Джина обаче помнеше пропуснатите рождени дни от детството си, баща си, зает с нещо по-ново и по-вълнуващо, обещаните почивки, които така и не са се състояли, майка си, която си е лягала сама, остарявала е сама, разболяла се е сама, плакала е сама и накрая е умряла сама. Джина за нищо на света не би погледнала високомерно на едно обикновено семейство. Не и тя.

Първата Коледа, когато я заведох у нас, я видях как — аха, и да се разплаче, понеже майка ми й поднесе малко подаръче — дъхави сапуни с формата на бели мечки в целофанче: тогава вече разбрах, че съм спечелил сърцето й. Джина само погледна белите мечки и хлътна до уши.

Никога не подценявайте силата на семейството като най-малка клетка на обществото. Днес да си израсъл в нормално семейство, е като да разполагаш с достатъчно пари, да имаш очите на Пол Нюман или голям член. Това е една от истинските благословии в живота, давани на малцина избрани. Трудно е да й устоиш.

Ала тези нормални семейства понякога създават у децата си измамното усещане за сигурност. Докато растях, си въобразявах, че всеки брак — включително моят — ще бъде траен и вечен като брака на нашите. При тях всичко изглеждаше лесно. А изобщо не е лесно.

Джина вероятно е щяла да отпише много отдавна баща си, ако майка й не беше починала от рак на гърдата точно преди тя да влезе в живота ми. Най-неочаквано Джин изпита потребност да спаси малкото отломъци от разбитото семейство на родителите си.

И така, Глен дойде на сватбата ни и си сви цигара марихуана направо пред очите на майка ми и баща ми. После тръгна да сваля една от шаферките. Наближаваше петдесетте, а сякаш живееше с чувството, че е деветнайсетгодишен и всичко тепърва му предстои. Беше се издокарал в кожени панталони, които правеха „скръц-скръц-скръц“, докато той танцуваше. Само да го бяхте видели как танцува — не е за разправяне!

Джина бе толкова разочарована, задето Глен все не успява да се вмести дори в най-смътната представа за баща, че когато се роди Пат, дори не му прати снимки на детето. Аз обаче тропнах с крах и настоях, че човекът има правото да види на снимка родния си внук. И тайничко се надявах, че още щом зърне сладкото ни момченце, Глен направо ще припадне. Когато той забрави за трета поредна година рождения ден на Пат, си дадох сметка, че вече и аз си имам причини да мразя тоя стар глупак, дето ми се прави на голям хипар.

— Сигурно изпада в ужас, че е станал дядо — реших аз. — Хванало го е шубето, както би се изразил той.

— Да, така си е — съгласи се Джина. — Освен това е себичен дъртак, който така и не е пораснал. Да не забравяме и това.

Виж, никой не смяташе, че моите родители са златна двойка, каквито бяха майката и бащата на Джина. На никого и през ум не би му минало, че нашите олицетворяват духа на времето. Снимката на майка ми никога не се беше появявала по лъскави списания, затова пък всички в квартала не можеха да я нахвалят какви домати отглежда. Въпреки всичко моите родители бяха изживели живота си заедно. Ние с Джина щяхме да направим същото.

Вече след сватбата ни наши приятели се влюбваха, женеха се, развеждаха се и намразваха до смърт бившите си съпрузи. Това нямаше да се случи никога с нас. Имахме различно детство, но въпреки това искахме едно и също.

Аз исках брак, който да издържи вечно, защото бракът на родителите ми беше такъв. Джина искаше брак, който да издържи вечно именно защото бракът на нейните родители не беше такъв.

— Точно това ни е хубавото — рече ми тя, — мечтаем за едно и също.

Направо лудееше по майка ми и баща ми и чувствата бяха взаимни. Нашите гледаха как това русо видение върви по пътеката в градината, гушнало внука им, разтапяха се от удоволствие и се усмихваха иззад очилата за четене и мушкатото.

Не можеха да повярват, че са извадили такъв късмет. Смятаха едва ли не, че имат за снаха самата Грейс Кели10. Джина пък ги смяташе за съвършени.



— Ще заведа Пат при майка ти и баща ти — каза тя, когато тръгвах на работа. — Ще ми дадеш ли клетъчния си телефон? Батерията на моя е свършила.

Дадох й го на драго сърце. Не ги понасям тия джаджи. С тях имам чувството, че съм хванат в капан.



В апаратната се възцари лека паника.

— Мухата! — възкликна режисьорът. — Мухата пак е тук!

Тя — студийната муха, де — изникна върху монитора.

Нашата муха беше твар, огромна като бръмбар, с криле като на стършел и тяло, толкова разплуто, че сякаш беше на шаси. В един от кадрите в крупен план, точно когато Марти си четеше аутокюто, видяхме как мухата се рее лениво току над главата на нашия водещ и после се спуска на бавна спирала.

Живееше някъде в тъмните горни дебри на студиото, сред плетеницата от кабели, разклонители и прожектори. Появяваше се само докато излъчвахме шоуто, и ветераните в апаратната твърдяха, че изскачала от бърлогата си, раздразнена от топлината на прожекторите. Лично аз обаче бях убеден, че мухата е привлечена от сока или каквото има там в човешките жлези, когато участват в предаване на живо. Нашата студийна муха имаше вкус към страха.

Ако не броим въздушната й акробатика, разговорът на Марти с Клиф вървеше добре. В началото младият представител на зелените беше доста притеснен — току се почесваше по тридневната четина, подръпваше мръсните си плитчици и пелтечеше някакви несвързани изречения, веднъж дори извърши смъртния грях в телевизията — вторачи се право в камерата. Но с притеснителни гости Марти бе смайващо мек, очевидно споделяше каузата на Клиф и накрая успя да го накара да се отпусне. Чак към края на разговора работата се спече.

— Искам да благодаря на Клиф, че тази вечер беше наш гост — рече Марти както никога доста тържествено и замахна, за да отпъди студийната муха. — Искам да благодаря и на всичките му съмишленици, които живеят по дърветата край летището. Битката, която те водят, е за всички нас.

Когато ръкоплясканията поутихнаха, Марти се пресегна и се ръкува с госта си. Клиф стисна дланта му. И продължи да я държи. После бръкна в мърлявата си дрешка — нещо като народна носия, и извади белезници. Докато Марти зяпаше с плаха усмивка, Клиф щракна едната метална халка около китката си, а другата — около ръката на водещия.

— Свобода за птиците! — рече той тихо.

Сетне се прокашля.

— Моля? Това пък какво е? — възкликна Марти.

— Свобода за птиците! — подвикна вече по-самоуверено Клиф.

Марти поклати глава.

— Ах, ти, смрадливо копеленце! Давай ключа от тая дивотия!

Горе в апаратната загледахме как сцената се разгръща върху редицата екрани, блеснали в мрака. Режисьорът продължи да си оркестрира петте камери:

— Дай Марти в едър план… втора… покажи отблизо белезниците, четвърта…

Мен обаче ме обзе чувството, познато на всеки, който е участвал в предаване на живо и е разбрал, че е станал голям гаф, чувство, съчетаващо леко гадене, парализа и ужасно вцепенение, заседнало ти като буца на гръкляна.

Най-неочаквано мухата изникна отново, покръжи-покръжи над косата на Клиф, после осъществи съвършено приземяване точно върху носа му.

— Свобода за птиците!

Марти си погледна ръката, явно не можеше да повярва, че е прихванат с белезници към този мърляч, чийто грим вече бе започнал да се размазва от прожекторите. Вдигна каничката с вода, оставена върху масата между двамата, и сякаш за да пропъди мухата, лисна водата върху лицето на Клиф. Последва взрив от кръв и вода. В ръката на Марти беше останала само дръжката на каната.

— Майната им на птиците! — възкликна той. — Майната и на скапаната озонова дупка!

В кадър изникна един от асистент-режисьорите — беше зяпнал от учудване, слушалките се поклащаха на врата му.

Клиф се стисна за разбития нос. От публиката се раздюдюкаха. Точно тогава разбрах, че сме оплескали всичко. Марти бе направил единственото, което е забранено в шоупрограми като нашата. Беше загубил зрителите.

Телефоните в апаратната се раззвъняха всички вкупом, сякаш за да ознаменуват това, че бляскавата ми кариера е отишла на кино. Изведнъж забелязах, че съм плувнал в пот.

Студийната муха изникна за кратко върху мониторите, направи победоносен лупинг и изчезна.

— Може ли да съм толкова глупава — завайка се Шобан няколко часа по-късно в опустялата апаратна. — Аз съм виновна. Не биваше да го каня. Трябваше да се досетя, че ще ни използва и ще извърти някой номер. Винаги е бил калтак и егоист. Защо изобщо го направих? За да смая всички, ето защо. Виж сега каква каша забърках.

— Не си глупава — успокоих я аз. — Не ти, а Марти изглупя. Гостът беше подходящ. Въпреки случилото се.

— И какво ще стане сега? — затюхка се тя и изведнъж ми се стори съвсем младичка. — Как ще постъпят с нас?

Поклатих глава и свих рамене.

— Ще разберем много скоро. — Вече се бях уморил да мисля за това. — Хайде да се махаме оттук.

Бях изпратил Марти да се прибира, той се беше промъкнал през задния вход и се беше качил на микробуса, който го чакаше при товарната рампа. Бях му забранил да разговаря с когото и да било. Печатът щеше да го разкъса на парченца. Нямаше да ни се размине. Но лично аз се притеснявах повече от шефовете на телевизионния канал — как ли щяха да постъпят с Марти? С нас? Знаех, че „Шоуто на Марти Ман“ им трябва. Но чак пък толкова!

— Божичко, колко е късно — оплака се Шобан, докато се качвахме в асансьора. — Откъде ли да взема такси?

— Къде живееш? — попитах я аз.

Трябваше да се досетя, че ще ми каже в Камдън Таун. Просто нямаше начин да не живее в някой от старите работнически квартали, напоследък завзети от хората в черно. Всъщност живееше недалеч от малката ни спретната къщурка при Хайбъри Корнър. Бяхме в противоположните краища на един и същ път. Шобан обаче живееше в онзи край на Камдън Роуд, където всички мечтаеха за бохемство, а аз откъм края, където всички мечтаеха за богаташките квартали в предградията.

— Ще те откарам — предложих й аз.

— Наистина ли? С червения „Ем Джи Еф“?

— Разбира се.

— Върхът!

Засмяхме се за пръв път от няколко часа, макар че не разбрах защо — и слязохме с асансьора в подземния гараж, където червеното ми автомобилче стоеше сам-само. Беше късно. Почти два часът. Загледах как Шобан приплъзва крака под светлинното табло.

— Не искам да се връщам повече на това — подхвана тя, — но тази вечер бе много добър с мен. Благодаря ти, че не ми се ядоса. Наистина съм ти признателна.

Какво мило извинение за нещо, за което не й се налагаше да се извинява! Взрях се в бледото й ирландско лице и за пръв път осъзнах, че я харесвам много.

— Я не ставай за смях! — възкликнах и побързах да завъртя ключа, за да прикрия смущението си. — Нали сме в един отбор!

Лятната нощ беше топла, улиците на града — възможно най-безлюдни. Минавахме покрай битпазара, вмирисаните ресторантчета с национална кухня и всички магазини за стоки втора употреба с нелепите им огромни табели — виждаха се грамадни каубойски ботуши, тумбести плетени столове и късове винил, надвиснали над улицата досущ видения, породени от долнопробна дрога. Ние с Джина идвахме в събота следобед да пазаруваме тук. Но това беше преди доста години.

Шобан ме упътваше откъде да мина, докато спряхме пред голяма бяла къща, отдавна префасонирана на жилищен блок.

— Е, хайде — рекох аз. — Лека нощ.

— Благодаря за всичко — промълви момичето.

— Винаги на твое разположение.

— Знаеш ли, надали ще успея да заспя. Доста ни се струпа тая вечер. Защо не се качиш да пийнем по нещо?

— Ако пийна, само ще се разсъня още повече — отвърнах и се намразих, задето говоря като някоя пенсия, закопняла да докрета до чашата какао и убежището на дома си с топлите завивки.

— Сигурен ли си? — попита Шобан и колкото и да е смешно, се почувствах поласкан, задето е малко разочарована.

Знаех, че няма да ме покани втори път.

„Върви си — взе да нашепва вътрешният ми глас. — Откажи с учтива усмивка и веднага се прибирай.“