Сякаш от състрадание към пукналия се японски сапунен мехур, сутринта, когато преподавателят трябваше да ни гостува, апандиситът му взе, че също се пукна и той прати да го замества най-прилежната му ученичка — Джина.

Високата лъчезарна Джина. Знаеше добре японски, очевидно бе специалистка по японска култура и имаше километрични крака. Заведох я в студиото и не намерих смелост да я погледна в очите, камо ли да я заговоря. Беше красива, обаятелна, умна, интелигентна. Но най-важното, съвсем не беше лъжица за моята уста.

После, щом в студиото светна червената лампичка, се случи нещо. По-скоро не се случи нищо. От притеснение Джина се гипсира. Не можеше да каже и дума.

Когато я видях за пръв път, си казах, че е недостъпна. Но докато я гледах как пелтечи и се поти, обяснявайки доста несвързано икономическия упадък, най-неочаквано ми се видя човек като всички останали. И разбрах, че все пак имам някакъв шанс. Може би мъничък. Колкото снежна топчица в ада. Но все пак шанс.

Знаех и какво й е на Джина. Червената лампичка ми действаше и на мен по същия начин. Никога не ми е било приятно да заставам пред микрофон или камера, дори мисълта да го направя ме хвърля в див ужас.

И така, когато всичко приключи и Марти извади Джина от неловкото положение, не беше никак трудно да й изкажа съболезнованията си. Тя го понесе добре, почна да се майтапи, че била дърво, и се зарече, че радиокариерата й е приключила.

Чак ме заболя сърцето.

Помислих си — къде тогава ще те видя отново?

Хлътнах по Джина именно защото тя не важничеше заради външността си. Знаеше, че е красива, но не обръщаше особено внимание на това. По-скоро смяташе, че това е най-безинтересното у нея. Но ако ме срещнете мен на улицата, надали ще ме погледнете втори път. Човек с такава обикновена външност като моята не се отнася небрежно към красотата.

Джина ме заведе на суши в „Сого“, големия японски универсален магазин на Пикадили Съркъс, където всички от персонала я познаваха. Тя им говореше на японски, те пък я наричаха „Джина-сан“.

— Джина-сан ли? — възкликнах аз.

— Трудно е да се преведе точно — усмихна се тя. — Означава нещо от рода на „уважаема“, „достопочтена“.

Уважаемата, достопочтена Джина. Още от малка била влюбена в японската култура. Преди да постъпи в колеж, била живяла една година в Япония, била преподавала в Киото английски — „най-щастливата година в живота ми“ — и смятала да се върне отново. Някаква американска банка в Токио й била предложила работа. Нищо не било в състояние да я спре. Помолих се да мога аз да я спра.

Зарових трескаво в ума си — дано се сетя нещо за Япония, и споменах писателя Юкио Мишима. Джина изсумтя, че бил некадърник с десни убеждения — „Не всичко се свежда до суровата риба и обредното самоубийство“, — после ми препоръча, ако съм искал да разбера Япония, да съм четял Кавабата. Стига да съм желаел, щяла да ми даде някои от книгите му. Веднага се възползвах от открехнатата вратичка.

Срещнахме се да пийнем по нещо и Джина ми донесе роман, озаглавен „Снежната страна“. Още щом се прибрах, го изчетох от кора до кора: в някакъв планински курорт преситен от живота плейбой се влюбва в обречена гейша — беше си увлекателно, — а аз се размечтах за очите на Джина, за краката й, за лицето й, което при всяка усмивка сякаш грейваше.

Отидохме у тях и тя приготви вечеря. Преди да вляза, ме помоли да си изуя обувките. Започнахме да обсъждаме японската култура — всъщност Джина говореше, а аз я слушах със зяпнала уста, като сегиз-тогиз изпусках по някое парченце пилешко по японски, паднало от клечките за хранене. Стана време или да викам такси, или да си мия зъбите. После се любихме направо на пода — или на футона, както го нарече Джина. Бях готов заради нея да бомбардирам Пърл Харбър.

Исках да прекарам остатъка от живота си с Джина. Затова й обещах всичко: щастие, вечна любов и най-важното, семейство. Знаех си, че тя ще се хване на въдицата със семейството — баща й зарязал майка й, когато Джина била на четири години, и тя открай време си мечтаела за сигурността на семейното огнище. Въпреки това се разплака, когато отиде да съобщи в банката, че все пак няма да замине за Токио.

Вместо да заживее в Япония, се хвана преводачка на хонорар в няколко японски фирми в Сити. Но много от тях също се разориха или се изнесоха в Япония. Кариерата й навлезе в задънена улица. Знаех, че заради мен е жертвала много. Ако не бях неописуемо щастлив, сигурно щях да изпитвам угризения.

След като се оженихме и се роди Пат, Джина си остана у дома. Твърдеше, че нямала нищо против да се откаже от работата заради Пат и мен — „моите две момчета“, както ни наричаше.

Подозирах, че си е останала вкъщи не само защото иска истинско семейство, но и защото е разочарована, задето се е издънила в кариерата. Но тя винаги го представяше като най-естественото нещо на тая земя.

— Не искам непознати да възпитават детето ми — току повтаряше. — Само това оставаше — някакъв пубер баварец с наднормено тегло да го държи по цял ден пред видеото, докато аз съм на работа.

— Добре — отвръщах аз.

— Не искам и Пат да се тъпче с храна, претоплена в микровълновата печка. Не искам да се връщам от работа капнала и да нямам сили да си играя с него. Не искам той да расте без мен. Искам да има семейство — каквото и да означава това. Не искам и Пат да има детство като моето.

— Нямам нищо против — казвах.

Знаех, че това е болна тема. Джина беше на път да ревне.

— Какво лошо има в това жената да си стои вкъщи при детето? — подвикна тя. — Кой днес говори за женски амбиции, всичко това е останало в осемдесетте години. Тия брътвежи как една жена трябвало да бъде всичко едновременно. Можем да караме и с по-малко пари, нали? И веднъж седмично ще ми купуваш суши, нали?

Обещах да й купувам толкова много сурова риба, че да й поникнат хриле. И така тя си остана у дома — да се грижи за нашия син.

Вечер, щом се приберях от работа, се провиквах:

— Здравей, скъпа, вече съм тук!

Да си рече човек, че сме герои от американски сапунен сериал от петдесетте, в който Дик Ван Дайк2 носи вкъщи бекон, а Мери Тайлър Мур3 прави сандвичи.

Не знам защо се опитах да го обърна на шега. Вероятно защото дълбоко в себе си знаех, че Джина само се прави на жена домакиня, а аз се правя на баща си.

Глава 3

Марти е израсъл, вечеряйки пред телевизора. Той му е бил и бавачка, и най-добър приятел, и учител. Марти и досега помнеше наизуст цели програмни схеми от детството си. Знаеше да свирука музиката от „Далас“. Не съм виждал човек, който да имитира по-добре Далек4. От конкурсите за Мис Свят бе научил всичко, което знаеше за птичките и пчеличките, а то, както би могло да се очаква, не беше много.

Макар че изобщо не си приличахме, му бях симпатичен, понеже бях израсъл в семейство като неговото. Сигурно ще възкликнете: нима е възможно върху това да се гради приятелство, но ще се изненадате, ако ви кажа, че малцина в телевизията идват от такива семейства. Повечето ни колеги бяха расли не с телевизори, а с книги.

Когато се запознахме в малката радиостанция, и двамата бяхме онова, което на майтап наричахме „баш майсторите“. Марти най го биваше да купува сандвичи, да сортира пощата и да прави чай. Но дори в това проявяваше такава ухилена несекваща енергия, че всички го забелязваха, макар и никой да не го възприемаше на сериозно.

Аз се бях издигнал повече от Марти — пишех материалчета, бях продуцент на една или друга програма и понякога, притеснен до смърт, четях новините. Както вече отбелязах, светнеше ли червената лампичка, се сдухвах почти колкото Джина. Червената лампичка светваше и вместо да живна, аз направо примирах. Оказа се обаче, че Марти си е направо роден за това.

Когато водещият на късната програма с преки включвания на слушатели — както я наричахме, програмата на откачалките — най-неочаквано ни напусна и се премести в една кабелна телевизия, аз убедих шефовете да опитат с Марти. Отчасти защото смятах, че ще се справи. Но най-вече защото бях вцепенен от ужас, че ще ме натресат мен за водещ.

Не е за вярване, но той сътвори истински чудеса с възможно най-неблагодатния материал. Пет вечери в седмицата разговаряше в ефира със самоубийци, мазохисти, автори на конспиративни теории, хора, срещали се с извънземни, и какви ли още не шантавелници. И направи програмата добра.

А я направи добра, понеже извърташе нещата така, сякаш за него на този свят няма по-голямо удоволствие от това да си бъбри с разпенени граждани, на които им хлопа дъската.

Малко по малко започнахме да печелим фенове. После на бърза ръка взехме да получаваме предложения да прехвърлим програмата в някоя от телевизиите. Водеха ни по обяди, охкаха и ахкаха колко сме гениални, сваляха ни звезди. И много скоро ние зарязахме успешното радиопредаване — рядък случай на плъхове, напускащи кораб, който все още не потъва.

В телевизията обаче си беше друго. За разлика от радиото бе невъзможно гостите да влязат направо от улицата в студиото. Не можехме да се задоволяваме и със забавни откачалки, заченали от нахални извънземни.

След една година като водещ на своето шоу Марти беше постигнал всичко, за каквото беше мечтал. Но напрежението вече си казваше думата, от седмица на седмица му трябваше все повече време, за да прикрие с грим пукнатините. Русолявата му коса започна да се прошарва не само защото вечно бяхме под пара, вечно търсехме нови и нови интересни гости. Докато работехме в радиото, Марти нямаше какво да губи. А сега имаше.

Когато отидох в студиото, той седеше на стола в гримьорната и препитваше кого да поканим в шоуто няколко младички жени, които го бяха наобиколили и задоволяваха всяка негова прищявка, докато гримьорката се мъчеше да пооправи кожата му и тя да изглежда на екрана по-човешки. Марти отпи от чашата вода, оставена пред него, и се свъси.

— Това „Евиан“ ли е?

— Газирана ли я искаш? — попита миловидно момиче в панталон защитен цвят и кубинки.

— Искам „Евиан“.

Тя го погледна с огромно облекчение.

— „Евиан“ е.

— Според мен не е.

— Добре де, „Бадоа“ е.

Марти впери очи в нея.

— В автомата нямаше „Евиан“ — заоправдава се момичето.

— Виж в зелената стая — въздъхна тихо Марти.

Всички зашушукаха — да покажат, че са съгласни с него. Зелената стая — нещо като кошарка, където държахме гостите на шоуто — със сигурност беше място, където можеше да се намери „Евиан“ за Марти. Момичето с кубинките се умърлуши, но храбро усмихнато отиде да търси по-хубавата вода.

— Дали да не направим класическа среща с някоя холивудска легенда? — подхвана Марти. — Например Майкъл Паркинсън5 посреща звездите. Нещо от тоя род, да е по-лъскавко. Например да поканим някой, номиниран за „Оскар“. Например… Джак Никълсън.

— Джак е далеч — обади се сценаристката, дребно припряно девойче, което надали щеше да се задържи още дълго при нас.

Ноктите й бяха изгризани чак до кокалчетата.

— Леонардо ди Каприо?

— Недосегаем е.

— Клинт Истууд?

— Звъннах на агента му. Но си е съмнително.

— Робърт Мичъм6? Джеймс Стюарт7?

— Мъртъвци.

Марти я изгледа на кръв.

— Не говори така — скастри я. — В момента просто не са в състояние да се включат в шоуто.

Той ме погледна в огледалото с черни като мъниста очи, обрамчени в облак оранжев фон дьо тен.

— Защо, Хари, все не можем да се докопаме до някой от тия проклети киновеликани?

— Защото хората, които спомена, нямат какво да ни предложат — обясних му аз, нещо, което правех всяка седмица. А и да имат, не можем да се вредим от другите шоу програми.

— Днес гледахте ли новините? — попита гримьорката замечтано, точно като всяка гримьорка, която пет пари не дава, че всички наоколо си умират от притеснение. Наистина беше интересно. Показваха ония демонстранти на летището. Дето са се прикачили с вериги за дърветата. Протестират срещу новия терминал.