В коридора беше доста оживено — потокът от хора се беше отправил към „оздравителната зала“ — просторно помещение със странна форма и с възглавнички по пода. Повлечена от тях, Клариса се озова в залата, но седна възможно най-близо до вратата, с идеята да се измъкне незабелязано насред медитацията. Прошарената брада, изправен насред залата, удари гонга и всички насядаха по земята. Клариса се надяваше да успее да се оттегли, преди странните звуци, които стомахът й издаваше, да са привлекли вниманието.

Не бяха изминали и пет минути, когато на вратата се появи Аарон.

По-точно, Псевдо-Аарон.

Беше задъхан, като че ли беше участвал в маратон.

— Клариса! Джен ми каза, че си тук. Ще ти обясня всичко.

Той се запромъква между седящите върху възглавничките хора и тръгна към нея.

Прошарената брада се изправи и размаха предупредително ръце. Аарон също му помаха — за поздрав.

После отново насочи вниманието си към Клариса.

— Знам, че не искаш да говориш с мен, защото си ми обидена. Имаш основания, наистина те излъгах, но трябва да ме изслушаш. Мога всичко да обясня…

Лицето на Прошарената брада беше почервеняло. В редиците на „мълчаливите“ беше настъпил „мълчалив“ смут.

Клариса отчаяно правеше знаци на Аарон да замълчи.

— Така повече не може да продължава! — разпалено продължаваше той. — Клариса, трябва да поговорим — само така ще изясним всичко.

Прошарената брада отиде при него, хвана го за лакътя и се опита да го изведе от залата.

Голяма грешка от негова страна.

Псевдо-Аарон го бутна настрани.

— Оставете ме. Трябва да говоря с нея и никой не може да ми попречи. Това бебе все пак е и мое.

— Нищо подобно — чу се глас откъм вратата. — Клариса, добре ли си, скъпа? Добре, че дойдох навреме. Сузи ми каза, че този откачен е тръгнал насам.

Саймън беше облечен като че ли щеше да участва в турнира „Уимбълдън“. Той се огледа учудено.

— Сузи ми каза, че това е някакъв курорт. Минерални бани или нещо такова. Но всички ми се виждат много оклюмали — да не би климатът да не им понася?

— Какво търси той тук? — повиши глас Псевдо-Аарон.

Клариса сви рамене. Имаше чувството, че е на кораб, който всеки момент ще се разбие в скалите, или във влак, който след миг ще полети в пропастта. Искаше й се да затвори очи, за да не види ужасната катастрофа.

— Аз ли? — попита Саймън. — Точно аз имам всички основания да бъда тук. Защото бебето е мое.

И тогава Псевдо-Аарон се хвърли към него, а Саймън отскочи, за да избегне удара, и Псевдо-Аарон се стовари върху един от „мълчаливите“ братя, който се оказа жена — истинско „мъжко момиче“ с опустошително ляво кроше. Тя стовари юмрука си в лицето на Псевдо-Аарон, а Саймън използва момента, за да го атакува откъм гърба.

И тогава, както се казва, „бомбата избухна“. Нещата окончателно излязоха извън контрол и настана страхотно меле. Хвърчаха възглавници, разменяха се удари… Единствените, които надаваха викове обаче, бяха Саймън и Псевдо-Аарон.

Клариса наблюдаваше отстрани, като се чудеше нейната чест ли отстояваха така ревностно двамата мъже или своята. И в двата случая не смяташе да изчака развоя на събитията. Прекалено рисковано беше за бебето.

Освен това точно сега никой не й обръщаше внимание. Едва ли можеше да има по-благоприятен момент за бягство.

И тя се възползва от чудесната възможност.

Измъкна се през главния вход и изтича отзад към мястото, където беше хвърлила багажа си. Някъде отгоре се разнесе ръмжене — каквото издават разгневените бабуини по канал „Дискавъри“. Вдигна глава и видя Зоуи Монро, надвесена от един прозорец на втория етаж.

Клариса въздъхна и направи знак с палеца си, който означаваше „Изнасям се, напускам купона“.

Зоуи вдигна умолително ръце нагоре. Лицето й изразяваше безмълвно отчаяние. Сърцето на Клариса се сви. За миг си помисли, че Зоуи я увещава да не тръгва и дори, че е способна да я издаде — за нейно собствено добро.

В следващия момент иззад ъгъла се чу шум и Клариса реши, че битката се е пренесла под открито небе, но след малко разбра каква е работата. Един автомобил зави по алеята и преди още да е спрял, отвътре се изсипаха един куп мъже с вид на въоръжени терористи. Но вместо да извадят автомати „Калашников“, те измъкнаха репортерски камери и Клариса схвана сериозността на ситуацията. Зоуи, също като нея, беше разкрита.

Без да губи време, тя изтича към колата на Грейви, като едва не се сблъска с репортерите, които бързаха в противоположната порока, наострили уши като хрътки, притиснали камерите към гърдите си.

Клариса запали колата, рязко зави и се насочи към входа на манастира, където всеки момент щеше да се появи нищо неподозиращата Зоуи.

Действително само след миг Зоуи изтича навън, преметнала през рамо лек сак, готова за бягство.

— Побързай! — изхриптя Клариса. — По петите ти са! Скачай в колата!

Зоуи я погледна и за миг се спря нерешително. Клариса усещаше объркването й, можеше да разбере колебанието й.

— Хайде! Фотографите всеки момент ще бъдат тук! Насочиха се към главния вход! Открили са те!

— Така ли? — сви рамене Зоуи и тръгна към колата почти без да бърза. Умееше да пази самообладание. — Съжалявам, че ще ги разочаровам.

Тя хвърли багажа си на задната седалка, седна до Клариса и й се усмихна съучастнически.

— Можем да тръгваме.



Малко по-късно двете с Клариса седяха пред един „Макдоналдс“ на средата на пътя между Оджай и Ел Ей, заобиколени от пъргави хлапета и грижовни майки. Никой не им обръщаше внимание. Клариса предположи, че това е защото майките бяха прекалено уморени, а и Зоуи не беше типичната филмова звезда — не участваше в големите, касови холивудски хитове.

— Съжалявам за теб и… — Клариса се напрегна да си спомни името на оня млад актьор с арогантен вид (един от кюпа).

— И аз — кимна Зоуи, докато унищожаваше пържените картофки на Клариса. — Мислех си, че ако онези случайно бяха успели да ме снимат, той щеше да види колко тъжна изглеждам и… — Тя махна с ръка и отхапа от хамбургера си. Ядеше като дванайсетгодишен хлапак — лакомо и ненаситно. Клариса малко й завидя (съвсем мъничко!), че може така да се тъпче при това — без никакви последствия.

— Той просто не те е заслужавал — заяви Клариса. — Ще си намериш някой по-добър. Ако ти не можеш, тогава кой?

Зоуи кимна, не много уверено, и докосна ръката на Клариса.

— Не носиш пръстен?

— Дълга история. Какво да ти кажа — срещнах го, омъжих се, забременях, разделихме се, а малко по-късно открих, че той дори не е този, който си мислех, че е. После започнах работа като репортер в списание „Климат“ и мисля, че се справях доста добре, но ме уволниха заради една глупост — това също е доста заплетена история… В края на краищата се озовах в „Убежището“ заедно с най-добрата си приятелка, а после, докато траеше схватката между бившия ми съпруг и първото ми гадже, отмъкнах колата й и ето ме тук. С теб.

Зоуи я изгледа втренчено за миг, после се разсмя. Докато слушаше звънливия като камбанка смях на новата си приятелка, Клариса изведнъж се почувства по-добре.

Зоуи погледна часовника си и придоби сериозно изражение.

— В четири и половина имам час при Йън.

— Йън?

— Най-добрият козметик в Ел Ей. Истински магьосник е.

Вдигнаха таблите с остатъците от своите не дотам „Happy Meals“ и след малко вече седяха в колата.

— Хей! — изведнъж се сети Клариса. — Искаш ли да дойдеш на бебешкото ми парти?

27

Купонът

Беше един часът следобед на една сияйна калифорнийска неделя и бебешкият купон на Клариса течеше вече от час, а Съзвездието все още обсъждаше разгорещено изпратените покани.

— И чия беше гениалната идея? — питаше Поло. — Толкова са старомодни, в стил „Лора Ашли“, 1982.

— Идеята беше моя — отвърна Джен, като се любуваше на снежнобялата покана с изящно преплетени като дантела букви.

— Поло, като не ти харесват, да беше казала по-рано! — забеляза Грейви. — Къде е Злобара?

— Сузи каза, че ще позакъснее. Имала изненада.

Клариса огледа четирите маси, всяка с по шест места.

Няколко жени вече търсеха картончетата с имената си. Една от тях, далечна (но богата) братовчедка на Клариса, размени своята табелка с друга от съседната маса.

— Поло, как така изведнъж пренасочи интереса си от мъжете към поканите? Няма ли обект, достоен за възхищението ти?

— Напротив, има — оживи се Поло. — Да го бяхте видели, момичета… Не знам откъде да започна.

— Ако ще обсъждаме любовния си живот, имам нужда от още едно питие — заяви Грейви и се насочи към бара, но Клариса я спря.

— Чакай! Я виж това…

Събралите се жени бяха на възраст между двайсет и пет и петдесет години, но външно си приличаха като извадени от конвейер. Прически на Мелина, бедра, оформени в „Зоната“, излъскани, парфюмирани фасади. И всяка, без изключение, се опитваше да размени незабелязано картончето с името си с някое от съседна маса. Мисти Андерсън (на трийсет и пет, чийто съпруг адвокат й изневеряваше с инструкторката по йога) смени картончето си с това на Табита Янси (на двайсет и девет, неомъжена, която отчаяно се домогваше до брак с един оператор). Ив Смуути (блондинка около четирийсетте, с вирнато прасешко носле, омъжена, което не й пречеше да чука всичко живо) сложи своето картонче, странно защо, точно до мястото на Грейви.

— Какво прави тя? — подскочи Грейви. — Мразя тази жена. Винаги ме разпитва за баща ми.

— Дори картончетата с имената не са сложени както трябва — подхвърли Поло. — Всеки се е паднал до някого, когото мрази.

— Те и без това всички се мразят — справедливо отбеляза Клариса.

— Знаете ли колко съм си блъскала главата над разпределението? — каза горката Джени. — Пренареждала съм картончетата поне осемдесет пъти. Няколко нощи не съм мигнала.

Жените продължаваха да прииждат и неизменно, като че ли се бяха наговорили, първата им работа беше да разменят картончето си.

— Да върви по дяволите! — заяви най-после Клариса. — Пет пари не давам кой ще седи до мен! Важното е…

— … да има достатъчно храна — изпревари я някой от Съзвездието.



Клариса и Съзвездието се разделиха — всяка на отделна маса, и установиха, че след цялото усилено разместване картончетата с имената пак се бяха озовали на първоначалните си места. И всички изглеждаха доволни.

Двайсет минути по-късно Клариса гризеше миниатюрна гофрета с бекон (според майка й това беше символично — поводът беше очакваното мъничко същество и ордьоврите трябваше да бъдат миниатюрни). Нямаше нищо лошо в това, просто трябваше да изяде поне още двайсетина.

Точно тогава се появи Злата Сузи, помъкнала пакет памперси.

— Миличка, съжалявам, че закъснях, но бях ужасно заета!

— Добре си дошла! Провери в кухнята — сигурно са останали отровни гъби.

— Донесох игричката!

— Каква игричка? — озадачено попита Клариса и хвърли поглед към Джен, но тя в момента беше заангажирана в разговор с гостенките.

— Нищо особено. Малка кръстословица. Не чак толкова малка всъщност. Трябва да се попълнят имената на всичките ти гаджета — от детската градина до сега. Първата маса, която стане готова, печели награда — ароматна свещ.

— Грейви! Знаеше ли за тази идея?

— Честна дума, не!

— Какво толкова… Малко ще се позабавляваме. Но ви предупреждавам, че няма да е толкова лесно…

Клариса отклони вниманието си от Сузи и проследи с поглед Джен, която говореше по клетъчния си телефон, после изведнъж стана и тръгна нанякъде. Изглеждаше развълнувана.