеш — отговори Паркър, — при това доста добре.

Думите му бяха последвани от ново скърцане. Възползвайки се от шума на движенията им, аз се приведох до един шкаф с книги и опитах почти пълзешком да се промъкна покрай него. Само веднъж вдигнах глава да се озърна и видях Паркър да се привежда към Амелия, а тя да го отблъсква.

— Не се шегувам — чух гласа й. — До едно време беше забавно… Но вече спирам с непрекъснатите и безсмислени свалки. — Тя оправи униформения си пуловер и потупа Паркър по коляното. — Добре си изкарахме, нали? Хайде да спрем дотук.

— Но ние не просто… Аз не просто…

Той млъкна насред изречението, когато тя се изправи. Дръпнах се бързо зад рафтовете с книги, докато мине покрай мен, после отново надзърнах. Паркър седеше отпуснат на дивана с отметната назад глава. Притискаше с палец и показалец ъгълчетата на очите си, сякаш да попречи на сълзите да потекат.

— Леле — прошепнах. Обикновено Паркър Кинг беше този, който къса пръв.

— Ванеса? — смутено каза той.

Дръпнах се рязко зад книгите. Чух как диванът отново изскърца, когато той стана, и, превита на две, се шмугнах в страничното крило. Държах главата си ниско и не се изправих в цял ръст, докато не стигнах бюрото за заемане на книги. После на бегом взех разстоянието до централния вход на библиотеката, без да посмея да се обърна, за да проверя дали идва след мен.

Учебният час беше по средата и коридорът пустееше, с изключение на няколко преподаватели, които говореха пред учителската стая. Опитах се да вървя с нормален ход, но когато чух вратата на библиотеката да се отваря зад гърба ми, ускорих крачка и влетях през вратата на първата стая, където не се провеждаха занятия.

— Ванеса!

Бях с гръб към нея, но познах гласа й.

Госпожица Мълиган. Бях попаднала на място, където определено не желаех да бъда — кабинетът по професионално ориентиране. Обърнах се да погледна стенния часовник — беше 11:45 ч.

— Съжалявам, че закъснях — казах.

— Не се притеснявай. Толкова се радвам да те видя.

Госпожица Мълиган изчака да седна и затвори вратата, сякаш се страхуваше да не избягам. Огледах се, докато тя вадеше досието ми от близкия шкаф. Главната причина родителите да записват децата си в предколежанските подготвителни училища беше, че искаха да увеличат шансовете им за приемане в Бръшляновата лига. „Хоторн“ не правеше изключение. Двете с госпожица Мълиган прекарахме доста време заедно през последните три години; по някакъв начин нейният кабинет, декориран с почетните й дипломи и плакати на различни колежи, ми беше много по-познат от която и да е друга стая в училището.

От друга страна, се чувствах така, сякаш никога не съм стъпвала тук.

— И така — започна тя, настанявайки се на бюрото срещу мен. — „Дартмут“.

— Моля?

— Последния път, когато се видяхме, ти каза, че „Дартмут“ е първи в списъка ти с колежи. — Тя измъкна един лист и го вдигна, за да мога да видя бележките, които си е водила.

— О! Да, така е. — Сега вече си спомних. Миналата пролет госпожица Мълиган беше решена да изтръгне от мен кой е най-предпочитаният от мен колеж, за да определим ясно нашата цел. Тогава казах „Дартмут“, защото мислех, че и Джъстин ще е там. А онова, което за мен беше по-важно дори от академичните и професионални перспективи на колежа, бе присъствието на сестра ми.

— Да не си променила мнението си? — попита госпожица Мълиган.

— Честно казано, не съм мислила много по тоя въпрос.

Тя затвори папката с досието ми и скръсти ръце върху бюрото.

— Разбирам те напълно, не ти е било до това.

Ето, пак се започна: тя толкова съжалявала за загубата на моето семейство. Бедната Джъстин. Бедната аз. Имам ли нужда от нещо? Тя може ли да направи нещо за мен?

— Баща ми почина, когато бях на седемнайсет.

О, стана даже по-лошо: тя се чувстваше съпричастна.

— Боледуваше от дълго време и всички си давахме сметка, че краят му наближава. Бяхме подготвени за онова, което предстои, и въпреки това, когато се случи, беше истински шок за нас. Плаках седмици наред.

— Съжалявам — казах.

Тя се наведе към мен.

— И знаеш ли какво ми помогна да го преодолея?

— Училището?